Безпътица и клетничество за българския художник днес

Денчо Владимиров

От години съм свидетел на несретната съдба на не един и двама съвременни български художници.

В Пловдив всяка година вузове “произвеждат” все нови и нови художници с висше образование, има и две средни специални училища, от които се дипломират като художници и стотици млади хора.

Но държавата е дотук - осигурява издръжка и заплати за преподаватели и във вузовете, и в средните училища, но после не се и интересува от съдбата на хилядите възпитаници, за тяхната реална и достойна като творци и граждани на България реализация.

Унизително е днешното битие на българския художник - на практика някогашният Съюз на българските художници отдавна не е това, което бе само допреди три десетилетия.

На тази творческа организация в миналото й се чуваше думата, намираше начини да помага на творците да се трудят и да изхранват себе си, и семействата си. И най-важното - да сътворяват! Всяко предприятие имаше художник на щат или поне на граждански договор. Сещам се за Нерон - познавахме се от работата ми във вестника в Пазарджик, тогава той работеше като художник към местната кинефикация, но му оставаше изглежда време и дух за похода му в голямото изкуство.

Днес това е мисия невъзможна - работни места за художници се намират само в училищата - дори в град като Пловдив, обявен за Град на художниците, учителите, които преподават там изобразително изкуство при пълен норматив са съвсем малко, повечето художници се ангажират като преподаватели или при непълен норматив, или като лектори.

Който следи обявите за работа на Регионалната инспекция по образование в Пловдив се е убедил в това - обявява се място за учител по изобразително изкуство в някое училище, но …на непълен норматив и най-вече като лектор, със символичен брой часове, колкото да не умре от глад.

Другият начин за реализация на дипломирания художник си е истински хазарт - да спечелиш сърцето на някой бизнесмен или бизнесменка, в големия процент това са хора невежи за изкуството, довчерашни партийни и комсомолски, безенесе и офе активисти, или челядта им, нагазили мистериозно успешно в бизнеса през мътните години на прехода.

И да се отзоват на поканата ти да посетят изложба и да ти откупят картина или статуетка. Като при всичките случаи галеристките /и те, и съпрузите им все с позиции от миналото!/ си вземат високия процент от откупката и за “твореца на света на прекрасното” остава, колкото да преживява някакси със семейството си, с децата си и поне да не рови в кофите за боклук.

По време на прехода се появиха и партийни художници - ангажирани с управляващи партии, с получавани поръчки от тях, а и мотивирани в конкурси с парични награди и прочие. Но това партийно меценатство огрява малцина. Както малцина избрани са и творящите с грантове от чужди ментори и организации.

Рядко са съвременните български бизнесмени, които могат да се нарекат автентични меценати. Може би за цяла България те се броят на пръстите на двете ръце.

Познавам обаче един истински ценител на изкуство и меценат - собственикът на реномираната българска козметична компания ” Роза Импекс” в Пловдив инж. Димитър Георгиев. Не съм бивал на откриване на изложба на художник от която той и съпругата му инж. Дора Георгиева, да си тръгнали без да са направили откупка на картина.

И обяснението, което дава той, носителят на награда “Пловдив” за меценатство в областта на културата, е че в тия откупки на картини не се води от мотивацията за някакво лично инвестиране в изкуство /което е главното за много колекционери бизнесмени в България и по света - б.а/, а се води от другата голяма мотивация - да се уважи творчески труд на художник, а и да се направи света наоколо - било в дома, офиса, предприятието по-прекрасен от картини и пластики.

Затова всеки, който е бивал в административните сгради на “Роза Импекс” в Пловдив и село Ягодово, където е модерната фабрика на компанията, е бивал впечатляван от стотиците наредени в рамки грамоти за високи професионални постижения в бранша, но и от десетките оригинални картини на съвременни художници.

Има и още една причина за предпочитанията на пловдивския меценат към творческата продукция на съвременни художници - и той с мъдро вглеждане в културния живот на Пловдив не може да не е забелязал социалната каторга за съвременния български художник в новото ни диво пазарно общество.

И така - университетът в Пловдив, двете гимназии и Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство всяка година изпращат тържествено в полет в живота стотици млади обучени творци на изобразителното изкуство, които се озовават в безпътица да си намерят място в живота именно като художници.

Получава се абсурдът, характерен за цялото ни висше образование! Държавата е дала милиони пари за заплати на преподавателите, за хонорари, за материали, за какво ли не, за обучение ПО ДЪРЖАВНА ПОРЪЧКА на художниците, но е абдикирала от ангажимента да ги реализира в живота.

“Ами тогава, казват абсолвенти след месеци блъскане в живота като безработни, не ли е по-мъдро да се закрият тогава тези специалности - и в Пловдив и навред, където се обучават бъдещи художници, държавата ще си спести пари от производството на безработни, а и ще спести на хиляди млади хора още като ученици илюзиите, че в днешна България има нужда от тях, а не само от готвачи, бармани, сервитьори, строители /главно на дворци за множащите се новобогаташи/, финансисти, шоумени, АЙТИ специалисти, за които и работа се намира веднага, и заплащането им е почти европейско.

Разкритите мистериозно в началото на прехода /заедно със стотиците частни издателства/ частни художествени галерии в страната, в големия си процент остават недостъпни за младите художници - навсякъде залагат на творци с имена от каталозите, включително и от миналото, с потенциал за галеристите от …сигурни печалби.

При съществуващ някога могъщ Съюз на българските художници, дружества на художници по градове, какви ли не творчески организации, днес при все така съществуващ Съюз на художниците, дружества на художници по места, съдбата на огромната част от българските художници, особено извън София, е печална и както признават много преподаватели и от катедрите за художници, те сами не знаят как да напътстват своите възпитаници след хвърлянето на шапките във въздуха след дипломирането и да заплуват и в мътното море на житейската реалност като творци. И как да съхранят в себе си мотивацията си да се занимават професионално с изкуство и да не правят компромиси и залитания по неволя.

Чудно ли е тогава, че даже академик Светлин Русев, който веднъж занимах с тези мои наблюдения като журналист при една негова среща със студенти в Пловдив, призна, че за съжаление съм прав в наблюденията си за тежката печална и трудна съдба на съвременните художници в България, за изтънялалата солидарност между тях, за царящата конюнктура и партизанщина.

Прав си - ми каза той и разкри, че това са едни от причините …да не членува в днешния Съюз на българските художници! Той, някогашният председател на този съюз! Каква тежка “рецензия” за сегашното отношение на държавата и обществото към творците ни художници бе казаното от големия творец и гражданин на България и света.

…А Пловдив все така по инерция патетично го обявяват за Град на художниците и като такъв ще го впишат в пътеводителите за 2019 година, когато е планирано светът да ахне от сътвореното от местните художници и събраното от български художници по галериите на града, обявен за Европейска столица на културата.

И колко ли изпаднали в несрета и безпътица майстори на четката и длетото на скулптора ще посрещнат това високопарно, но “кънтящо на кухо” звание, с усмивка.

Уточнявам - с тъжната усмивка на отчаянието и загубеното доверие в държавата и обществото ни, оставили и художническите си таланти да се спасяват с компромиси сами, за да оцелеят или да поемат към Терминал 2 на софийското летище…