Донка Колева

разкази

КАНДИДАТКА

Защо ли прочетох оная обява във вестник „Позвънете”, която гласеше, че търсят секретарка за шефа на текстилният комбинат! Но после си казах: „Защо пък не? Отивам!”
Дълго умувах, като каква да се представя на интервюто с евентуалния ми бъдещ шеф:
Скромна и свенлива ли?
А, не! Ще ме помисли за скапана задръстенячка…
На горда и високомерна ли?
Не, не! …Ще ме изхвърли или пък, ако ме наеме, ще ми мачка фасона ежедневно… Кой шеф може да понася гордостта на шофьора и секретарката си!
Може би… на умна и интелигентна?
Уф!… Щом си отворя устата, веднага ще разбере, колко милиграма ми е умствения багаж…
Май ще е най добре да си бъда такава, каквато съм , пък каквото дойде.
И друго трябва да реша: какво да облека?
Панталонът го изключвам като подходящ за случая. Пола и блузка с деколте ще е най- добре. Но-о… ако сложа дълга пола - ще му измъча въображението: „Какво ли има под полата?” Ако пък е къса: „Ела, Вълчо, изяж ме! ” Ни тъй, ни инак…
Дълго се въртях пред огледалото, сменяйки дрехи, пози и мимики, когато телефонът иззвъня. Стресна ме възбуденият глас на новата ми приятелка Ленчето, заливайки ме с радостни възклицания, горещи като разтопено олово:
- Знаеш ли, Диди, намерих си страхотно местенце! Секретарка в Текстилния комбинат.
Без малко да изтърва слушалката от неочакваната новина, но все пак я поздравих. А после попитах предпазливо:
- Но как така? Нали интервюто е за утре? Така е записано в обявата.
- В кой век живееш бе, Диде, не знаеш ли как стават тия работи!… Обяви, конкурси, интервюта…това е проформата, някои я наричат „парлама” на родния език!… Чакай, чакай! Ама тиии… да не би да си се хванала на тая модерната въдица! А?
- Абе… аз така… - замънках, - идеше ми такава мисъл…
- Не, няма смисъл да ходиш… Ти не знаеш, но ще ти го кажа. Директорът на Текстилният комбинат е брат на мама, вуйчо ми се пада… Така че…
Затворих, не можах да я изслушам, разтреперана от безпомощен гняв. Идеше ми да изкрещя с 200 децибела, та да се чуе чак до Парламента: „Айде стига с тия вуйчовци, бе хора! Някога само „вуйчото-владика” ги вършеше тия изгъзици със Закона и Морала, сега… всички ли шефове, началници, директори и прочие, владици и попове станаха!?”

ТЪЙ ЛИ СЪМ ГО МИСЛИЛА…

- Тъй ли съм мислила, Боже, тъй ли съм думала - вайка се Тина и се оплаква на другите свекърви като нея, - че сам самичка, че ще кукувам навръх Нова Година!
Га бяха малки децата, пълна беше къщата, сега триж повече станахме, ама все сама съм, другите са настрани…
И в делници, и в светли празници, никой не струва хатър… да дойде да ме види.
Двама сина изпорастих, хубави, левенти. За чужда къща ли божке-е, съм ги хранила и отгледала, на гражданки да пристанат, на гражданя да слугуват зарад туй пусто жителство…
Ох, знам аз, какво им е дереджето, макар и думичка да не ми казват за своя хал, ама майчиното сърце всичко предугажда.
Едната снаха, на големия - слаба като клечка, другата, на малкия - дебела като мечка.
Ама и двете урсуз, вити и криви, и двете със сиджимки си ги водят.
Пък много са ми прибрани децата, да знаете.
Отбият ли се по Коледа и Гергьовден, колкото да заколят животинките, дето им гледам със сетни сили, на два ката превита, всичко си прибират в багажниците.
И все загрижени за мене, за моето драгоценно здраве.
-Ти, мале - думат ми - си стара, месо не ти се препоръчва. Много вреди на здравето. Пък и ти се клатят зъбите… Стигат ти ушите и крачката на прасето. Повечко ще ги вариш, да им опада месото и кожичката, на кашичка да стане, че да си я сърбаш.
Мислят за мене, как да не мислят. Ама и тяхното време иде, неизбежно е… Само дето няма да съм жива да им гледам сеира. Щото както е тръгнало това ново поколение, синовете и дъщерите им за Коледа и Великден може и опашките на прасето и агнето да не им подхвърлят!

ЕНЬО ДРАКАТА

Бай Еньо „Драката” - кой не го е виждал да „мери” вечер улиците, след поредната сбирка на клуба „Всичко пием”?
Когато решава да си върви, в главата му остава само една жива мисъл: „Ами сега! Как да стана, как да тръгна?” С пъшкане се надига от стола, че бая му тежи главата, сякаш че е с чугун пълна. И залитайки вляво и дясно, като умиращ от „птичи грип” лебед, тръгва, опитвайки се да улучи изхода на заведението. След дълго, нестабилно, криволинейно движение най-после излиза навън. Вървежът му - кон, спънат в букаи. Притъпче, притъпче на едно място, че като се засили и… след като няма какво да го спре… буф! по очи на тротоара.
На челото му започва да расте цицина, а сплескания му нос продължава да се цунка с плочките… В същото време верните Еньови приятели от клуба „Всичко пием”, седят си в дървените полози, наливат се с „твърда” алкохолна амброзия и вече съвсем са забравили за неговото житейско съществувание.
- Къде сте, бре-е? Авери… заклети… проклети? - приплаква нещастникът и прави само неуспешни опити да се надигне. Чул воплите му един селянин, случайно преминаващ с магарешка си каручка и спрял до него. Натоварил го с триста зора като чувал с картофи в каручката, където от друсането Еньо на мига заспал. Добре, че на село всеки всекиго познава, и домовете си знаят, та каруцарят доставил пияния до самата външна порта на дома му.
- Айде, Еньо, транспорта до тук. Влизай си у вас! - подканил го каруцарят, шибнал магарето и заминал.
Но премеждията на нещастника не свършили до тук…
Еньовият двор е ограден със жив плет, с ония драки, дето хванат ли те, не пускат.
- Ай-де, кра-че-та! - засричал Еньо. - Пра-во нап-ред!
Киндил-миндил мъчи се той да атакува отвора на портичката, но в момента, когато аха да мине оттатък, портичката сякаш се „отмества” встрани. Както се е засилил… оле - ле - е!, челен удар с живия плет. Сграбчили драките лицето, шията, разпиляната коса на Еньо, не щат да ги пускат. „Ай, да му се не види!…” - мисли, мисли той, не смее да помръдне, тогава бодлите още по-силно боцкат…
По едно време излязла Еньовица да види дали си иде нейният хубостник и каквото видяла, ние го видяхме вече преди нея.
Тюхнала се, тръшнала се, чумосвала, пустосвала, ръце кършила. Измъкнала го някак от плета, после го затътрила към къщи.
Трънче по трънче вадила, бодилче по бодилче… Еньо изохквал при всяка интервенция, не смеел да вика, за да не предизвиква гнева на половинката си, защото се чувствал в безпомощно състояние, без никаква възможност за защита.
На следващия ден като му минал махмурлука се заел да изкоренява драките. Махнал живия плет и на негово място сложил мрежа, направил по-широка порта и предвидливо наковал парапет от портата до пред къщи, като помощно средство за придвижване в особено, инфарктно състояние.
Знаете ли, какво си мисля в края на тази доста банална история? Че вместо ония черно-бели колчета по тротоарите и в туристическите комплекси, общините парапети трябва да правят! Парапети! Ей, заради такива… Еньовци.
Много, много Еньовци се навъдиха, роят се като комари. В геометрична прогресия в сравнение с все по-изчезващите от нашата природа лековити Еньовски билки.

МИЛКА ДЖУНАТА

Като малка Милка имаше неприятния навик да си дъвче долната устна. За биберон ли я ползваше, не знам, ама вече влизаше в десетата си година и някак си не й приличаше.
Никой у дома не я оставяше на мира. Преди да я захапе, всички вкупом викваха:
- Джуната-а-а!
Милка се стряскаше, застиваше неподвижно, но като се заглавикваха домашните с техните си работи, пак я зацокваше.
Беше живо, палаво момиче. Играеше с момчетата, па и ги побийваше.
Само към съседското момче Васко не посягаше, защото беше кротко момче, а и май си имаше симпатия към него.
Веднъж, както си играеше на поляната и прескачаше синджира на чактисаното магаре, Милка здраво си изпати. Магарето се подплаши и въжето спъна момичето. Мина без сериозни наранявания, само с ожулено коляно. Васко пръв я видя и се затича да й помогне.
Той съчувствено я погледна в очите, а момичето, зарадвано от вниманието, инстинктивно го прегърна и целуна по бузата.
Тогава дойде страшното. Момчето, което Милка харесваше и може би сърцето й трептеше с първите любовни тръпки, се изтръгна от прегръдката й, взе да плюе и да крещи:
- Как може да ме целуваш с грозната си крокодилска уста. Махай се от тука!
Милка побягна засрамена, унизена, с наранена душа. Обляна в горещи сълзи, дълго се гледа в огледалото и горчиво съжали за неприятния си навик. Така я завари майка и…
- Какво става с теб, хубавице? - запита - Да не ти е умряла котката? Или мишка ти е изгризала чорапа?
Милка не отговори на нищо неподозиращата си майка.
Отмина и този период… Отказа се веднъж завинаги от неприятния си навик. Порасна. Омъжи се. Стана майка на две дечица. Момченцето е още бебенце, а момиченцето е по-големичко.
Момиченцето по цял ден си крие главата под възглавницата и си смуче долната устна.
А Милка, час по час, подвиква от кухнята:
- Джуната-а-а! Долу ръчичките-е-е! …
И винаги си добавя на ум:
„Боже мой! И навика ли като лошотията в човека си има майчин ген!?”

МЪЛЧАНИЕ

Мълчанието, според моите скромни разсъждения, е типично българска черта.
Мълчим, когато ни ,,водят” за носа.
Мълчим, когато ни залъгват с минимални заплати и мижави пенсийки.
Мълчим, когато вкочанени от студ чакаме по спирки и по гари, закъсняващите с часове влакове и автобуси.
Мълчим, когато ни ,,удрят” в кантара.
Мълчим, когато цените станаха олимпийски шампиони по висок скок.
Мълчим, когато с думи ,,стрелят” в челата ни. Мълчим, когато ни питат децата ни: ,,Тате, защо нямаме… като другите!
Мълчим, когато се погледнем в огледалото. Защото няма какво да си кажем?
Мълчанието било…,,злато” ?!… Може би!
За сладкодумците е златото, а за мълчаливите - блатото!