Златимир Коларов

По повод дупките от куршуми и гранати, които замрежват като траурни дантели стените на къщите в Сараево и оставят дупки в душите на оцелелите от войната, написах: „…всяка победа е нечие поражение. Има смисъл само победата над себе си.” Сега, пет години от тогава, си мисля: „Какво означава да пребориш себе си? Възмжно ли е това да стане? Какво ни помага? Какво ни пречи да превъзмогнем себе си? Каква е цената, ако не го направим?” И отговорите, които, за съжаление, не се, каквито ми се ще да бъдат:

Първият въпрос - какво означава да пребориш себе си? В отговор ще цитирам друг мой текст (новелата „Стария китаец” от книгата „Безкрайни бели полета”): „…истинската хармония се ражда в душата, а душата се крепи върху чистотата на изживяното и на морала; …кристална чистота на мислите и безгранична искреност на чувствата; човешката слабост ражда уродлива икебана; за да овладее изкуството, трябва да му посвети живота си; …трябва да опознае другите и после да опознае себе си, а за да опознае себе си, трябва да овладее чувствата си, да превъзмогне страстите си, да пребори слабостта си, да се отрече от съблазните, да закали издръжливостта си в трудности, да изгради характера си в несгоди и чак тогава, ако Бог е бил благосклонен да го дари с щастлива съдба, ще надникне в гълбините на собствената си душа и ще разгадае част от тайните й, а дали някога ще създаде съвършена икебана, това и Бог не знае…” Бих добавил - човек да иска, колкото му е нужно, т.е. да постигне хармонията между необходимост и наличност, да смири алчността си, която го тласка да иска повече, отколкото е нужно за спокоен и съдържателен живот или, може би най-същественото за пълноценно и щастливо битие - да се изгради така, че да си е самодостатъчен и полезен, без да се измъчва от ненужни вълнения и страсти, без да вреди на другите с присъщата на човека ненаситност.

Вторият въпрос - възможно ли е това да стане? Да, но много трудно, да не казвам - невъзможно. Песимизмът ми е продиктуван от анализира на случващото се по света сега, мотивите, с които се оправдават войни, атентати, бомбардировки и убийства. Всичките те в името на нечие благополучие, щастие и добро, с цената на хиляди животи. Цената се плаща от жертвите и техните близки, а печалбата е за тези, които никога не са на предната линия на фронта, а отпиват от кафето си и направляват от кабинетите си съдбините на света и остават в сянка - магнати, милиардери, банкери, политици. И всички други са пионки и свещички в оплисканите им в кръв ръце. С едно духване изгасят хиляди свечици и захвърлят восъка в сандъка за отпадъци.

Третият въпрос - какво ни помага? Нещата, които могат да ни помогнат да преборим себе си са мислене, просвещение, култура или обобщено - Втората сигнална система, която дава възможност нещата да се оценяват, събитията да се предвиждат, постъпките да се насочват, съдбата да се направлява… Само ако се облегнем на Втората сигнална система - уникалния дар, с който ни е дарила природата и съдбата, т.е. на способността да анализираме и да мислим може да преборим най-низкото у себе си - борба трудна, но не и невъзможна. Трябва да го искаме и да вярваме, за да го направим - от личния, тесния семеен и широкия политически и обществен фронт.

Третият въпрос - какво ни пречи да превъзмогнем себе си? И отговорът - власт, себичност, алчност. Ще цитирам Шекспир в превод от Валери Петров - „…с бясна скорост се множи порокът, когато ражда го властта висока…” У нас и по света примерите са безбройни за уродливия властови порок. Бих казал: „По-малко власт на властимащите е условие за повече спокойствие за властдаващите”. Въпросът е как това да стане. И отговорът - с натиск и с непримиримост. И отново тъжна констатация - историята изобилства с примери как огромни усилия са увенчани с дребни резултати, след това успехите са разбити от тези, които са ги постигнали с цената на чужда кръв и смърт. В друг текст бях написал че, „…човечеството не си е научило урока по хуманизъм и история, щом продължава да воюва и убива…” Това е причината за иначе неприсъщия ми песимизъм.

И отговорът на последния въпрос - каква е цената, ако не го направим? Отговорът е кратък, ясен: Хиляди убити. (Рефлексът към клишета ме подтикна да напиша „безсмислено” убити и на момента осъзнах абсурда - в убийството няма смисъл, независимо от идеята и подтика, за да го подчертавам. Убийството винаги е безсмислено, абсурдно, за съжаление дълбоко присъщо на човека щом продължава да воюва и убива.) И все пак - всеки трябва да се замисли и да вземе своето твърдо решение да пребори слабостите си, да овладее страстите си, да кали издържливостта си в трудности, да се извиси с мислите и чувствата си над тъмните бездни в душата си и да изисква същото от другите и най-вече от тези, на които дал правото да направляват съдбините му и да го управляват.