София Ангелова

Романът “Градината с разпятието” от Мартен Калеев подлага героя си на ни повече, ни по-малко най-върховните, екзистенциално универсалните изпитания - изпитанието да останеш жив и изпитанието да бъдеш човек.
За тази цел романовата стратегия избира герой, максимално освободен от всякакви връзки със света отвъд “инкубатора”, тоест приюта за изоставени деца. В момента на срещата с читателя неговият единствен свят, живот, спомени, опит, отношения с другите хора се свеждат до изолирания и затворен свят на приюта. Но дори в това затворено, със свои закони и правила, с лишеността му от родителска близост, ласка, нежност и грижа пространство, героят се отличава от другите му обитатели с тотални липси. Ако другите имат, макар и недобросъвестни, родители, спомени или поне следи от предишното си битие на нечии “деца”, то Йоан Найденов е намерен чисто гол, в съвършено празен кашон, без документи, без бележка за име или поне рождена дата, без дори пелени или някаква завивка, пред входа на “инкубатора”, което обезопасява невъзможността да бъде осиновен, да излезе отвъд оградата на приюта и да заживее в истинско семейство. Тези отлики от другите са продължени с внушенията за особеното заболяване, различното възприемане на света и художническия талант на момчето.
Животът в “инкубатора” на пръв поглед не се отличава от стереотипните представи за подобно място - персонал, който си позволява да покрадва от помощите на задължителния американец благодетел, банда от яки наглеци, която тормози по-слабите, добър и разбиращ байчо, състрадаваща посвоему чистачка, отказана възможност за лично пространство, психоложка, която експериментира с непозволени лекарства върху питомците и т.н.
С мяра и пестеливо е обрисувана и картината на живота отвъд оградата на приюта - наглееща и безнаказана поради богатството на родителите си банда от момчета с ролери, мутренски плувен басейн, недостъпен за жителите на градеца, разрушаване на старинни и уникални домове, за да се строи магистрала, за която правилните хора вече предвидливо са закупили парцели, за да им бъдат платени на много по-високи цени при отчуждаването, амбулантни търговци, клошари… - една епоха, на която “червеното на кръвта много повече ще й отива”.
“Кръвта” е една от възловите метафори в романа с много измерения. От една страна, тя, главно на героя и неговия приятел Джето, се лее на воля, доколкото те са обект на силови упражнения от страна на бандата вътре и бандата отвън приюта. От друга страна, тя е родовата кръв като отречена възможност за Йоан, но и като отказът от нея на Джето и Ади поради ужасяващите спомени от живота в собствените им семейства. Тя е и буквализираната метафора за връзката между обитателите и персонала на “инкубатора”, когато всички до един отиват да дадат своята кръв за спасението на Кроки. Тя е върховното измерение на усещането за братство, за общност, солидарност, взаимопомощ, семейственост, различна от общоприетите представи за отношенията в нормалните семейства, дори за превъзходство над закриляните от своите родители: “Тия зализани помиярчета… и минута не могат да издържат… на наше място. Нали… сме… копелета… Значи… сме… братя?”; Защото… сме братя…”
Това братство, тази метафорична кръв, която се дарява, но не се продава, е възлов щрих в постепенното и умело наслагване на боите в обрисуването на картината на сложния и нееднозначен живот на хората в приюта. Тя е и важно стъпало по пътя на героя не към простото и буквално оцеляване, но и в постигането на смисъла на човешкото.
Другата важна стъпка са символичните бащи и майки - учителят по география, професорът художник и съпругата му, които се намесват в живота на Йоан, за да му открият истината, че Доброто е възможно и налично дори в епохата, на която червеното на кръвта най-много отива.
В тази именно епоха, в която думата “ценности” се е превърнала в клише, десемантизирала се е, и навява на читателя по-скоро негативни, отколкото позитивни асоциации, романът на Мартен Калеев задъхано се опитва да ни върне към универсалните ценности и универсалните стойности:
- отговорността на обществото към живота на едно дете, на всяко дете;
- приятелството (Джето);
- духовното бащинство и майчинство (учителят по география, професорът Симеонов, леля Витка), като по-важни от случайното, нежелано, безотговорно, а често и престъпно родителство;
- солидарността (Кроки);
- отстояването на себе си и собствения свят (Йоан, професорът)
- любовта (Малена)
- надеждата (финалът).
Прави го чрез различни наративни техники:
- аз-разказа като автентичното говорене за себе си;
- задъхани диалози, имащи всъщност характер на спор със себе си;
- редуване на детайлно описание на вътрешни преживявания и остросюжетни събития (разследване на убийство, саморазпъването на кръст на професор Симеонов като единственият достоен начин за протест, трагичен инцидент);
- монолози, сумиращи смисъла (”Послеслов”).
Прави го чрез аналогиите с Новия Завет - градината, разпятието, Малена/Магдалена.
Прави го и чрез своята, бих я нарекла просвещенско моралистична позиция, връщането към която, към моралните принципи на Просвещението, все по-често се промъква, ако и маргинализирано, в срещите ми с публицистични, научни и художествени текстове. Моралистична, но не и дидактична, доколкото романът е намерил тънката граница между тях.
За разлика от други критически гласове, аз не бих правила аналогии между “Градината на разпятието” и други творби на световната и българската литература, защото смятам, че външните влияния са асимилирани, за да се получи едно органично самобитно цяло, което е и достойнство на тази творба. Що се отнася до аналогиите с Маркес или Радичков, те са само най-общи и типологични: да провидиш универсалното за човешкия свят през едно единично, своебразно, дори екзотично, откъснато от света пространство. Изборът може да е Макондо, може да е Старопатица, може да е и изборът на Мартен Калеев - “инкубаторът”, приютът за изоставени деца в едно малко градче на Българския Северозапад. “Градината на разпятието” е разказ за търсенето на истина за нас тук и сега, за епохата ни, на която червеното на кръвта наистина най-отива, но и за пътищата към отстояването на човешкото винаги и навсякъде.

P.S. Този критически етюд излиза с доста голямо закъснение след появата на романа. Авторката на етюда е длъжна да отбележи в свое оправдание, че това е симптоматично закъснение, породено от факта, че въпреки почти възрожденските усилия, но и академичната компетентност на няколкото наистина професионални хартиени и електронни издания, основният фокус на литературния живот е все пак столичноцентриран. Което поражда притеснения (не само мои, мисля), че някъде в “периферията” може за се появи наистина стойностна литература, която да убегне от критическия поглед.