Атанас Мочуров

ВИДЕНИЯ НА СВЕТА ГОРА

Към търновския храм Света Гора
изкачвам сутрин стъпалата в здрач.
Родино моя, в утринния здрач
по твоята Голгота се изкачвам!

Задавят ме видения и скръб:
Борил погубва Калояна в мрака,
Ивайло пада повален по гръб,
Евтимий на прощаване заплаква.

В сърцето ми Козма и Богомил
все тъй враждуват, а са братя родни…
Разбирам всичко, всичко съм простил -
омрази люти, бунтове безплодни.

Измяната не мога да простя,
предателството само не прощавам.
Земя рождена, падам на пръстта,
издигам глас, високо благославям

болярите посечени, стоте,
във църквата „Четиридесет мъченици!”
О, не напразно паднали са те
с безименната гибел на войници.

Благословена всяка капка кръв,
когато за народа е пролята!…
Изскача младо слънце като лъв,
въздигат ме на хълма стъпалата.

Щурците пеят, утринта звъни
и птица погледа ми вдига горе -
да видя аз, че има висини
и други - недостигнати простори.

ТЪРНОВГРАД

Строихме град с дворци и кули,
със яко каменни стени -
от вражи пристъпи и хули
да може да ни отбрани.

Но варварите приближават
и ордите им се тълпят,
те храмовете оскверняват,
стените каменни рушат.

И сред руините вековни
разцъфват бурени, беди…
Змия премъдра там се совне,
изреченото Слово бди:

„Не ще умра, но ще живея,
лъвът заспа за дълги дни,
но бдят очите му и греят -
оглеждат седемте страни!”

И неусетно във душите
навред - наблизо и далеч -
нечакани стени изникват.
И варварите нямат меч…
_ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _ _

Сега е друго. Всяка пъпка
разцъфва във разкошен цвят.
Но аз защо дочувам стъпки?
Защо те диря, Търновград?…

ЗМИЯТА

О, твар, наказана от бога
безнога да пълзиш във прах,
ти в детското сърце тревога
не будиш, нито будиш страх.

Каква играчка - хладна, жива -
докосвам я! Но то е миг:
изсъсква, плъзва и се скрива
сребристият корав камшик…

След време чак ще ме смутят
познанието и страхът.

ПОД СИНЯТА ГЛИНА НА ХЪЛМА

Портата скръцва, уж е дома,
а сякаш влизам в чужда земя.

Черни забрадки, тамян и цветя,
всеки ми казва: „Това е смъртта.”

Няма го дядо. Чуждите хора
впрягат воловете вънка на двора.

Ето и гроба. Влажна и синя
хладно блести изкопаната глина.

Всички си тръгват. От този ден
дядо остава на хълма. Над мен.

Дядо,
черна къртица край тебе гребе,
как ще търпиш това тежко небе?

ОБРЪЧ

Самотна птица с писък отлетя
като внезапно тръгнала си обич.
Защото е декември, вечерта
около тебе сключва хладен обръч.

А ти вървиш по този нисък бряг -
несигурната ивица от суша,
обсажда те съмнение и мрак,
потъват в пясък мокрите обуща.

Пътеката се завъртя във кръг
и вече няма място за разходка,
смалява се, смалява се светът,
Земята става малка като топка.

Расте морето, мъртвият простор,
вълни убийци на брега налитат,
изтръгнат от морето метеор
без вест потъва нейде в дълбините.

Онази птица с време отлетя.
Бучи прибоят диво и страхотно -
вселената е ревнала в нощта
от безизходица и от самотност.

ДЯВОЛСКОТО ГЪРЛО

На Николай Хайтов

Било ли е, или не е било
това катерене стремително и върло
по теснините на триградското ждрело
към пещерата „Дяволското гърло”?…

А Въча, сбрала нова мощ подир дъжда
между скалите вклещена, ревеше.
Безжалостен двубой на камък и вода -
извън играта е човекът грешен.

Политна канара - подпря я облак бял,
съзрях това и сякаш рухнах в бездна.
Но още нищичко не бях видял -
реката хлътна, слънцето изчезна.

Високо на възбог димеше воден прах.
Под светлина изнемощяла-плаха
студено каменно небе видях -
под него слепи прилепи летяха.

Душа, защо не се смири във мойта гръд?
Защо излезе да се блъскаш в мрака?
Та тук от всеки ъгъл дебне смърт
и злите сили само тебе чакат.

Но не!
На волята с коравия камшик
изплашеното тяло ти пришпори -
без отдих, неотстъпно, всеки миг
да дръзва, да упорства, да се бори!

И то, горкото, придоби крила.
Пролуката в небето кой проряза?
Сияние внезапно ме обля -
излязох вън и името си казах.

ПОСВЕЩЕНИЕ

Което се отнема, то се дава
и не е подвиг някакъв голям
да придобиеш власт, жени и слава.
Но мъдростта човек постига сам.

Защо така?
Награда или казън?…
Дете протяга пръстче към свещта -
добрият син дори не е предпазен
от грешките на мъдрия баща.

Защо тогава?
Кой ме е орисал
на този черен безпросветен труд?
Провинциалният поет бил писал -
нима той пише, за да е прочут?

О, сигурно това е безнадеждно,
щом всеки сам постига мъдростта…
С горчива мисъл, със прикрита нежност
прехвърлям неизписани листа.

За тебе мисля, юноша невинен,
отхвърлен и без обич на света -
стихът ми старомоден и старинен
да бъде лъч във твойта самота.

БУРЕНИТЕ

Неканени гости,
натрапници на чужда трапеза -
никое сечиво не може да ги умъртви…
Толкова силни са,
че понякога предизвикват
неволното ми възхищение:
човек пожелава да бъде като тях -
упорит, издръжлив…

Но какво се оказва?
Ние, които орем и копаем земята,
за да отгледаме грозде и жито,
без да искаме
помагаме на бурените да растат.

В планините, в ливадите
бурени не виреят.
Техните хищни корени
нямат сили да се вбият в коравата пръст,
нямат смелост да се вкопчат в гранита.

И не в плодната почва на нивата,
върху нашата леност,
в нашето благодушно нехайство
избуяват
отровните бурени.

РИЦАРЯТ „ЛИШЕНИЙ ОТ НАСЛЕДСТВО”

В утрото на своя млад живот -
о, далечно и наивно детство! -
заплени ме страстно Валтер Скот
с рицаря „Лишений от наследство”.

… Знатната тълпа в екстаз крещи,
към любимите хвърчат цветята.
Той е сам…
Стоманен меч и щит.
Мършав кон. Доспехи без позлата…

Ти, дете от малкото селце,
имаше си братче и сестрица,
а защо тъжеше от сърце
за сиротния шотландски рицар?

Мъчеше те тайна скръб. Скръбта -
тя не даваше да бъдеш весел.
Беше ли баща ти твой баща? -
Питаше се ти: - Чие дете съм?…

Със насмешка гледа всеки мъж
драмите на детската невинност.
Работа, борби…
Но изведнъж
телеграма: „Майка ти почина.”

Тя не е погребана. Уви,
теб те викат в схлупеното кметство.
Кметът там объркано мълви:
- Подпиши се - отказ от наследство…

Кой реши така? Баща ми? Тя?!
Но добрият син се подчинява.
Вдига Бог десницата света -
земните му дни да продължават..

Ах, честит е, който своя дял
скърби е получил в ранно детство…
Поздрав, мой далечен идеал,
Рицарю „Лишений от наследство”!

КАКТУС

Като изстрел в нощта, ненадейна
блесна лудата наша любов,
а сега е за присмех - семейна,
посивя като сбръчкан картоф.

Бели гълъби в майска омая
бяха дните ни - ден подир ден,
ти и моите сънища знаеш,
ала знаеш ли всичко за мен?…

Ако в този момент те прегърна
и притисна до своята гръд,
бих ти казал, че ти се превърна
в плът от моята собствена плът.

Твойна болка и мене опарва,
с радостта как ще бъде - не знам.
Ти не вярваш, не вярваш, не вярваш
и на крачка от тебе съм сам.

Гледам кактуса. Колко нагъсто
своя губер бодлив е тъкал!
… И увисва във мъртвия въздух
остарялата моя ръка.