Славчо Ангелов

Вън е буря. Кърши клони
вятърът сърдит.
Тъмен облак сълзи рони -
в небесата скрит.

Из тъмата някой тича
в поройния дъжд.
Ето, там жена наднича -
вижда своя мъж.

А в полето кръст превива
дъбът горделив.
Всред посърналата нива
той е само жив.

Вият псета. Грачат птици.
Гората шуми.
А небето без звездици
святка и гърми.

——————————

сп. „Венец”, кн. 5, 1941 г.