ГОЛГОЛЕНКО
За Фома Фомича, Томата Измирлиев - чието име бе достойно за по-щастливо чествуване, отколкото в жалейни рамки - малцина знаят, че той е бил и Голголенко.
И как да знаят - тива бе тъй отдавна, че просто ме е страх да си помисля… Това „някога” бе по време на войната, когато излизаше един безпретенциознен хумористичен лист „К’во да е” (излиза де да е, струва колко да е - и други подобни духовитости…)
В този лист пишеха доста момчетии, но право да си кажем, само няколко имена правеха добро впечатление - и не е лъжа: само те отсетне дадоха и нещо по-свястно на българската литература.
Тия „няколко” бяха двамата братя Измирлиеви: Тома и Христо - единият Голголенко, другият Ведбал.
Двама братя, два таланта, допълващи се един друг, а не лишили един друг от дарба - както понякога природата се шегува с членовете от едно семейство.
Голголенко, Фома Фомич, Измирлиев - бе свършил Цариградския лицей „Галата сарай” и знаеше турски „фарси”.
Именно с това ми допадаше: неговият турски език, с който тъй майсторски си играеше в хумористичните стихове и други хумористични произведения, не бе варварски изкривяван, както правят ония, които само са чули нейде някоя турска дума - а го вмъкваше в хумореските си заедно с арабските му и персийски подробности…
И се получаваха едни във висша степен духовити работи, които рязко се отделяха от безсолието на разни случайни драскачи.
Разбира се, талантът на Голголенко бе широк за тесните и бледи страници на реченото списание и скоро Томата се появи в големите хумористични списания, където бързо бе оценен и от редактори, и от читатели.
Когато си спомня за Томата - най-ярко изпъква в паметта ми необикновено голямата преданост към брата му - Христо (Ведбал, а сетне Смирненски).
Но не се чудя и не се мъча да разгадая на какво се дължеше тази обич, надхвърляща братските чувства, защото за мен Томата и до днес си остава в паметта ми образ на една всеобичаща душа; на човек, който обичаше цял свят - камо ли не брата си…
Двама братя, два големи таланта - и двамата си отидоха тъй рано, тъй млади…
Само един спомен оставиха - и благодарение на голямата им сърдечност - тоя спомен винаги ще пребъде в паметта на техните приятели и познати.
——————————
в. „Щурец”, г. 4, бр. 207, 27.11.1936 г.
