Йордан Петров

Късният есенен следобед на 1890 година заварил съпрузите Иван и Неделя далеч от дома им. Младото семейство се връщало от пазар. По нивите на лозенградското село Горна Канара не растял памук и Иван и Неделя слезнали чак до Свиленградско, в тогавашното Мустафа паша, да сменят вълна за памук. Колата им, натоварена на връщане с големи чували разчепкан памук, шумно изтрополила по каменния калдъръм на село Терзи дере и се отправила към близкото Долна Канара. Младите съпрузи бързали. Не бивало да замръкват по пътя. Неделя била в напреднала бременност.
Оставало им малко до родното им село Горна Канара, когато на пътя пред тях излезнали турци-зулумджии *.
Връхлетели като хищници и стръвно се нахвърлили върху им. Търсели злато и пари, и като не ги намерили у бедните селяни, почнали да ги бият.
На обирджиите не им трябвал техният памук. Него те не можели да го сложат в кемерите** си и озлобени и разярени от грабителския си неуспех ги смазали от бой. Прерязали гърлото на Иван, а Неделя пребита до смърт захвърлили на сред пътя. С нечовешки усилия, полумъртва тя допълзяла до родното си село Горна Канара.
Покрусените родители Тодор и Добра Филкови едва познали обезобразената си дъщеря. Те се опитали да й помогнат, но не могли. Късно през нощта Неделя родила преждевременно. Извикали селската лечителка баба Каля.
Много знания и умения имала тя, за да спасява пострадали хора. На много успяла помогне в труден час, но на младата невяста не могла.
Старала се старата жена и направила всичко, което знаела и можела, но да изтръгне младата родилка от костеливата ръка на смъртта, но това сега не било възможно. Не помогнали вълшебните думи и стари рецепти на предците от древна Тракия.
Твърде късно за пострадалата били вече чародействата на старата лечителка. Пребитата и смазана от бой млада жена издъхнала в ръцете на Баба Каля. Лечителката бавно прекарала ръка през лицето на мъртвата и склопила очите й. Старицата припалила свещ от пламъка на кандилото, забола я според обичая между пръстите на починалата и рекла:
- Съвсем невинна, Бог да я прости!
Станка, голямата сестра на мъртвата, тежко заридала.
- Изневиделица смърт. Мъка! Голямо нещастие ни сполетя.
Другите също заплакали.
- Нямала е късмет горката. Целият й живот е бил пред нея, а вече е мъртва!
- Младо булче, на първа бременност, и душманите ни я затриха.
- Чудо е, че детето е живо - мрачно изрекъл най-големият им брат, Христо Узуна и бързо извърнал глава, да не се видят мъжките сълзи в очите му.
- Какво хубаво момченце - рекла Станка с мокро от плач лице.
- Как да го кръстим?
Баба Каля повдигнала с измалели ръце розовата топчица човешки живот като че ли искала да го покаже на света и рекла:
- Стамат! Стамат го наречете, да е здрав и твърд като камък - и пригладила с ръка белите си коси.
- Мъртвата и тя така искаше. Ако е момче, да е Стамат - потвърдили роднините.
- Което на гречки ще рече “даден от Бога” - добавила лечителката.
Живият вързоп от домашно тъкани пелени дрезгаво проплакал.
- Горкото дете! - обадил се някой. - Кой ще го гледа сега?
- Милото дете! - смутолевил друг. - Съвсем сиротно.
- Сираче още от първия си ден!
- Кой ли наистина ще се грижи сега за него?
Всички мълчали.
Напред между опечалените се промушила Марийка, малката сестра на Неделя. Поотраснало момиче вече на седемнадесет години и четвърто по ред дете в дома на Тодор и Добра.
- Как така кой!? - казала тя. - Аз ще го гледам.
И близки, и роднини били изненадани.
- Ще можеш ли? - усъмнили се те. - Не си ли малка?
- Не съм. Ще го гледам. Като свое дете ще го имам Стаматчо. Че нали е чедо на сестра ми!
Всички наоколо хлипали. Баба Каля потупала момиченцето по слабичкото рамо, погледнала я окуражително и рекла:
- Разбира се, че ще го отгледаш. Ето, когато беше на три годинки аз също съм те гледала. Сега това на теб ти се падна да направиш. Като спасиш детето на сестра си ще върнеш дълг към своя род.
Баба Каля се обърнала към всички.
- Като пред очите ми е още тя от оная бурна нощ. Помня, как в проливен дъжд баща й я донесе там, на Самодивските ливади. От горящата плевня я бе измъкнал.
Старата лечителка повдигнала глава и примижала замислено, за да си спомни по-добре как е било.
- В невъобразим порой бе вървял с тебе, в градушка бе тичал с теб - продължи старицата. - В такова време чак до Самодивските ливади те бе пренесъл и полужива те остави пред мен.
Околните кимали утвърдително.
- Така беше.
- А сега я виж каква мома си станала, каква светлина идва от теб и каква само хубост грее и от лицето, но най-вече от душата!
Роднините в един глас казали:
- Баба Каля те спаси тогава.
Лечителката тръснала недоволно глава.
- Пусти да опустеят башибозуците - гневно рекла тя. - Спаси те, чедо, баща ти - отвърнала лечителката. - Защото от горящата плевня изпод носа на турците насмогна да те изнесе. От кървавите им нокти те изтръгна. Не от какво да е, а от никому нищо не прощаващ огън те спаси. Много беше тичал тогава в тъмната нощ той и никъде не бе спрял, за да те защити и от турците, и от дъжда, и от градушката.
Тя оправила косите под забрадката си.
- Пренесе те през огън и вода - тъжно припомнила тя знаменитите думи казани тогава.
Лечителката привела рамене, присвила очи и през замъгления й старчески поглед отново преминал оня нерадостен спомен за палежите по селата и кървавите жестокости на свирепия башибозук от преди четиринадесет години.
Звънкият и почти детски глас на младото момиче прекъснал спомена й.
- Затова, - врекла се Марийка - сега аз знам как да отгледам сирачето на сестра ми.
- Как? - усъмнили се някои.
- С обич - отвърнала момичето. - С много обич.
- И добре ще направиш, момичето ми, - примирено и с болка отвърнала лечителката. - Вековните ни душмани затриха тогава сестра ти, но тебе не можаха и сега само ти можеш да дадеш майчина ласка на сирачето.
Старата жена навела глава пред смълчаните и потънали в скръб роднини. Нещастието смазвало всички със своята безпощадна жестокост. Покрусявало с безсмисленото безумие да се погуби човек, който е на път да даде живот на друг човек.

2.
Марийка веднага поела грижите за малкото дете.
Била му наистина като майка от първия ден на раждането му. Отначало й било трудно, после свикнала. В трудни моменти я окуражавали думите на лечителката, че има дълг пред рода си. Помагало и и това, че била сръчна и отръки й идвало да гледа деца. Бързо растяло момчето! Стаматчо, се променял като че ли не с дни, а с часове. Почувствала се горда, че близки и роднини ? се доверили и осравили в ръцете й този малък човешки живот.
Веднъж лечителката я попитала:
- На колко години си била тогава на Самодивските ливади?
- На колко!? Не помня. Казват, че съм била на три.
- Виждаш ли, детето ми, Господ ти е отредил живот. Била си на три. Нека сега за доброто, което правиш Бог те дари да доживееш до сто и три,… - и като се замислила добавила: …- че и повече - предрекла тя.
Марийка вдигнала глава.
- Като свое дете го имам детето на кака ми - окуражена рекла тя.
- Така го отгледай, дъще, - казала баба Каля.
- Ще го отгледам!
- Направи това добро за сирачето. Бог никога не забравя доброто.
С тази мисъл живеела Марийка и всичките й роднини уверени, че Всевишният сега не може да бъде несправедлив.
Когато Стаматчо станал на пет годинки, Марийка, вече мома за женене, пристанала на своя съселянин Стоян. Още от първия ден тя му рекла:
- От Стаматчо се не деля. Ако ме вземеш, така ме вземи. Ако ли не, късметът ми ще е другаде.
Стоян бил с голямо и добро сърце. Не възразил. Приел я. Какво пък, ще си отгледат малкия и свои деца ще си народят. А момчето е вече отраснало.
Но се намерили селяни, които да му подхвърлят: “Взел кравата с телето барабар.”
Младият мъж се оказал силен, твърд характер. Не им отвърнал. Отминал празните приказки и се радвал на сестриното й дете, и също като нея го имал като свое.
Драго му било, че то скоро ще порасне и ще му е от голяма помощ за всичко.
- Хич и да не си помисляш за малкия като за чуждо дете - казала му Марийка - имам го като свое и такова ще си остане винаги.
Стоян не казвал нищо. Усмихвал се, защото отдавна мислел същото. В този труден и наситен с жестокости свят не можел да мисли друго. Милостивото му и широко отворено за доброта сърце бързо приело невръстното дете и го карало да се отнася към него винаги с бащинско чувство. С това усещане за се грижел него всеки божи ден.
Момчето било добро, слушало го и така му се вмилило, че мислел повече за това как по-скоро да направи от него здрав и силен мъж. Искал бързо да му даде знанията си на овчар и уменията си на сръчен абаджия.
Денем Стоян бродел с овцете, а вечер шиел потури и елеци на съселяните си. Притежавал тези умения. Младото семейство имало единствената газена лампа в селото, голяма новост за онова време и на нейната светлина работливият занаятчия правел с абаджийско майсторство всичко, каквото можел, за да печели бели пари за черни дни.
Скоро им се появила и първата им рожба. На бял свят се появило малко момиченце. Кръстили детето Мара.След нея се народили още три. Все момичета.
Къщата се напълнила с радостна и весела глъчка.
За осем години Стоян и Марийка се сдобили с четири дъщери. Децата в семейството станали пет.
Само Стаматчо, първото и заварено вече в семейството дете било момче и растял здрав и силен.
Такъв какъвто го искал Стоян.

3.
За младото семейство годините били усилни и смутни. Такива, каквито били те за повечето българи по онова време.
През Илинденско-Преображенското въстание заедно с много други българи Стоян станал четник. Почти цялото мъжко население, годно да носи оръжие, застанало под разветите въстаническите знамена.
Годините били грозни, сурови. За Свободата хората били готови на жертви, не жалели нищо, но въстанието било удавено в кръв.
В село Горна Канара се тревожели от нови турски зверства и решили жените и децата да бъдат преведени през границата към България.
По Гергьовден се изселило цялото село. В него останали само старците.
На плещите на Марийка легнало бремето на неизбежната емиграция - път към неизвестното, с пет деца. Тя била от ония силни и решителни жени, които не се поколебали нито за миг. Грабнала един казан, взела най-необходимото и тръгнала с волска кола. Другите също носели по толкова.
Пък и какво можели да имат по това време бедните семейства, които понякога, за да залъжат глада в студените зимни вечери, често посягали към чувала с орехи зад вратата, събирани по околните чукари. Господ и милостивата природа били заобиколили село Горна Канара с много орехови гори и горички.
Бежанците още по тъмно поели по тесните скрити гористи пътища към България. На четирите момичета и Стаматчо казанът сега служел и за торба. Та нали в него бил скромната им сухоежбина, целият им багаж. И за стряха ставал, ако завали. Друг подслон на чуждото място можело и да не намерят. А в него и вода стопляли да се измият, и храна варели.
Сега тринадесетгодишният Стаматчо бил голяма опора за леля си. Момиченцата били от малки, по-малки. Само Мара, като най-голямо дете, била на седем. Каля и Станка били по на три и пет, а най-мъничката Тодорка (така й казваха докрай) тежала на ръцете на майка си едва на седем месеца.
Дълго вървели все през непознати местности. Не спирали ни през деня, ни през нощта. Навлезли вече в Добруджа.
Уморените от дългия път бежанци стигнали край голямото и богато село Езерово, Варненско. Било пладне. Този ден бил за Марийка най-лошия, най-черния, откакто били тръгнали. Него Марийка щяла да запомни и споменава цял живот, да проклина злата си съдба, докато е жива.
Време било да отдъхнат, да разчупят по залък хляб и да залъжат за този ден глада, че ги чака още кой знае колко път и колко неизвестност.
- Стаматчо, иди за вода - казала леля Марийка.
- Къде има чешма, лельо? - попитал той.
Но на новото и непознато място и тя не знаела. Детето тръгнало. “Голям съм вече - казал си Стаматчо - ще питам и ще я намеря.” И той бързо се спуснал по стръмното надолу. Нали водата все към ниското бяга и той скоро я открил. Там на върволица се били наредили и други като него. Където и да се спирал разтегленият керван от хора, все имал нужда от вода. Стаматчо се спрял, зачакал и се забавил.
В това време хората от бившето село Голяма Канара решили да не вървят по-нататък. Много се отдалечили от родната Странджа и това ги накарало да спрат по тези места. Далече останала сега за тях Одринска Тракия. Някои дори се вдигнали и тръгнали обратно.
Дълго чакала Марийка с децата. Забавил се Стаматчо. Тя не се стърпяла и тръгнала да го търси.
На чешмата обаче го нямало.
Подирила го по местата, където вече били. “Може би е с онези, - мислела си тя - които са продължили за Добруджа” - и вървяла напред. Изпреварела ли някого, все за Стаматчо питала.
С пълна стомна Стаматчо също търсел леля си.
- Лельо! - викал той, но никой не му отвръщал.
Нямало я леля му на мястото, на което я бил оставил като тръгвал за чешмата.
- Лельо Марийко! - никой не му се обаждал. - Лельо! - пак нищо. Никакъв отговор не получавал той от смълчаните самотни дървета покрай пътеките.
- Тя тръгна - му казали срещнати бежанци.
- Къде?
- Да те търси.
Момчето не знаело накъде да върви. Не знаели, не можели да му кажат и срещнатите и Стаматчо се върнал назад, топлен от надеждата, че натам може да е тръгнала и леля му. Той вървял, подвиквал, но от роднините му нямало никаква следа.
Някой му казал, че е срещнал леля му да върви напред и той пак се върнал обратно. Пак подвиквал и пак никой не му отговарял. Стъмнило се, по небето плъпнали тъмни облаци. Пред него се ширнало някакво село. Все големи били селата по тези места. “Дали пък там не знаят нещо за леля?” хрумнала му спасителната мисъл и момчето бързо поело натам.
Марийка също търсела Стаматчо. Тя теглела поводите на уморени от пътя волове и дърпала за ръчички ревящите все повече и повече деца и сама се продирала от викане.
Стаматчо го нямало никъде и като че ли бил потънал вдън земя. Тежки облаци захлупили небето и мракът се сгъстявал с всеки изминат час.
До едни овчарски колиби нейни съселянки я повикали:
- Марийко, скоро съвсем ще се стъмни, а и дъжд се задава - казали й те. - Подслони децата си тук. Той, Стаматчо е голямо момче, сам няма да се остави на дъжда. Пък дано и него добри хора го намерят и приберат.
Марийка останала да нощува при тях. Лошите предчувствия и неизвестността я гнетели цяла нощ.
Тя не мигнала през цялото време. Душата и била разтърсвана от терзания за виновност, че е загубила момчето. Дълга, безкрайно дълга й се сторила нощта.
Едва дочакала утрото и отново се впуснала по всички пътища да дири Стаматчо. Търсила го отчаяно и упорито, но от момчето все така нямало и следа.
Минали дни, месеци, година.
Все още били без Стаматчо. Не могли да го намерят. Трудно й било на Марийка без момчето. Неохотно приела тя мисълта, че живее без него и няма повече да го види. Тази мисъл, като голяма тежест, заседнала на гърдите й. С години я терзаела. Ден и нощ не можела да се примири с нея. Трудно й било да свикне, че съвсем се е лишила от момчето, че завинаги е останала без него, че вече съвсем го е загубила.
Тя, заедно с цялото семейство затаила в себе си неясната надежда, че все един ден може да го намерят и пак да бъдат заедно.
Така заживели. Тази надежда живяла и ги крепяла в годините.
Всеки от тръгналите да дирят спасение и нов дом, се устройвал кой как може.
Една от сестрите на Марийка се омъжила в село Долно Славейково, Провадийско и останала там. В Ямбол се заселило семейството на стояновата сестра, Станка. Едни от бежанците се върнали в Карнобат, а други се отправили към морето. Много били и онези, които се заселили в Айтоско и Бургаско. Имало и такива, които преминали и през Стара планина. Те преспивали по селата и търсели подходящо място както за препитание, така и за заселване.
Някои останали в Провадийско, други отишли във Варна.
Като пилци се пръснали бежанците от Одринска Тракия по видялата какво ли не българска земя.
Марийка достигнала до Карнобат. Там я намерил след разгрома на въстанието и Стоян. И той бил потресен от изчезването на момчето.

4.
Минали години. На Стоян и Марийка им се родили още три деца. Все момичета. Седемте дъщери си приличали като близначки. Всички имали хубостта на майка си.
Момичетата растели с бухнали коси, пречупени на равномерни къдри като тези на майка им и с годините все повече и повече заприличвали на нея - суха и кокалеста, с правилни черти на лицето, с гордо изправена глава и отметнати назад къдрици. В семейството често споменавали за изгубения Стаматчо и с тъга си припомняли за това или онова, станало някога, когато са били заедно.
В такива моменти на спомени и тъга Марийка проплаквала:
- Е-ех, Стаматчо, Стаматчо, не можа да ми донесеш вода, Стаматчо.
Избледнелите й от старост устни безмълвно редели и други изстрадани през годините думи, премрежените й от мъка очи се пълнели със сълзи.
Минали десетина години. В дома на Марийка все по-рядко говорели за загубеното дете. Спомените за него избледнявали. Момиченцата станали големи. Понякога дъщерите й виждали как майка им тихо си поплаква. Досещали се, че може да е за Стаматчо, но не я питали нищо.
През 1915 година починал Стоян.
Така и не доживял отново да види заварения си син. Умрял си с непрежалимите спомени за момчето и с тази надежда, че все един ден може и да го намерят.
Отминали смутните години след войните. В търсене на препитание семейството се отправило към Хасковско. Марийка, станала баба. Радвала се на внуци и правнуци. Голямото семейство се преместило вече в града.
Тя не говорела за изгубеното момче. Вкъщи всички си мислели, че вече го е забравила.
Един ден най-малката дъщеря Цонка, при която по това време живеела баба Марийка, случайно чула как майка й, загледана в прозореца тихо и тъжно проронила:
- Стаматчо,Стаматчо, кога ще ми донесеш вода, Стаматчо?
Сестрите на Цонка съчувствено поклатили глава.
- Не го е забравила - рекли те - нищо, че са се минали толкова години и че той й е само сестрин син. Майчина й е мъката по него и тя няма как да го забрави. Трудно ще го изтрият годините от сърцето ?.

5.
В един летен слънчев ден на 1966 година на сенчеста пейка в парка на Карловските бани седяла възрастна жена. Покрай нея минавали хора и един достолепен господин на около 75 години, по всяка вероятност курортист се загледал в нея.
Той бавно отминал, но после неочаквано се върнал назад. Поспрял се и странно се вгледал в седналата пред него жена. Не се знае с какво точно тя привлякла вниманието му, но той с любопитство и интерес я заразглеждал. В този миг тя дори не подозирала, че е заинтересувала някого, че с нещо някого е впечатлила.
Суха и кокалеста, с правилни черти на лицето, жената седяла все така безучастно на пейката, а старият господин не откъсвал очи от нея. Чувствало се, че нещо го измъчва и тревожи. Силно се напрегнал, сякаш се опитвал да разгадае онова, което така много го безпокои.
Старият човек като че ли се мъчел да възкреси в съзнанието си съвсем отдалечен в миналото спомен, но щом успял да се добере до загадката, лицето му добило тъжен вид. Той бързо се навел и сякаш смален и сломен от изживения миг тихо попитал седналата жена:
- Как се казвате?
Жената бавно извърнала глава и отвърнала:
- Костадинка.
Човекът мълчал. Името не му говорело нищо.
- Много приличате на леля ми Марийка. Тя имаше четири дъщери - тъжно казал той и тихо продължил. - Казваха се Мара, Каля, Станка и Тодора.
После старият човек бавно, без никой да го подканя, тъжно заразказвал, как преди години загубил леля си, която той имал като майка. Това се случило преди 63 години край село Езерово, Варненско. Там го осиновили богати селяни. Те нямали деца и го отгледали като свое. След като загубил леля си, той я търсил къде ли не, но все напразно. И така до днес.
Костадинка гледала изумено непознатия господин и лицето й се преобразило, озарено от странно оживление. В широко отворените й очи имало и радост, и учудване, и тъга.
- Нима това си ти!? - тихо като на себе си рекла тя.
След споменаването за своето изгубване стоящият пред нея човек сега добил други измерения, в един миг се преобразил и се превърнал в кръв и плът. В тяхната наследствена кръв, в тяхната родова плът. Тя го познала.
- Нима си оня Стамат, за когото съм слушала толкова много?
Загледана в него, тя казала:
- Това си ти!
После още по-уверено рекла:
- Ти си Стамат.
Очите на стария човек се разширили от изненада.
- Стамат си, нали?
Но старият човек вече не я чувал и тъжно продължил.
- Толкова години оттогава, все я търся. Сега, като ви видях да седите на пейката, така ми се стори, че това е тя.
- Аз съм нейна дъщеря - казала Костадинка.
В този миг тя разбрала, нещо силно й подсказвало, че не греши, че пред нея наистина стои Стамат.
Старият човек сепнато я погледнал и неуверено казал:
- Може да е така, но аз нищо не знам за тебе.
- Защото съм се родила, след като ти си се загубил - казала бързо тя. - А аз те знам. Ти си оня Стамат!
Старият човек трепнал. Лицето му пребледняло и краката му се подкосили. Той не можел да стои повече прав и приседнал. Очите му били широко отворени и той не откъсвал поглед от тази, която първа го назовала по име.
Тя наистина приличала на леля му Марийка и по силата на природния закон му била роднина.
Бавно, но ясно той осъзнавал, че вече са се разпознали и знаят кои са.
- Жива ли е леля? - тихо попитал Стамат.
- Жива е - отговорила Костадинка. - Мама е вече на 93 години. Аз съм на 61.
- Искам да я видя - тихо, но настойчиво казал той.
- В Хасково е. Живее с най-малката ни сестра Цонка.
- И нея не познавам - някак много тъжно и в унес казал Стамат.
- И тя е родена после. И трите сме родени след преселването и твоето загубване.
И оживено продължила:
- И мен, и Недялка, и Цонка няма как да ни познаваш. Но, ние те знаем. Ние, родените по-късно, сме чували много неща за теб. Мама ни е говорила за онези години - и тя му казала за тези изричани от майка й думи, които е чула и запомнила:
- Тя все повтаряше: „Не ми донесе вода, Стаматчо.”
Човекът пред нея отново трепнал, затворил уста и искал да преглътне, но не можел.
- За вода ли си бил тогава? - попитала Костадинка.
Старият господин се затруднявал да говори, не можел дума да отрони. Нещо стискало гърлото му и не му давало да произнесе нито звук. Толкова бил развълнуван, че не можел да произнесе каквото и да било.
Една сълза бързо се стекла по бузата му и се търкулнала в праха.
Той въздъхнал дълбоко, обърсал лицето си с опакото на дланта си и тихо, но твърдо казал:
- Искам да я видя!
Костадинка позвънила по телефона в Хасково, за да запита как е майка им. Съобщила на сестра си, че ще дойде да я види, но не казала защо.
Не споменала, че е намерила Стамат. Трудно й било да обясни това по телефона, а искала и да ги изненада.
На свой ред старият човек се обадил на сина си във Варна. Там той служел като полковник във военно поделение и след обаждането му веднага пристигнал с кола. Взел родителите си, които до този момент почивали на Карловските бани и заедно с ново разпознатата си братовчедка Костадинка пристигнали в Хасково.

6.
Пред къщата, в която живеела баба Марийка, те за миг се поспрели, колкото да си поемат дъх и Стамат нетърпеливо отворил пътната врата.
На малко столче, в профил към него седяла стара жена. Белите й коси, все така на равни къдрици били прибрани на тила, покрити с бяла кърпа.
Старата жена, почти сляпа и полуоглушала от годините, вече трудно преживявала. Стамат веднага я познал. Понечил да каже нещо, но само задъхано изхриптял:
- Лельо Марийко!
В този момент баба Марийка извърнала глава към портата.
- Стаматчо? - тихо като на себе си промълвила тя.
Изправеният пред нея мъж отвърнал:
- Аз съм, лельо!
Между тези думи стояли 63 години!
- Ти ли си Стаматчо! - тя все още го наричала така както е останал в съзнанието й. Ръцете й се протегнали към него.
Тихо като на себе си тя изплакала:
- Ти си! - уверено казала старицата. - Сърцето ми подсказа, че си ти.
Протегнала напред ръце и искала да го докосне и още веднъж се увери, че стоящия пред нея човек е онова, много свидно за нея, някогашно момче.
Стамат коленичил, поел ръцете на леля си и ги целунал.
Тези ръце го били отгледали. Някакво топло, особено силно, чувство на благодарност го завладяло и от устните му тихо, до шепот, се отронило:
- Аз съм, лельо Марийко!
Повторно се навел над старческите ръце и отново ги целунал. Надделяло усещането за всеопрощение на всичко, което е станало.
Отправил поглед към околните на повечето, от които във вените течела древната кръв на тракийския им род и в него избуяло чувството за родствена привързаност.
Радост и мъка се смесили и някаква невидима ръка жестоко стискала гърлата на всички.
Стамат бавно свел глава. Поклонил се на тях, с които бил кръвен роднина. Почувствал се така, както много отдавна не се бил чувствал. Кой знае защо му се сторило, че вече се е върнал. Овладяло го топлото чувство, че е сред свои, че най-после си е у дома.
- Лельо,… - гласът му секнал, в гърлото му заседнала буца и пак нещо го задавило. Той размърдал онемелите си устни, но глас не последвал.
Подали му чаша вода. Стамат я взел, погледнал я за миг и някакво тихо, безмълвно озарение проблеснало за миг в очите му.
Без да отпие от чашата той я поднесъл на старата жена.
- Донесох ти вода, лельо! - казал й той и подал чашата.
Баба Марийка посегнала към нея. Полусляпата жена не могла да я види, пръстите й не я улучили и той я поставил в ръцете й.
Това била Чашата на всеопрощението.
За нея - че 63 години се чувствала виновна, дето го е загубила. За него - че 63 години не я е намерил.
Старческите пръсти треперели от вълнение. Водата в чашата се разплискала. Намокрила ръцете й и големи капки като едри сълзи звъннали по земята.
- Сине, - сподавено рекла баба Марийка. През всичкото време тя го имала като син - наистина донесе. Прости ми!
Околните стояли смълчани. Всички били като окаменели.
Не смеели да нарушат мига, чакан толкова години.
Тракийска съдба, българска орисия.
_________________

* зулумлуци - в превод от турски тирани
** кемер - кожен колан за носене на пари