Недялко Чалъков

Има неща, които остават за цял живот в паметта на човека. Дори да иска, не може да ги заличи. Те са като слънцето и вятъра, като дъждът и зимният мраз, като любовта и тъгата…

Така и аз извървях тринадесет години след телевизионната камера. Започнах в началото на август 1980 година. Нямах представа от телевизионна журналистика. Но човек се учи на много неща в живото си. Първият ми сценарий за древния Търновград излезе около 40 страници. Когато го представих в БНТ, колегите ироночно ми подхвърлиха, че съм написал цял роман. По тази причина не го одобриха.

Реших сам да се справя с трудностите. Прегледах и прочетох телевизионна литература. И практиката ме научи на лаконичност и пестеливост на художественото слово. Защото, освен словото, имаше картина и музика…

Велико Търново не само ми харесваше - бях живял в този град, но и ме вдъхновяваше в творческата работа, съхранил историческата памет, град на поети и художници, на много изявени творци.

Щастлив съм, че тук се запознах с писателя Димитър Мантов, че тук се срещнах с поета Евтим Ивтимов, с художника Благой Иванов, с актьора Георги Георгиев-Гец, че ми гостуваха поетите Матей Шопкин и Георги Свежин, писателят Георги Алексиев…

Участвах в литературни четения. Пишех телевизионни сценарии.

Спомням си какво вълнение изпитах, когато снимах първия си фолклорен филм „Българи глава вдигнали”, с режисьор Теодоси Попов. Колко усилия ми струваше?

Осигурихме специална снимачна техника, костюми, народни носии, „Аспарухова конница” (с коне от спортната база в Арбанаси); танцови състави и ансамбли…
Уточнихме местата за снимки - най-живописните кътчета около старата столица - скалите, река Янтра, манастири, чешми, старинни улици…

Започнахме първите кадри на филма от с. Хотница. Високо върху скала край водопода, се изправи вестител с рог в ръка. Използвахме за реквизит каруци с волове, биволи край чешмата, певица в народна носия с менци на рамо…

Направихме кадри от пристигането на Аспарух и конницата, танц на копиеносците и стрелците, посрещане на славянките с хляб и дарове, съвместен танц с войните… А в с. Леденик използвахме Бейовата кула и река Янтра, през която при залез слънце премина „Аспаруховата конница”. Ездач падна случайно във водата. Беше невероятен кадър за режисьора.

Но в Арбанаси стана провал. Снимахме с филмова камера и магнетофон с пилотен кабел за синхрон. Изведнъж звукът се загуби. Наблизо до нас имаше стадо с овчар. Дълго време се лутахме, докато открием повредата. Оказа се, че овца е прегризала кабела. Докато го оправим, минаха няколко часа. Не бях виждал режисьора толкова нервен и ядосан.

За около седмица приключихме снимките сред дивната природа, с великолепни изпълнения на най-добри певци и танцьори. По-късно узнах, че чрез телевизионния обмен този филм е бил закупен от Англия.

Последва поредица от документални филми за: Велико Търново, Свищов, Бяла черква, Гурково, Елена, Килифарево… Пътувахме почти всеки ден. А аз, като редактор или сценарист, се срещах с хора от различни браншове - обикновени работници, директори, учени, поети, писатели, художници… Докосвах се до различни човешки съдби. Усещах какво е болка, радост или несподелена тъга…

В Килифарево, по време на снимки, си позволихме с режисьора Теодоси Попов да използваме кадри от кръщене в църква на новородено дете. Бяха красиви като ритуално изпълнение, но местните управници ни обвиниха в религиозно нравоучение. Писаха писма и клевети срещу нас в БНТ.

Понасяхме и критики, и похвали, понякога и разочарования.

Не мога да забравя случая с филма за Никола Славков, сподвижник на Христо Ботев. Трябваше да заснемем няколко кадри в гр. Гюргево, Румъния, където на брега на Дунав е издигнат паметник на българските революционери.

Преминахме през границата. Веднага румънските власти ни арестуваха. Отнеха ни камерата. Държаха се грубо. Запитали за нас в Румънската и Българската телевизия.

Отговорили им, че не са запознати със случая. Помислиха ни за шпиони. Вкараха ни в една мрачна стая. Разпитваха ни. Не говореха нито руски, нито български език.

Спомних си, че нося един от най-големите румънски вестници за култура „Арджеш”. На последната страница бе публикуван цикъл с мои стихотворения в превод от румънския поет Вирджил Думитреску. Показах им го. Като го видяха, се промениха.

Убедиха се, че не сме шпиони. Вината беше само наша, защото работехме по програмата на ТВС- Велико Търново и не бяхме взели разрешение от БНТ.

Обясних им какъв е случаят (започнаха да ме разбират на български език), но въпреки това не ни позволиха да снимаме. Поеха ни като скъпи гости. Заведоха ни в ресторант на брега на Дунав, където ни дадоха богат обяд. Предложиха да ни разходят до столицата Букурещ, но ние любезно отказахме.

С какво ли не ни изненадваше ежедневието? Веднъж колегата ми - шеф на студиото, беше излязъл през лятото в отпуск. Обадиха ми си от БНТ, че първият държавен глава ще пристигне в гр. Павликени, в Института по соята.

Имал среща с първите секретари на окръзите, за да се запознаят с новата технология за отглеждане на тази култура. От София го придружаваше специален телевизионен екип, но ние трябваше да присъстваме като дубльори.

Пристигнахме навреме, но първият закъсня. Охраната се притесни. Хеликоптерът се показа и приземи на стотина метра от нас. Домакините се втурнаха да го посрещат. Тодор Живков вървеше със ситни крачки, заобиколен от придружаващия го екип.

Когато приближи до нас, засмя се и вдигна ръка към всички за поздрав. Прояви духовитост като каза: „Ама вие още ли ме чакате? Помислих, че сте си заминали!”

Тръгахме след него към блока, засят със соя по новата технология. Посрещна ни бригадирката. Живков се ръкува с нея и поведе разговор. Тя подробно му обясни новия метод.

Застанал бях зад него и Гриша Филипов. Наблюдавах с голямо внимание тази среща и какво говори Живков; неговите движения, жестове и въпроси.

Не се наложи на екипа ни да снима. Гостите се отправиха към старата столица.

След време минах случайно през института и видях снимка в рамка със стъкло, поставена на стената. Загледах се - на нея бяха Тодор Живков, Гриша Филипов, а зад тях моя милост и други лица. Останах изненадан.

Позвъних на оператора, който жевееше в Павликени и поисках да ми изпрати една снимка. Той не ми отговори нищо.

Един ден, когато беше дошла демокрацията, ми позвъни рано у дома. С шеговит тон ми каза:

- Приятелю, снимката ти е готова, да ти я изпратя ли?

Аз се засмях и му отговорих:

- Запази я за спомен…

По време на работа се разтоварвахме с вицове и подобни закачки.

Веднъж отидохме в София, в Министерството но вътрешните работи, за да снимаме генерал Косев.

Той ни посрещна, въведе в една зала и остави, за да подготвим техниката. Позабави се. И аз, както винаги, се пошегувах като казах: „Не стига, че този генерал закъснява, ами не ни почерпи с кафе и бонбон”. Не съобразих, че има камери, които ни наблюдават.

Генерал Косев влезе усмихнат и любезно ни предложи луксозна кутия с бонбони, а след него красиво момиче ни сервира топло кафе.

Домакинът разказа много спомени от своя живот. Наложи се да вземем допълнителна касета от БНТ. Приключихми той ни изпрати до входа на Министерството. Изведнъж се сепна, сети се за нещо:

- Абе, момчета, може ли още една касета да вземете? Забравих най- важното - да спомена името на генерал Копчев.

Отказахме и си тръгнахме. По пътя размишлявах върху случилото се. Питах се, защо този генерал се страхува и притеснява? Отговорих си сам на въпроса. Хората понякога не се осмеляваха да кажат истината. Живееха в страх.

Изпитвах задоволство, когато пишех сценарии за творчески личности, както за филма „Академикът по човеколюбие”, посветен на писателя Емилиян Станев. Докъсно през нощите преглеждах книгите му: „Крадецът на праскови”, „Иван Кондарев”, „Легенда за Сибин, преславския княз”, „Антихрист”; вестници и списания.

Чрез неговите разкази и повести, романи и новели, светът общува с българския национален дух и култура.

Снимахме филма във Велико Търново, в родната му къща, превърната в уникален литературен музей; в с. Разпоповци, където е живял писателят; в гр. Елена и Еленския балкан, в който е ходил на лов с приятели…

Обичта му към хората ни подсказа и самото заглавие на филма.

За мен остана удовлетворението и представата за един голям български писател.

Годините, в които се занимавах с телевизионна дейност, ми помогнаха да видя света откъм истинското лице на живота.