Борис Вулжев

Оня глух, нескончаем, светъл плач в януари -
от стрехите ли капе тишина разтопена?
Вече нищо не питам. Осма стая. Хисаря.
Всичко друго е спомен. Заминаване. Тленност.

Не от изстрел в засада. От инфаркт. И без знаме.
Без луна беломорска. Без небе от смокини.
Дъщерите се скланят върху твоето рамо,
крехко слаби - на девет и тринайсет години.

Ще ги чуеш ли?… Няма. Но поне им остави
тъй, което не смогна по чукарите голи:
свобода, закопняла за милувка на здравец,
премълчавани явки, партизански пароли…

Не заглъхва „Сиртаки”… Ах, танцувай, Аргирис!…
И какво, че светът е нарисуван със креда?
Осма стая в Хисаря знае как се умира
между два кипариса, след акорда последен.

Не в куршумена схватка на далечния хребет,
от сърце разцъфтяло - къс червена родина…
Дъщерите поемат неотменния жребий,
много тежък - на девет и тринайсет години!

7 януари 1978 г.