Емануил Мутафов

В детинството си често се спирах да гледам една игра на възрастни, събрали се пред куп дини, изложени за продан. При такива дини, обикновено, биваше изправен голям нож, или сабя.

Нареждаха на маси дини в една редица и се обзалагаха да ги прережат със сабя или голям нож с един замах.

Победител считаха оногози, който успяваше да пререже повече дини, например: 5, 6 или 10. Това привличаше доста любопитни зрители, някои от които се увличаха в играта. Тя ставаше много шумна, разбира се, и много доходна за продавачите на дините.

Съперничеството между състезателите, обикновено, се свършваше с черпня в някоя кръчма, пред която се мъдреха 1-2 мангала, готови да опекат на скара риби или късчета месо за закуска на ония, които пият.

В кривите и тесни улици между паянтовите къщи на града се създаваше веселба.

Често продаваните дини и рибите, които се печеха, биваха донасяни с кола от Добруджа. Продавачът на дините сам, или чрез поставено дете рекламираше стоката си на турски (гагаузки) език, провиквайки се със следните думи:
„Карабаша карпузу, елиме кестим, бурнуму канатъм, манъстър гюлелери”. (Черни първокачествени дини, за хората ги отрязах, носа си окървавих, манастирски топки).

Сегашната, ул. „6 септемврий”, площада „Екз. Йосиф 1″ - тогава многошумен пазар наричан „Кенар”, или „Чингене пазар”, „Мусалата” и „Балък-пазар” (където е сега Българската земеделска и кооп. банка) ехтяха от провикванията на продавачите. В това отношение най-виртуозен бе Карапирето, бакалин в „Кенара”, в провикванията на когото често имаше подбив против настъпила скъпотия.

Например: Поскъпнали бяха скумриите - едната бе станала 10 пари (5 стотинки), и Карапирето се провикваше: „хайде скумбрия, он пара танеси, факър фукара бол - бол исин. Не бу бе, не бу бе”? (заповядайте на скумриите, 10 пари броя, клетите бедняци много, много да ядат. Какво е туй, както е туй)?

Друга игра, с която се забавляваха момичета, беше скачане на дъска, а именно:
Една дебела дъска (талпа) поставяха на греда, сложена на земята. Получаваше се лост, нещо като кобиличката на везни.

На двата края на дъската заставаха прави по едно момиче. Подскочи ли едното и падне на дъска, другото биваше подхвърлено нависоко. Като падне то, първото момиче се подхвърляше на високо. Често така високо се подхвърляха, че можеше да се виждат от улицата през високите огради. Това подбуждаше ергените към задевки, а често и да стрелят с едноцевни или двуцевни пищови от възторг.

Във времена на прословутия „Хорсей”- напомнящ люшканицата на хванали се под ръка пияни, тези игри разкриват романтиката на едно героично минало.
От игрите на децата, пък, съм запомнил едно стихотворение, думите на което са неразтълкувани. Ето и самото стихотворение:

„Ени мени
дудумени,
трияром,
садаком,
конапица дилибон
круш келебек,
цуцурак
муцурак,
клен пик”.

Като се обяснява, че много от игрите на децата крият старинни обредни игри, придружавани с песни, не ще е чудно, ако в думите на това стихотворение са запазени думи от език, който вече е изчезнал, например езикът на тракийците.

Ако и днес може да се срещат гагаузи, които пеят български народни песни без да разбират значението на думите, съвсем не е странно горното предположение. И в баянията се срещат думи, тьлкуванието на които озадачава филолози и лингвисти.

Като мисля, че даденото в тази ми статия не е безинтересно за изучаването на бита, обичаите и нравите в гр. Варна преди 40 - 50 години, се осмелих да запълня с тях известно място във вестника на варненците, толкова повече, че досега не съм срещал за гореописаните игри да е писано някъде.

——————————

в. „Варненски кореняк”, г. 9, брой 11, 20.10.1940 г.