ЕСЕНЕН ДЪЖД
ЕСЕНЕН ДЪЖД
Облачето, нежно бяло
тая сутрин бе
като гълъб полетяло
в ясното небе.
И не чу на птичка пойна
веселия глас
и земята туй спокойна
беше в тоя час.
Няма веселата песен -
нивите мълчат,
само нейде в златна есен
хората орат.
Над прихлупените стрехи
спря се за покой
и край него долетяха
облачета рой.
И запяха - чудна песен
екна изведнъж -
и в полята се понесе
есенният дъжд.
Тихо свиха се селата,
всичко запусте,
нейде тъжно из полята
свиреше дете…
——————————
в. „Славейче”, бр. 2, 1936 г.
БЪЛГАРСКА ЗЕМЯ
В утрината, щом запеят
твойте пролетни нивя
с теб се радвам и живея,
златна българска земя!
В слънце плувнат ли селата,
заблести ли бистър свод -
гордост чувствувам в душата,
че съм син на тоз народ!
Меден вятър да повее
в разшумели дървеса -
чучулига да запее
в твойте сини небеса -
да засвири тихо в мрака
глас на дядовски кавал,
песен да запей селяка
в радост, мъка или жал -
тази песен аз жаднея
и със нея на уста -
с теб се радвам и живея -
златна българска земя!
——————————
в. „Славейче”, бр. 8, 1939 г.
НАШАТА КЪЩА
Нашата къщурка
виждам и сега -
като костенурка
сгушена в снега.
Вън е люта зима,
вътре - тих покой…
Колко мъка има
в този спомен мой!
В двора ни прелита
вятъра студен,
майка ми го пита,
пита го за мен.
Пита го и цяла
тръпне от любов:
имам ли постеля
в този студ суров?
Бащино огнище -
с майчината жал -
като тебе нищо
аз не съм желал!…
——————————
сп. „Детска радост”, кн. 4, 1940-1941 г.
ЗИМА
Каква невиждана картина
изглеждат снежните поля
на мойта радостна родина,
на мойта бащина земя!
Мълчат затрупани горите,
полята пълни с тишина
и сякаш чувам равнините,
как кротко дишат под снега.
До бреговете тихо пеят
скованите в леда реки
и в снежните полета греят
следи от селските коли.
А в слънце блеснали селата,
примамват пътника с димът
и обещават на душата
един спокоен, топъл кът.
Щастлив е онзи, който мине
и свърне в топлите къщя -
каква невиждана картина
ще види в снежните поля!
——————————
в. „Славейче”, бр. 5, 1942 г.
