ПРОБУЖДАНЕТО
Идваше най-страшното - събуждането в реанимацията след страха от прогнозите за изхода от операцията.
И тогава я видях. Седеше на края на леглото ми. От лявата страна. С бяла забрадка. Без коса под нея. И ме гледаше. Все още нищо не говореше. Дори за миг ми се стори, че ще протегне ръка и ще усетя студа по кожата си. Но тя мълчеше. Това наистина беше Смъртта.
Смъртта.
Затворих отново очи. Унесох се. И си представих баба. Тя стоеше на дъното на един много дълбок кладенец. Или пропаст. И оттам ми викаше:
- Не бой се, Красунка! Не идвай още при мен, чедо! Не ти е време. Лошото отминава. Отвори си очите!
Усетих болката. Тя прииждаше като стихия. Задушаваше ме.
А Смъртта седеше до мен и ме гледаше. Не помръдваше. Замайвах се от мириса на упойката. Очите ми започнаха да различават силуетите в стаята. Всички легла бяха заети. Имаше една тънка завеса, която отделяше мъжете от жените.
Чувах стенанията на останалите оперирани. Сестрите и санитарките непрекъснато сновяха между леглата и помагаха на нуждаещите се.
Аз не исках нищо.
- Красунка! Мило чедо! Не бой се! Не се давай! Децата ти още не са се задомили. Не идвай, чедо! Не идвай! Стой си там!
- Ела! - дочух властния глас на Смъртта. - Отвъд е светло, тихо и спокойно. Там никой не плаче, не стене, не се тревожи за нищо. Никой не притиска другите с работа и изисквания от всякакъв род. Малко ли задължения имаше досега? Не ти ли стигат огорченията?
- Не я слушай, чедо! Запуши си ушите!
- Чуй ме! Спасението е при мен. Болките ще престанат. Няма да виждаш раните по тялото и в душата си.
- Не я слушай, Красунка! Докато има слънце, има и надежда. Дръж се, чедо! Дръж се за хората, които те обичат. Много са! Заслужават да останеш, чедо!
- Вода! - помолих санитарката. Но не трябваше да пия след операцията. Знаех го от всички предишни случаи, но никога досега не бях усещала така осезателно повея на Смъртта.
- Отива си! - чух непознат разтревожен женски глас. Всички служители се засуетиха около жената на крайното легло до прозореца. Пациентката, оперирана след мен, си беше отишла.
След малко влезе дъщеря й. Изразиха съболезнования. Тя заплака неутешимо. Така плачат най-близките, които до последно са се надявали на чудо - въпреки лекарските прогнози за страшната болест.
И аз се върнах. Помислих за своите деца. За съпруга си. За останалите си близки. За учениците. За хората, с които общувах. За многобройните си приятели… За недовършените ръкописи. За неиздадените книги. За нераздадените усмивки. За светлината, която пак щеше да дойде с утрото, което непременно щеше да настъпи.
Бученето в ушите ми не преставаше. Като тътен след буря чувах шепнещите гласове след изнасянето на мъртвата жена. В полусън долових и плача на дъщеря й.
Знам, че и сестрите, и санитарките искрено съчувстваха на близките на починалите, въпреки че в раковото отделение това се случва ежедневно. Никога няма стопроцентова гаранция, че изходът ще бъде благополучен - дори когато са положени неимоверни усилия от страна на хирурга и екипа му.
Унасях се непрекъснато. Но не преставах да чувствам.
- Красунка, чедо! Ето - лошото мина! Сега гледай малко да поспиш!
- Не, не заспивай! Погледай още малко този свят, преди да те отведа със себе си. - просъска Смъртта. - И теб ще изведа като жената преди малко. Ти си с много по-тежка диагноза. Пък и имаш вече толкова много операции. Здраво място нямаш по себе си. Цялата си нарязана.
- Не я слушай!
- Отвори очи! - чух гласа на доктора. Хванах го за ръката и попитах:
- Докторе, колко още ми остава?
- Нищо ти няма! Всичко е изрязано и хвърлено. Не се страхувай! Патоанатомът ще даде отговор на всичките ни питания след 40 дни. А дотогава знай, че вече няма от какво да се страхуваш.
- Ще живея ли?
- Разбира се! Ти си силна и издръжлива. Не се разплака като останалите пациенти в подобни ситуации. Няма от какво да се страхуваш и от сега нататък.
- Мисля, че заслужавам да зная истината.
- Тази е истината. Операцията е успешна. Повярвай ми!
- Добре!
Докторът излезе, а в устата ми остана горчивият вкус на неизречената докрай истина.
- Не го слушай! - като че ли в самото ми ухо впръска отровата си Смъртта. - Така казват на всички пациенти. Но тези, които лежите по-дълго в реанимацията, потенциално ви водят за мъртви. Никой няма да се учуди, ако след поредното затваряне на очите не се събудите. Така че прости се с този свят и да тръгваме!
- Не тръгвай, чедо! Не тръгвай! И дедо ти, и татко ти, и майка ти не искаме да идваш тук. Стой си там! Лошо - добро - нека си при децата! Още дълго. Не идвай, Красунка!
- Тръгвай! Знаеш ли колко ужаси те чакат! Та ти цялата си една огромна рана. Ще останеш без коса. Ще започнат вливанията и повръщанията. Няма да можеш да се гледаш. Трудно ще ти бъде да общуваш. За какво ти е такъв живот?
- Трябва ми. - чух се да шепна. - Защото имам да върша още толкова много неща. Искам да видя децата си добре наредени в живота. Искам да изведа випуска си. Искам да допиша книгите си и да прочета новите книги на познати и непознати. Искам да създам уюта на своя дом, построен на мястото на бащиния ми, в който влязохме съвсем отскоро. Искам да продължа да намирам поводи да се усмихвам…
- За какво ти е всичко това? Нали знаеш, че зложелателите ще продължат да те нараняват?
- Аз не живея за тях, а за тези, които ми вярват, понеже знаят какъв човек съм. Има смисъл да живея!
- Виж се! Имаш треска! Да не мислиш, че ще оцелееш и до следващия ден! Колко дни мислиш, че ще те държат в реанимацията? Цялата си издупчена. Вени не ти останаха. Тръгни си навреме! Хората, които чакат вести за теб отвън, няма да се изненадат, ако им кажат, че не си издържала. Защото повечето излизат оттук с краката напред.
Смъртта леко се понамести по-навътре в леглото и усетих идването на съня.
Страшен и непредвидим с последствията му.
Когато се събудих от кошмара, усетих острата миризма на медикаменти. Но Смъртта си беше тръгнала. Поне засега. И баба не чувах вече. А нейния глас долавям винаги преди големи премеждия. Може би между нас съществува някаква необяснима връзка. Но десетилетия все тя ме предупреждава за нещастията и ме задържа в този живот, който винаги е за предпочитане пред Отвъдното.
Започваше пробуждането ми…
