Денчо Владимиров

Журналистическо разследване

Изглежда, за да се освободи място по лавиците и фондовете за произвежданите вече почти на индустриален принцип нови книги в страната от нарасналите мистериозно над сто частни издателства, в последните години регионалната библиотека в Пловдив проведе няколко… “дарявания” на книги за гражданството.
Изнасяни бяха в предверието на културната институция купища книги, които граждани отнасяха безплатно даже и с чанти.
Така бяха прочистени стотици книги от фонда на библиотеката, за да се освободи навярно място за книгите на новите “класици на прехода”, за “великите български литературни соросоиди и българоиди”, награждавани и ежемесечно с лаврови венци и тлъсти парични награди.
Дали “даряванията на книги” обаче не бяха хитроумно проведени чистки на вече “неудобни книги”, не се наемам да твърдя, но лично аз с изненада открих в “прочистените” купове книги сборник със стихове на Висоцки, на руски език /съветски автор!/ и една “прочистена” книга, заради която вече бях направо потресен като човек и искам да разкажа историята й.
Заглавието на книгата е “Помни тяхното детство”, издание на издателство “Народна младеж” от 1984 година, сборник от очерци за загиналите деца партизани и ятаци в антифашистката съпротива.
Май вече твърде “неудобна книга”, нали? Оказала се излишна за библиотечния фонд? Тоест прогонена.
Специално се заинтересувах от този случай, жегна ме съмнението за целта на “даряването” и затова нееднократно впоследствие питах на съответния щанд в библиотеката има ли книга под това заглавие за заемане за вкъщи? Книга с такова заглавие за четене вкъщи обаче все липсваше. Оказа се екземпляр имало само… в депозитния фонд! А такива депозитни книги обаче се четат само в читалнята в голямата сграда на регионалната библиотека. Със строга забрана за изнасяне и четене вкъщи.
Реших, че книгата може би я има все пак “непрочистена” в детския отдел на библиотеката, който се намира в близост, в отделна сграда.
Голямо търсене направиха учтивите библиотекарки, но книгата липсваше! Значи, за да прочетат очерците за своите връстници герои, децата трябва да отиват в голямата сграда на Регионалната библиотека и там след съответно заявяване, да им я предоставят от депозитния фонд за четене в читалнята. И как си представяте деца да отиват в читалнята за възрастни в голямата сграда и да четат там депозитния екземпляр на книгата, когато за тях е отредена именно друга самостоятелна сграда, съобразена с този контингент читатели? Не ли е това на практика в крайна сметка бариера тази книга да не стига до съвременните деца и да не научават те истината за зверствата на българския фашизъм, който според платените ни извратени историци “е отсъствал по българските земи”?
А би могло да се направи при “прочистването” нещо много по-професионално от това да се изважда от потребление книгата от библиотечния фонд, щом толкова се е оказала излишна за него в голямата сграда - просто да се предаде за ползване от децата в детския отдел на Регионалната библиотека, с възможност да си я заемат и за вкъщи?
Тази книга за деца герои е нужно четиво преди всичко за днешните деца на България, които трябва да се учат от примера на своите героични връстници отпреди повече от седем десетилетия. А не да се скрива на практика от тях истината за този злощастен период от българската история.
Ето впрочем за кои деца, посечени от злодеите на фашизма в зората на живота им, разказва “прочистената” книга:

“Митко Палаузов. Дете-партизанин. Загива на 14 години в сражение с озверяла жандармерия в Балкана.

Стефан Иванов Хаджиийски. На 17 години. Участва в Септемврийското въстание като помощник-командир на бойна дружина. Разстрелян на 26 септемри 1923 година.

Георги Георгиев Тодоров, тринадесетгодишен, куриер на Арчарския революционен комитет. Разстрелян от шпицкомандите през 1923 година.

Иван Динчев Кривиралчев, ятак. Заловен и разстрелян на 17 години. Автор на очерка в книгата “Помни тяхното детство” е Веселин Андреев, партизанин.

Иванка Тодорова Пашкулова - Роза. На 14 години. Заловена с баща си и други партизани, след нечовешки побой е разстреляна.

Стефчо Иванов Крайчев - Караджата, ятак. На 17 години. Разстрелян.

Делчо Митев Начков, на 16 години, партизанин в Горнооряховския отряд. След победата заминава доброволец на фронта и загива.

Мехмед Юсеинов Мехмедов, ятак. Разстрелян заедно с баща му на площада на родното село.

Иван Стефанов Василев-Огнян. След завършване на прогимназия тръгва по стъпките на по-големия си брат Ангел и става партизанин. Едва на 16 години загива в сражение.

Найден Велков Шертев, свързва се с партизаните, заловен, инквизиран, разболява си и умира на 14 години.

Любен Петров Ганев - Райчо, изключен от всички гимназии в страната заради ремсова дейност. Става партизанин в “Антон Иванов”. Предаден, заловен и разстрелян на 17 години.

Костадин Иванов Запрянов. На 16 години става партизанин, заедно с други младежи от селото му. Загива на 3 септември 1944 година в сражение с полицаи и жандармерия.

Иван Николов Рачев - ятак, заловен, инквизиран, разстрелян месец преди победата на 17 години.

Марин Трифонов Попов - Васката, загива като дете-партизаниин на 16 години.

Никола Георгив Накев - на 13 години, спрян от жандармеристи на шосето между Брестовица и Перущица, носел е купени лекарства за болната си майка. По подозрение, че носи лекарства за партизаните, е разстрелян на място от жандармеристите.

Цветана Живкова Велева-Лиляна, 16 годишна, става партизанка заедно с други младежи. Ранена в сражение, жестоко инквизирана и разстреляна.

Трайко Тодоров Траев - партизанин в отряд “Народен юмрук”, загива на 17 години.

Цветанка Иванова Димитрова и Ценка Иванова Димитрова, близначки, ятачки, разстреляни заедно с родителите си в гората край село Ястребино. Покосени едва на 13 години, заедно с още 14 антифашисти.

Иван Атанасов Бандаков - Кочо - става партизанин заедно със сестра си, загива пет дни преди народната победа на Милеви скали.

Детелина Мирчева Минчева - Саня, ученичка в Земеделското училище в Пазарджик, отива заедно с двете си по-големи в балкана. Тя е най-малката партизанка в отряда. Загива като героиня в сражение на 15 години.

Андон Маринов Черковски - бащата е партизанин, в дома им са намирали укритие партизани като Стою Чочоолу. Майката и децата - изтезавани и интернирани. Вследствие на изтезанията Андон се разболява и умира на 14 години.

Гинчо Славов Гинчев - трима от братята му са партизани, Гинчо, шестнадесетгодишен, е ятак и свръзка. Бащата е в затвора, фашистите разстрелват майката и Гинчо след жестоки инквизиции.

Димитринка Петкова Стоичкова - на 11 години, разстреляна заедно с 18 души, мъже, жени, старци, деца в гората край село Ястребино.

Надежда Петрова Калайджийска, разстреляна заедно с родителите си и двамата си по-малки братя Иван и Стойне. Иван е разстрелян на рождения си ден, едва десетгодишен. Зверове ли са били тези, които са натиснали спусъците?

Васил Николов Кокарешков и Сава Николов Кокарешков /братовчеди/, на 16 години, от село Белица. Ятаци. Предадени, инквизирани, заклани и насечени на късове, хвърлени на жандармерийските кучета, за да не останат следи от убийството. С телата на момчетата, по признание на палачите, жандармеристите са хранели кучетата цяла седмица…”

***

От известно време “прочистването на книги” в регионалната библиотека в Пловдив е прекратено.
Но колко ли още нужни и днес, но неудобни по конюнктурата книги, са били “прочистени”, освен тази за чиято съдба разказах?
Кой ще понесе отговорност за това отнемане на памет?
За това обричане на забрава на подвига на светли герои на народа ни?
За този нихилизъм към книгата, осъществен на знаково обществено място, назовавано патетично от пловдивчани Храм на книгата?
Иначе всяка първа лекция във висшите училища и по библиотекознание в днешна България започва с максимата, че книгите - това са паметта на човечеството. Забравили ли са това дипломираните като висшисти по библиотекознание ръководители и кадри в Регионалната библиотека в Пловдив?
И напълно вероятно е, че не само в Пловдив, Европейската столица на културата, и в други градове и села на България, понесени от вихъра на политическата конюнктура, е извършено такова прочистване на книги и документи на времето?
Не ви ли намирисва това на огъня от кладите, в които преди десетилетия варварите с пречупени кръстове изгаряха книги, в опит за изгаряне на миналото?
Как завърши всичко това, може да се прочете във всеки оцелял от реформи в съдържанието стар български учебник по история.