Тодор Бакърджиев

За Константин Огнянович авторитетната “Енциклопедия на българската възрожденска литература” е отделила статия, в която отбелязва като рождена година 1798 и кончина през 1858. Месеци и дни не са указани, сиреч не са могли да бъдат намерени. Но фактът е, че имаме 220 години от рождението и 160 години от смъртта на този забравен радетел за възрожденско пробуждане, живял 60 години.

Огнянович е сърбин, роден в Паничево. Получава образованието си в Белград и след сръбското въстание от 1815 г. се установява във Видин и Враца, където работи като учител. През 1822 г. основава първото българско училище във Враца. По-късно работи и в богословското училище на остров Халки. Цариградският му престой пък е свързан с борбата за българска църковна независимост. Същевременно тук е деен участник в създаването на първата българска печатница “Трудолюбива пчела” през 1842 г. Присъединява се към Н. Рилски и Хр. Павлович и други възрожденски книжовници, които създават Славяно-българска школа в историята на новобългарския книжовен език.

К. Огнянович има заслуга за развитието на възрожденската книжнина, най-вече със своята стихотворна творба “Житие светаго Алексия человека Божия…”, отпечатана в 1833 и преиздадена през 1866 г. Житието е написано на говорим език под влияние на сръбска версия от 1798 г. на Викентий Ракич. Литературно-патриотичната стойност на житието се дозасилва от предговора, където се призовава за необходимост от новобългарска просвета и култура, говори се за бедственото положение на българите и се посочват причините за тяхната изостаналост.

Сто години след “История славеноболгарская” Огнянович с паисиевски темперамент укорява по-образованите българи, които се отричат от своя род и език. За тях той пише, че “като безумни гнусите се от своего рода, езика и имене, аки бы имъ име болгарин бесчестие принесите…” Творбата има огромно влияние върху редица български възрожденски дейци. Под нейното въздействие П. Р. Славейков дори решава да стане монах, но преписвайки Паисиевата история се отказва и написва “Житие на святаго Теодора Тирона”.

Други по-известни произведения на Огнянович са “Календар” и двата му “Забавника” за 1845 и 1846 г. Те са сборници с разнообразно съдържание, включващи светски по тематика преводи и подражания на сръбски и гръцки творби, а също така и негови стихотворни опити, с които дава приноса си за развитието на новобългарската поезия. Така например “Забавник за лето 1846″ има нещо като уточняващо подзаглавие: “Приумножен на конец с анекдоти, песни и загадки”, неща, които модифицирано срещаме и в съвременната периодика, особено във вестникарството. Извън това интересно би било за днешно популяризиране писмото на К. Огнянович до врачанските чорбаджии от 1832 г.

К. Огнянович е сърбин по произход, но твърде голям българин по душа, рано отдадена на нашата свяст в асимилиращо народността ни робско време. Той в миниатюра е и един чудесен исторически поучителен пример за актуалния взривоопасен проблем на Балканското сътрудничество. Проблем, вечно полаган върху превратния фон на великодържавни чужди интереси.