АРИЯТА НА КЛЕВЕТАТА
АРИЯТА НА КЛЕВЕТАТА
Не от някой артист
сред картонен декор
аз съм чул
тази ария стара -
специално за мен
я изпя хор
от приятели,
мои другари.
Онемял, ослепял,
само слушах тогаз
и се виеше
в моя мозък виелица:
дали
аз съм аз?
И те -
те ли са?
Аз ли делях
скръб и радост
със тях досега?
Те ли
ме прегръщаха братски?
Сън ли е това,
или злобна шега
на някакви сили адски?…
Тъй стоях:
не разбирах: защо?
За какво?!
А край мене пращяха
столовете букови…
Но паркетът
бе от здраво дърво
и подът
не се пропука!
ОТГОВОР
Ти гледаш ме накриво,
кориш ме ти на глас,
но дето ти отиваш
оттам се връщам аз.
Не е тя най-красива
и най-добра не е.
Ала напук - такава
сърцето я прие,
защото тръгна с мене,
когато буря вя.
Зад мен ти спря смутено,
а тя до мен вървя.
И който люби само,
това ще разбере:
очи сърцето няма,
но вижда най-добре.
ЗЕМЯ
Падат сенки. Каруците тракат
с тих копнеж: към дома, към дома…
Аз не бързам да тръгна, а чакам
с теб сами да останем, земя.
Аз на рамото нося мотика,
а под мишница - снопче трева
и високо, и гърлесто викам -
да ме чуят села и нивя:
- Хей, земя! Аз те рових и сякох,
скубах бурени с твърда ръка,
кажи, има ли някъде някой
като мен да те люби така!…
В тишината листа и филизи
си отдъхват след жаркия ден,
а от ниското мракът излиза -
да прегърне земята и мен.
РАЗКАЗ ЗА ТВОЯТА СМЪРТ
Първо умиращ ти,
но недей се страхува
и не мисли, че си мъртъв.
После умират синовете ти,
а ти още си жив.
Най-после умира и последният,
който те помни.
Чак тогава ти си мъртъв съвсем.
Вярно: след теб са останали
книгите, които си написал,
но не мисли, че си жив!
Ти си мъртъв, превърнат
в няколко звука без съдържание,
едно име от мъртъв език
като Алкей например,
или Овидий…
„Господи - казваш ти, -
колко е страшна смъртта!”
Но това не е вярно.
Ти си мъртъв,
защото си родил други
и родените от теб
са родили други.
„Господи - казвам аз, -
колко е страшен животът.”
ПРОЛЕТ
Пролетни звучни води
вкаменения труд отнесоха
и земята сега трепти -
ненадейно затоплена, весела.
Повдигат я кълнове упорити,
стоплят я бистри сокове.
А тревите сънуват себе си
и се виждат високи, високи…
Всички пъпки сега обещават
цветове или леторасти.
Лекомислена кукувица бърза
да ни предскаже щастие.
И единствен кълвачът
предпазливо на дърво чука:
дано бурите, бурите летни
да не минат оттука!
ЕСЕН
С какво ще ме зарадваш, есен?
… Сподирени от светли ветрове,
сребристи пяжинки яхнали,
пътуват паячета златни.
С какво ще ме зарадваш, есен?
Отиват си от тебе птиците,
пустеят сглъхналите кърища
и бавно пада хладен здрач.
С какво ще ме зарадваш, есен?
Със златото на есенните листи ли? -
Те утре ще са мъртви под нозете ми -
напразно слънцето трепти по тях.
С какво ще ме зарадваш, есен?
И семената, легнали в браздите ти,
не могат да ми донесат утеха,
защото те са вече друг живот.
С какво ще ме зарадваш, есен?
ЩЕ ТИ РАЗКАЖА ПРИКАЗКА ЗА ПТИЦИ
На дъщеря ми Неда
Във Сломер край Ливадската чешма
ята от гъски със кокетство
пристъпват по зелената земя
на моето далечно детство.
На юли въздухът висок и чист
трепти невероятно и синее,
случайно се отронва някой лист,
започва вече гроздето да зрее.
Тъй тихо е!… Ала какво все пак
с тревожна паяжина ни оплита!
Избухва въздухът с внезапен грак:
ятата! - гъшите ята излитат.
Все още е далече есента,
не се и виждат прелетните птици,
а сгърчени пищят от напастта
разкъсаните телеграфни жици.
жените знаят, че не е добро,
но гъските излавят сутрин в мрака,
изрязват им крилата до перо
и те подхвръкват смешно в прахоляка…
Минават дни. Опазен е редът.
Отдавна са поникнали перата,
но гъските не искат да летят -
те вече не поглеждат небесата.
Мълчи, дете! Поуката не знам.
Погледай златната земя на мойто детство,
която аз не мога да ти дам
в наследство.
ЕСЕННА ЕЛЕГИЯ
Синее въздухът, разсичан
от мах на прелетни крила…
Спасявайте се, бедни птици,
от снеговете и смъртта!
Но аз не вдигам вече поглед,
жестока мисъл ме скоси -
човек лети, ала не може
от себе си да се спаси:
където по света да иде,
да стигне други светове,
приятели ще си намери,
ще си спечели врагове,
но никога не ще намери
пръстта от родния си кът.
Помнете: истина изричам,
неотменима като смърт!
Нали не е трева човекът,
какво го тегли към смъртта?…
Спасявайте се, бедни птици,
от самотата и скръбта!
СЛИЗАНЕ ОТ ПЛАНИНАТА
Далечината - синя струна -
се плисна в погледа ми свеж.
Бе месец юни, ранно лято,
от планината слизах пеш.
Села не виждах, нито хора,
далече беше моят град
и ненадейно ми се стори,
че аз съм сам на тоя свят.
Край мене гущерче се стрелна,
пресече заек моя път,
видях и птици. Кой ги учи
гнезда да вият и летят?…
И тук, високо в планината,
със изненада аз разбрах,
че всичко може без човека,
но не изпитах смут и страх.
Нали и аз съм част от тоя
голям, неизтребим живот?…
Бе месец юни и земята
ухаеше на мед и плод.
ПОД ЗЛАТНО СЛЪНЦЕ
Спокойни вечери в ливадите.
През дълги сенки гази щъркелът
в неокосената трева.
Един човек - това е дядо ми -
в прахта на пътя лисва бъкела
и черна струйка повървя.
Ей, конници, къде сте хукнали!…
Избухва прахолякът, кълби се,
додето пак се утаи.
Пред гъба по средата пукната
едно зверче с туптящи хълбоци
на задни лапички стои.
И аз, под златно слънце винаги,
живея тук - с косица сламена,
с туптящи хълбоци момче.
Не съм различен от къпините,
от свирнало в небето камъче
или от черното щурче.
БЪЛГАРИЯ
Моят кратък човешки живот е единствен
и не ще се повтори, аз ставам на прах.
Ти си млада, макар на хиляда и триста,
аз от твоята възраст така остарях.
И съм внук и връстник на дедите си живи,
на бунтовник Стоян и орач Атанас.
Доора ли браздата на своята нива,
между двамата тихо ще легна и аз.
Бях щастлив - взех си всичко, което се дава
на мъжа в този свят на гранични бразди:
свобода да размахам десница корава,
женска вярност и челяд, любов и вражди…
Но скърбя за онези момчета, заспали
вечен сън по далечните твои земи -
тях ги чакат в села запустели и жалят
с бели ризи облечени
мъртви моми!
… Над селата димящи се вият орлици
и керванът прокудени в мрака върви,
черни гарвани, гарвани падат и кацат
по сиротните женски глави!…
Тези огнени стълбове, тези бесила -
аз ги виждам и когато затворя очи,
а пелина, отровата, дето си пила,
на устата ми мъртва пак тъй ще горчи.
