Лидия Николова

Из „Есета за етикета” (2018)

„Живей с хората така, сякаш Бог
те наблюдава. Говори с Бог така,
сякаш хората те слушат.”
Луций Сенека, I в. от н.е.

НА ДАМА НЕ ПРИЛИЧА ДА СЕ ДЪРЖИ МЪЖКИ

„Бъди смел и хубав, образован и учтив.”
Балдазаре Кастилионе, XVI в.

Нека се върнем във времето и се запознаем с един галантен мъж, живял в разцвета на европейския Ренесанс и систематизирал правилата на класическия етикет в „Придворният” - една от най-прочутите книги на шестнайсети век. Балдазаре Кастилионе е бил самото олицетворение на благородния рицар, владеещ с еднакво съвършенство, както фехтовката, ездата и бойното изкуство, така и салонните маниери на най-изискан кавалер. Заради тези си качества Кастилионе е бил привлечен да служи в двора на урбинския херцог Монтефелтро, един от най-просветените владетели през италианския Ренесанс. Днес неговият портрет, рисуван от Рафаело, се намира в Лувъра.
Към края на живота си през 1515 г. Балдазаре Кастилионе в знаменитата си книга обобщил най-изисканите дворцови правила на поведение, систематизирал образа на светския благородник и на неговата дама. Придворният, казва той, трябва да бъде смел и хубав, образован, учтив и дискретен, да притежава познания по музика и живопис, да упражнява спортове, но винаги да изглежда любител, а не професионалист. Трябва да бъде особено внимателен към своя господар - владетеля, никога да не бъде носител на лоши новини, да се грижи за изграждането и поддържането на добрата си репутация, да избягва много да се смесва с обикновените хора и да съобразява поведението си със своя събеседник.
Преди всичко, подчертава Кастилионе, безупречният джентълмен е длъжен винаги да е сдържан, никога да не издава своите чувства, особено гнева и отчаянието си. А основното, обобщено изискване към благородната дама е тя да има маниери и поведение, напълно различаващи се от мъжките. Мекота и женственост да лъхат от всяко нейно движение и да внимава поведението и? да не предизвиква подозрения. Етикетните правила в книгата „Придворният” били веднага приети и усвоени и в британския кралски двор. Дори до днес се признава, че английският джентълмен е оформен „по Кастилионе”.

——————————

ПО НЕВЕДОМИТЕ ОБЩИ ПЪТЕКИ

„Цивилизацията е онова, което ни помага
да намираме отговорите, когато се запитаме
какво правим на тази земя.”
Андре Малро

Взаимоотношения, каква богата и многоизразна българска дума! Създадена е неслучайно, формирана е вероятно в стремеж да събере тя и подскаже богатото значение, неизчерпаемата връзка в човешките отношения, нашата обща, непреодолима, както вътрешна, така и социална зависимост. Защото обобщено погледнато, цялото действено битие на нас хората, се обуславя от все тези наши отношения. От утробата до последния ни дъх са те, които решават, оформят и неизменно насочват стъпките ни по неведомите житейски пътеки често без дори да знаем, желаем или подозираме това.
Във времето може да изглежда променено много между нас хората, но незабравено и действащо през хилядолетията до днес остава т. нар. „Златно библейско правило”. Според него: „Не прави на другите това, което не искаш те да правят на теб”. Защото колкото и всеки от нас да е различен, човешкото начало у другите е както твоето, и създадената им от теб участ може би дори и чрез друга ръка, ще успее да се върне върху теб.
Родовият възел и кръгът човешка среда са източниците на комплекса от обстоятелства, които през времето ни изграждат телесно, пораждат и насочват мислите ни, духовната нагласа и постъпките ни. С тях съзнателно или не ние формираме отношението и поведението си към другите, и съответно - тяхното към нас. А то от своя страна е определяно от вътрешното им усещане за самите себе си, за собствения им житейски път, личностна стойност и представа за индивидуалната им съдба. От там спонтанно се пресрещаме с обич или омраза, привързаност или покорство, безразличие или ненавист - все между нас, човеците. Взаимно е. Понякога дори подбудените страсти от едни пораждат желание да бъдат пренесени и преживени от други. И все така, от земната зора до днес.
Често ние не съзнаваме и не узнаваме дори истинските причини за отношението и постъпките на другия към нас и на нашите към него. Но по същност те са взаимни. Предизвиквани са от нашите неволни или преднамерени мисли и отношения, изразени в постъпки, думи, погледи, жестове, от интонация, външен вид и дори вътрешно излъчване. Те са, които предизвикват насреща ни усещане на спонтанно привличане, любов, безразличие, агресия. Често са породени от чувство за самотност, нужда от споделеност, вътрешна недостатъчност, духовна немощ или от неутолимия порив към надмощие и власт. Според Стайнбек: „Деликатните нюанси на чувствата, на реакциите са резултат от общуването, и без него те имат тенденция да изчезват. Човек, който няма никого на когото да каже дума, няма нужда от думи”.
Ако ми обявиш война, няма как да не ти отговоря, поне за да се защитя. Ако ми покажеш симпатия, мога да ти отвърна с радост и благодарност или с безразлична усмивка, но не и с омраза. Всичко отрежда взаимозависимост между нас в безкрайните нюанси на усещането ни за себе си, за другия и за другите в нашата всекидневна битка за обич и живот. И точно тази зависимост от векове е показала на хората необходимостта от спазване на осъзнати и общоприети постоянни ограничения и норми, чието спазване единствено е взаимно полезно.
Всичко тръгва от отделния човек и внушеното му още в детството, от мястото му в обществото и отношението му към другите в околната среда и извън нея. От древни времена хората са осъзнали, че за да бъде преодолян хаоса в отношенията им, се изискват определени етични норми, прилагани от всички чрез приети правила. Нарушителите им са наказвани реципрочно или просто са лишавани от така жизнено необходимата им човешка взаимност.
Всеки обича най-много себе си и своите близки. Но осъзнава, че подобно чувство изпитва всеки поотделно и всички в една среда. И тъй като е принуден да съществува чрез общуване, човек е задължен да познава и в делата си да се съобразява с общите писани и повечето неписани правила в контактите си с другите.

——————————

ПРИТЧА ЗА ДОБРОТО И ЗЛОТО

„Обичта към реда тайно движи човешкия род
и е предотвратила пълното му крушение.”
Франсоа Волтер

В началото било Слово. И с него разказвали притчи, а също и приказки, като тази как Малък Сечко и Южният вятър си разговаряли по съседски, когато видели по полето да върви един човек, загърнат в дебел кожух. „Хайде да видим кой от нас двамата с теб ще успее да му свали кожуха”, рекъл Малък Сечко на Южния вятър и задухал така силно, че наоколо се надигнала страшна буря. Човекът вървял приведен напред, загръщал се все по-здраво в дрехата си и продължавал по пътя. Тогава Южният вятър се усмихнал, задухал на топли вълни, разгонил облаците, появило се засмяно слънце. А човекът сам си свалил кожуха, и седнал да си отдъхне.
Ето една приказка или притча за вечното съперничество между доброто и злото, срещани в живота на хората, за двуборството между топлата усмивка и ледения поглед, между добрите думи и злите намерения. Това е и напомняне, че само доброто е, което може да даде сила на човека да се справи с грубостта и отчуждението, и че само пред доброто той е готов да съблече защитната дреха на своето постоянно външно или вътрешно противопоставяне. В името на доверието, ако е взаимно. Така доброто в човешкото поведение служи на живота.
Според един от мислителите на европейското Просвещение Томас Хобс, в природата на човека се намират три главни причини за свада: съперничество, недоверие и жажда за слава. И докато хората живеят без общи правила, които взаимно да ги респектират и обединяват, те се намират в състояние, което може да се нарече война. И докато всеки държи правото си да бъде свободен, в смисъл да прави каквото си иска, всички ще бъдат в състояние на скрита или открита противопоставеност.
Но същевременно, както казват философите, тъй като човек не може да живее без общество, в което да се реализира, той не може да бъде нито почтен и добродетелен, нито дори гостоприемен, когато е сам. Защото, както е известна максимата: „Няма самотно щастие”. А друго убеждение добавя: „Само общественият човек е човек. Аз съм само чрез теб и с теб”. Човек проявява всичките си качества и недостатъци чрез близостта и поведението си спрямо другите.
И така, общуването между хората не само е необходимост, но винаги води към непосредствени и далечни следствия. Те влияят върху формирането на общия ход на мисленето на отделния човек не само за даден момент, но и за дълготрайните му нагласи. Общуването му подсказва онзи външен критерий, чрез който другите изработват представата си за личността му и формират неговото мнение за тях.
Същевременно, доколкото може да се предполага, че с напредъка на света нашите отношения все пак ще се облагородяват, според мнозина няма да намалее необходимостта постоянно „да се придава форма на хаоса”. В противодействие на хаоса идва редът, налаган с норми в общуването. Още от далечни времена е известно, че спазването на правила в отношенията култивира съзнанието, а култивираното съзнание има необходимостта да съществува по правила, които сам? е създало. Когато са приети от всички, тези правила се превръщат в норма, която служи на хората и поддържа реда в обществото.
Днес усмивката, уважението, вежливостта, взаимно проявената справедливост и добронамереност към другите са само част от онзи доказал с времето необходимостта си кодекс от правила. Той хармонизира човешкото общуване независимо дали правилата за поведение са наричани норми, кодекс или етикет.
„Прекарвай времето си само с тези, които те правят по-добър”, казва римският мислител Сенека. От столетия на етикетните правила се гледа като на минималната изисквана любезност, чрез която могат да бъдат избягвани не само личностни недоразумения, но и значителни конфликти между хората.

——————————

СВОБОДАТА Е В ПРАВИЛАТА

„Има безкрайна градация в степента
на нашето познание за другия.”
Цветан Тодоров

Не ни ли стигат, ще кажат някои, объркващите норми на съвременния правопис, все по-строгите правила на уличното движение и тези на работа със Световната мрежа. За какво ли са ни тепърва и правила за отношения между хората! Нали и без тях можем свободно да си „комуникираме”, да изразяваме каквото си искаме мнение пред когото си искаме, и то без последствия. Защо в нашето време на все по-пълна свобода и разкрепостеност ни е притрябвал някогашният превзет „бон тон”? Смешни работи, демодирани, етикетни!
Само че, проблемът не свършва, а започва с личната и обществената свобода. Още преди два века мислителят Хегел кратко ни предупреждава: „Свободата е опознаване на необходимостта”. А необходимостта изисква свободата на обществото да бъде защитена, от там и индивидуалната свобода. Но докато всеки държи на правото си да прави каквото си иска и докато общата власт не ги респектира, хората ще бъдат твърде често в състояние на противопоставяне.
Предписанията на правила в човешките взаимоотношения с течение на вековете са били превърнати в естествени закони, в теореми за това, което води към създаване на равновесие и мир между индивидите, на обществено спокойствие, оттам и защита на човешкия род. Защото според тях добро е само онова, което съхранява, обогатява и вдъхновява живота, т.е. което омиротворява хората помежду им и опазва реда в общността им. Във времена на войни и социални кризи хората винаги са се обръщали към онези предписания за поведение, които регулират и внасят порядък, хармонизират и изясняват мястото на всекиго в общността.
През вековете законодател в нашите човешки отношения е била християнската религия. Свързаните с нея обичаи и правила за поведение, дълбоко и дълготрайно са култивирали съзнанието на хората от много нации, включително и на нас, българите. А оформеното, развитото съзнание изпитва необходимост да съществува по правилата, по които е създадено.
Писах с убеждението да стоя встрани от дълбоката философия, по-близо до публицистиката и есеистиката. И това са мои свързани с всекидневието разсъждения, четива с доста често неосъзната сред мнозина от нас необходимост и полза. Без да мога да бъда изчерпателна, съм се опитала да обясня не само необходимостта и значението на етичните правила в общественото поведение, но и да ги съпоставя с причините за тяхното възникване и съответно етикетното им приложение. И най-важното, дано съм убедителна изтъквайки значението им и необходмостта да ги спазваме и днес, в съвременната ни среда и в полза на самите себе си.
Всъщност това е вечна тема за човешките отношения и за мястото на индивида в обществото. И следователно е неизчерпаема не само от гледна точка на написаното и изискваното от столетия по нея, но и поради честото и днес неразбирателство на нас хората, съжители в една епоха, но мнозина като че ли наследници на нрави от различни времена. Обявеното право на пълна свобода на гражданите и отделните индивиди често събужда в някои от тях неосъзнавана или дълбоко потискана агресия, на чийто фон етикетните норми за поведение изглеждат безсилни, закъснели пожелания.
Ние всекидневно се вглеждаме в себе си и един в друг, и постоянно откриваме разлика и промяна. Често сами сме автори на тази промяна, която после с изненада откриваме. Остават ни общите правила, които държат самите нас в рамките на собствените ни изисквания към себе си и към другите. Това са етичните норми, които признаваме, приемаме и в повечето случаи изискваме от околните стриктно да спазват в наша полза, удобство и самочувствие в името на човешката справедливост и коректност. И същите правила пренебрегваме или спазваме частично, когато при подобни обстоятелства трябва да покажем спрямо другите.
Понякога използваме етичните норми само за да получим конкретен резултат от отсрещната страна, след което преставаме да ги смятаме за задължителни за себе си. Често етикетните изисквания тълкуваме според единствената наша належаща полза, като свой собствен ключ към другите. Тяхно задължение е да ги спазват, а ние сме в правото си да ги преценяваме и съдим.

——————————

ЕТИКЕТЪТ СЕ РОДИЛ ОТ ДУЕЛ МЕЖДУ КОЧИЯШИ

„Етикетът създава удобство при общуването,
а то е един от малкото дарове на цивилизацията.”
Оскар Уайлд

Когато чуят думите етикет, етикеция или протокол, мнозина с предубеждение и дори с ирония ги приписват само на определени официални лица и ги отхвърлят от обикновения живот. Други ги оценяват, но ги прилагат само „за пред хора”. Някои пък изпадат в друга крайност, като им се прекланят и ги абсолютизират. Тези и други подобни понятия се различават в нюансите, но всички те целят да внасят ред и хармония в човешките отношения. Има и такива хора, разбира се, при които етикецията и благонравият начин на поведение са отрано култивиран навик, а може да са и генетично заложени.
„Етикет” идва от старофренската дума „естик?”, т.е. надпис върху обект, привързвам, прибавям обозначения. С времето етикетът е приет за съществена част от обществената етика, а тя е определяна като „практическа философия”. На етикета и днес би могло да се гледа като на минималната изисквана любезност, която е негов важен, основен аспект. Целта е чрез употребата му, чрез установените норми на учтивостта да бъдат избягвани главните конфликти между хората.
С много по-голяма, осъзната насоченост ще употребяваме правилата на доброто поведение, когато знаем как е възникнало и формирано, какво е било през времена и епохи, и защо в различните човешки общества то винаги е прилагано като необходимост - естествена поради даденостите в човешката природа и обществена поради нуждата на хората и държавите през различните епохи да живеят в някакво поносимо съдружие. Възникването на етикета е резултат от установеното поведение в двора на френския император Луи XIV. Оттогава етикет означава съвкупност от правила и норми, които определят отношенията на членовете в едно общество и са свързани с представата за добрите маниери и етикета. А нейните норми са доказано ползотворни заради начина, по който хората взаимно общуват и днес. Затова е необходимо те да бъдат познавани и спазвани.
Случило се през 1661 г. в Лондон на церемонията по изпращането на шведски важен гост. Кочияшите на френския и испанския посланик се скарали чия каляска да мине първа. Те пуснали в действие шпагите си и мнозина паднали убити. Този и подобни случаи станали повод през 1815 г. на Виенския конгрес да бъде приет първия документ за урегулиране на тези съществуващи и прилагани вече отношения на принципа на междудържавната учтивост. Постепенно с времето приетите правила навлезли в живота, както на аристокрацията и дипломацията, така и на различните други прослойки в обществото.
В тесния смисъл това са били формули и правила за строго установен ред на поведение при двора на държавния глава, както и в дипломатически и други официални кръгове. Като практика етикетът не е случайно хрумване или прищевка на суетни, скучаещи аристократи, а с времето се е оказал необходима, макар и своеобразна форма на контакти още при първите държавни общности. Налагало се чрез договорени норми на взаимоотношения да бъдат избягвани съперничеството, обидните недоразумения, боричкането за старшинство и за правото на почести. Целта е да се изразява уважението, което дължим към другите. Съществува дори изразът „Да ти сложат етикета”, което означава на парти, тържество или церемония в една общност, да те поставят според ранга, който заемаш там. А много от семейните вражди имат в основата си дори и незначителни нарушения на етикета, макар и на неписания, които се израждат и намират място в различни междуличностни противопоставяния.
Днес етикетът често е подценяван, за мнозина той изглежда демод?, твърде взискателен и неприложим или е прекалено „елитарна практика”. А някои го намират за ненужно ограничаване на свободата на изразяване и поведение. Но под формата дори на неписани изисквания и приложение, неговите правила са доказано необходими и полезни, както в обществените отношения, така и в личните ни човешки общувания. Всъщност, става въпрос за постоянната необходимост от облагородяването, а от там и за улесняването чрез норми на човешките взаимовръзки.
Живеем във времена, когато като че ли хората повече от всякога търсят практическа възвращаемост на всяко свое усилие. Налага се обосновка на любезните обноски, на правилата и практиките им и обяснение за мотивацията да спазваме „разните му там етикеции”, както и тяхната чисто човешка полза. Но същите тези търсачи на свобода никога не изпращат ругатня и не правят подъл номер на онзи, когото се надяват утре отново да срещнат като приятел и да го помолят за услуга. Себезащитата интуитивно ги учи на това. Дори когато не се замисляме върху поведението си, подсъзнателно усещаме,че получаваме онова, което излъчваме или го предизвикваме с думите и делата си.
Това е темата за видимата изява на човешкото общуване, което съвременният мислител Цветан Тодоров определя като положителна или неутрална форма на „допир до другия”. И съответно бихме могли да добавим, че „негативният допир”, отрицателната форма на общуването остават враждата между личностите и войната между държавите. А тази именно тема е най-неизчерпаемата не само заради написаното от столетия по нея, но и поради безкрайното разнообразие на приложението ? от нас, хората, съжители в една епоха, но с различни нрави, етично и религиозно наследство от далечни времена до днес.

——————————

ФРЕНСКИТЕ ДАМИ ИЗДИГНАЛИ В КУЛТ ВЕЖЛИВОСТТА

„Учтивостта прави човека да изглежда такъв отвън,
какъвто той би трябвало да бъде отвътре.”
Ла Брюйер

Към дворовете на някои френски феодални владетели през XII век се образуват светски кръгове, в които основна роля започва да играе господарката на дома. Постепенно се променя общественото отношение към жената, което дотогава е крайно принизено. В средите на рицарското съсловие то става различно поради един очевидно съществен за времето си факт, а именно: там жените за пръв път получават право на поземлено наследство. Всъщност и те, наравно с мъжете стават земевладелки. И съответно на повишеното си социално положение, дамите от управляващото съсловие започват да играят по-голяма обществена, дори политическа воля.
Създава се нова ориентация към светски увеселения, както я наричат „естетизация на живота”. Това от своя страна подбужда интерес към по-деликатните въпроси на личността, нейните интимни връзки, води до преклонение пред жената и идеализация на любовното чувство към нея. При някои владетелски дворове в резултат на подобни настроения се култивира и съответстваща на тях поезия, приемана като „игра на въображението”, салонна забава, и е представлявала изключение на фона на общата грубост и жестокост на феодалния бит.
Така се пробужда вниманието към интимния живот на човека, към земните му радости и стремежа му към красота. Прави се значителна стъпка към психологическия анализ на отделната личност. Аристократичната върхушка отрича всякакъв вид простоватост в израза и маниерите и с това се противопоставя на църковната аскетична норма.
Положителен идеал си остава рицарството. С ранния растеж на градовете се появява рицарската поезия и куртоазно-рицарският идеал. Според новия кодекс за благородство рицарят трябва да е не само смел, но верен и щедър. Той също е длъжен да бъде учтив, изящен, привлекателен в обществото, да умее да чувства тънко и нежно. В обучението му се включвало не само военното дело и лова, но и разните светски игри, както и да свири на музикални инструменти, да танцува, да пее, да пише стихове и да ухажва дамите. Така, казват, към „героическият” идеал при тях се присъединява и „естетическият”.
Постепенно възниква т.нар. „салонна култура”. Към някои феодални дворове се формират съветски кръгове, в които първа роля играе, пак почитаемата дама, владетелката.
Ориентацията е все повече към светски увеселения, изработва се деликатна и сложна представа за „метафизика на любовта”.
Първият парижки литературен салон, който в самото начало на XVII век утвърждава литературната аристократична естетика е знаменитият „Отел Рамбуйе” по името на неговата основателка Катрин де Вивони, маркиза Рамбуйе. Тя е богата, наследствена аристократка, високообразована красавица, владееща европейските езици, с вкус и познания по изкуствата, с личен чар и тънка светска изисканост. Възмутена от грубите „войнишки” маниери, царящи при императорския двор, знатната дама започва да организира в имението си постоянни събирания на свои приятели за беседи по въпросите на литературата, изкуството, науката, философията и морала.
Салонът „Рамбуйе” просъществувал близо половин век. През повече от това време той е смятан за „законодател на светските нрави и литературните вкусове”. Подобно на неофициална „магистратура” е способствал за прочистване на френския език и за утвърждаване на неговата светска елегантност. Събирал е големите имена на изкуствата и поезията, спомагал е за облагородяване на нравите, силно огрубели през предходните епохи на граждански войни. Там се състояли продължителни беседи, посветени на различните изкуства като самолюбие, приятелство, любов и техните емоционални оттенъци. Централните фигури в него са били дамите, създаващи култ към изисканата, на платоническа основа галантност.
Примерът на мадам Рамбуйе бил заразителен. Подобни салони възниквали не само в дворците. Богатите и образовани французойки отворили красивите си домове за хората на мисълта и изкуството. Изискаността се превръща в аристократическа естетика. Техните салони започнали да си съперничат по блясък и изтънченост. И за да не бъде конкуренцията груба, всяка определяла своя „жур фикс”, приемния си ден. Там живият интелектуален разговор хармонирал с култа към вежливостта и с изтънчеността на езиковия израз. В тези салони били налагани литературни вкусове и оценки за различни художествени произведения, затова ги определяли още като „Женският сенат”.
„Прециозните” дами си създават нови фрази, галантни метафори, като закодиран чрез символи език, разбираем само за тях, за избраните които определяли себе си като „Ле пресиоз” („Скъпоценните”). Те наричали огледалото „съветник на грациите”, креслото - „удобство за разговор”, танцувалните звуци - „душа за краката”. Това бил техният „прециозен” език, чрез който с максимално усложнени способи, игра на думи и мъгливи намеци те разговаряли по своята „галантна” тематика.
За салонния език на тази изключителна дамска галантност бил издаден дори и специален речник. В него обсъждането въпросите на любовта е преведено като „анатомия на сърцето”, поетите там са определяни като „незаконни деца на любовта”, огледалото е „съветник по красота”, смъртта е „всемогъщата”. А да се омъжиш, за тях означавало „да се отдадеш на законната любов”.

——————————

БЛАГОНРАВИЕТО НЕ Е ОТ ВЧЕРА

„Човек трябва да живее така, че когато умре
и на гробаря да му е мъчно.”
Марк Твен

Един възсух, строен мъж, с гладко избръснато, без брада и мустаци лице, облечен с „френски дрехи” (алафранга), с висока капела и фрак в началото на 40-те години на XIX век се разхождал по тесните и стръмни сокаци на Пловдив. С външността и облеклото си той взимал ума на своите български сънародници. Те притеснително и с почитание приближавали, за да поздравят този „цел ингилизин”, именитият книжовник, преводач и едър търговец Константин Фотинов, родом от Самоков и постоянно живеещ в малоазийския град Смирна. Той с много старание подбирал лично напътствията си за добри обноски и ги превеждал на български.
С вида и в отношенията си Константин Фотинов държал да бъде нагледен пример за европеец, като същевременно не пестял към своите български сънародници дългите си и подробни поучения по добри обноски. А успоредно на това, ги публикувал в издаваното от него в Смирна първо българско списание „Любословие”.
В онези първи десетилетия на деветнайсeти век, в недрата на все още намиращото се под турско владичество и чуждо духовно влияние българско общество, укрепва класата на едрите търговци и занаятчии. За българите началните десетилетия на XIX век съдържат процесите на имуществено и социално стабилизиране и издигане на селските и градски забогатяващи слоеве. Техните многобройни контакти със западноевропейската култура са формирали постепенно у тях и нови вкусове. Започнали да се изграждат нормите на светската етика, според която истинското достойнство се дължи не на благородното потекло, а на личните добродетели и на доброто възпитание на човека.
Един от малцината получили добро за времето си образование, Константин Фотинов е представител на първото поколение българска светска интелигенция. Той е едновременно учител, книжовник, журналист, автор на книги и търговец. Дейността му във всяка от тези области е основополагаща. В издаваното от него списание „Любословие” съзнателни и целенасочени са усилията му да формира у сънародниците си манталитет на нови хора, на освободени от предразсъдъци личности, с отворени за реалния живот умове, способни да се развиват и работят пълноценно в името на „гражданските добродетели”, употребяващи новите думи като „мода” и „цивилизация”.
Той настоява за безкомпромисност спрямо нарушителите на обществените норми, за това, че човек трябва да контролира действията си, да бъде уравновесен и сдържан. И същевременно се обявява против феодалната затвореност, за нови икономически отношения, за по-голяма мобилност на индивида. Това е епохата на прегрупиране на обществото, поради което се поражда и тази нужда от появата в печатен вид на правила, регламентиращи общественото поведение.
Фотинов прави усилия за преобразуване духовния свят на българина. В „Любословие” той изтъква появата от потребност на различни норми на поведение, съобразени с новите ценности на светската етика и етикет. Разглежда приятелството като важна, стойностна връзка между хората. Подчертава, че който злослови пред нас за другите, ще злослови и пред другите за нас, но също и че истинското благородство се гарантира повече от доброто възпитание, от личните добродетели на индивида, а не от благородническото му потекло.
Той констатира, че в новото общество благочестието и добродетелта постепенно отстъпват на качества като пестеливост и благоразумие. И анализира също така, че човекът, който иска да успее, трябва да се постави добре в обществото. А и също, че е необходимо да се отнасяме с другите, с представителите на „силите във възход” според ранга им, че най-сигурен все пак е „човекът с пари”. Като основно явление в тази нова, утилитарна етика на гражданските добродетели се очертава връзката между нравственост и щастие. Под външни влияния се променят традиционните представи за хубаво, за отношенията между мъжа и жената.
В няколко поредни броя на списанието Фотинов публикува напътствия за добро поведение под заглавие „Добронравие” или „Добро обикновение”. Това е ръководство за доброто държание, наречено още „Благонравие”. То поучава новия българин как да сяда, как да приказва и общува с хората от различни социални групи. Но също как да се храни, как да върви и да си държи ръцете, как да се облича и да поддържа хигиената си, включително как да си реже ноктите и да си почиства носа. Явно, че за началото на деветнайсети век тези напътствия по нашите земи са били необходими.
За читателите на „Благонравие” понятието „духовност” Фотинов отъждествява с „добри обноски”. Смехът трябва да бъде контролиран, за да не стига до кикот. Препоръчва се „поусмихване”. Внушавани са им също и напътствия за нови норми на поведение като чинопочитание, как например с присъствието си да не бъдат дразнени околните, да не бъдат налагани собствените привички на другите, да премерват думите и действията си пред висшестоящите. А те от своя страна да приемат довчерашните селяни и занаятчии от преструктуриращото се българско общество „с любов и кротост”, на принципа „всеки да си знае мястото”…

——————————

КАКВО КАЗВА ОСКАР УАЙЛД

„Маниерите на човека са огледалото,
в което се отразява неговият образ.”
Волфганг Гьоте

В приемния салон на резиденцията масата бе голяма, във формата на буквата П. В средата ? бяха поставени цветя, пред чиниите с прибори, от двете им страни стоеше картонче с името и титлата на съответния гост. Открих картончето с моето име, и точно когато се готвех да си заема мястото, един от наетите, с бели ръкавици сервитьори, за да седна по-удобно, приближи към масата стола под мен. Изненадана, му благодарих доста неловко и гръмко. След малко, според изискванията на протокола, от двете ми страни седнаха двама господа дипломати. От картончетата пред чиниите им разбрах, че единият бе белгиец, другият англичанин.
Отдавна, още по време на следването си се бях интересувала от правилата на поведение в човешките отношения изобщо, но съвсем не в тяхното протоколно приложение. И сега, докато не се снабдих със солидни ръководства по въпроса, всичко трябваше да усвоявам „в ход”. Но чела бях вече, че „истинската дама” никога не опира гръб в облегалката на стола, че не размахва приборите докато се храни, не слага лакти върху масата, не говори високо и не се смее гръмко. А от съпруга си знаех, че съм длъжна да разговарям поне малко с всекиго от двамата си съседи, между които сигурно ще съм поставена, но че инициативата трябва да бъе тяхна, на кавалерите.
Явно, господата се ръководеха от същото правило, защото те един след друг с очевидна формална любезност насядаха на местата от двете ми страни, и ме заговориха. Напрегнах френския си език пред белгиеца, който ми направи любезен комплимент, че говоря добре и ме попита къде съм го учила. После сподели, че и те като нас са били пристигнали наскоро, и че на съпругата му английският трудно се удавал. Признах, че и при мен е същото. Поговорихме още малко, после се съсредоточихме над чиниите си.
Като по сценарий, след няколко минути с мен разговор подхвана другият ми съсед, английският дипломат. Зададе ми дежурния въпрос отскоро ли сме в тази страна, и после - с какво се занимавам, когато съм в България. Отговорих, че съм от скоро тук, и че у нас се занимавам с писане.
- О, чудесно! - възкликна с любезна изненаданост той и добави, - Всеки може да направи нещо велико, но не всеки може да го опише!
- Да, вярно е, - отговорих, - Нали така казва вашият знаменит писател Оскар Уайлд!
Тогава със съседа ми се случи нещо странно. Той остана за миг изненадан, с отворена уста. Погледна ме, после рязко се отдръпна назад към облегалката на стола си. Точно в този момент сервитьор с бели ръкавици бе застанал зад него с порцеланова купа с топла супа в ръце. Главата на английския дипломат рязко бутна купата, и тя наполовина се изля във врата му. Той успя само да затвори уста, и за малко остана съвсем неподвижен. Сервитьорът се изчерви и затрепери. Остави преполовената купа на масата, започна припряно да бърше врата на пострадалия и да маха парченца фиде от костюма му, където по яката и върху гърба се бе появило голямо влажно петно.
Докато сервитьорът отчаяно се суетеше зад него, дипломатът се наклони към мен, и сякаш нищо не бе се случило, с лека усмивка ми каза:
- Радвам се, госпожо, че познавате така добре и цитирате този голям наш, английски автор.
Това ми бе първият демонстриран урок по светско самообладание и мъжка галантност. И нищо чудно, че ми бе даден от английски дипломат.
От сега нататък по приеми и вечери ми предстоеше да се срещам с приложните правила на дипломатическия протокол. Тях в почти всички случаи приемах не като снобско отличаване от другите или кастова суетност, а като средства логични и затова необходими, помагащи за улесняване на мирните контакти.
Осъзнавах, че ако няма как тези норми да бъдат наложени във всекидневието на всички хора, то поне за официалните представители на различните страни, в името на мира и добросъседството те с основание са задължителни. Постепенно разбирах, че никак и никога не са маловажни или случайни, а са премислен екстракт, прилаган не само в отношенията между отделните страни, но и като неписани, желателни норми присъстват в практиката на човешкото общуване изобщо.

——————————

НОВИТЕ ИЗМЕРЕНИЯ

„Никой проблем не може да устои
на атаките на постоянното мислене.”
Франсоа Волтер

Винаги след размирици и драматични конфликти, верни на другата, градивна страна в човешката същност, както държавите, така и отделните личности изпитват силна необходимост да се върнат към стабилността, спокойствието и облагородените нрави. Защото добротата и красотата в човешките отношения независимо от различните си проявления, са присъщи на повечето от човеците. В противовес на нарастващата навсякъде агресия, макар и не силно изразен, в някои среди продължава да съществува стремеж към внимателните, култивирани обноски.
Извън официалното си предназначение, етикетът представлява определени, макар и неписани изисквания за коректни отношения. При безкрайното разнообразие от характери и вкусове, от мнения и привички, тези изисквания в известна степен унифицират нашето поведение, регулират го и определят неговата истинска индивидуална житейска и обществена стойност. А който поради небрежност, незнание или своя индивидуална характерна черта ги пренебрегне, изненадан забелязва, че внезапно или неусетно е загубил нечие уважение или благоразположение, а може да е станал дори нежелан за даден кръг или за определена обществена среда.
И най-добрият футболен играч, направи ли нарушение, чува свирката на рефера. В живота тя може да е беззвучна, но е не по-малко осезателна. Приложената към нас „мярка на изолация” от страна на тези, към които се стремим, заради нашето волно или неволно незачитане на чуждото его чрез неспазена учтивост, може да се окаже неприятна и дори болезнена.
Имаше време, когато и в най-горещия сезон, и при най-жаркия климат дамите трябваше да се явяват на приеми с дълги чорапи, шапка и ръкавици, да си правят задължителни официални визити, и след всяка протоколна вечеря да си изпращат благодарствени писма. Но през последните десетилетия поради технически улеснените връзки, общата и повсеместна демократизация на нравите, засилените социални контакти, правилата на любезните обноски загубиха част от прецизната си строгост и от остатъците на деликатната си окраска. Но в замяна добиха широко разпространение по-различни норми на поведение.
Събирането на хората от официалните резиденции и приемните зали се изнася не само в салоните на изисканите хотели и ресторанти, но и в предназначените за това помещения на офиси, фирми и компании. Вече няма уважаваща себе си фирма без отговарящ за нейните „обществени връзки” служител. В обявленията четем, че се търси секретарка, освен със знанието на езици, но и с добри обноски. Новоизявените политици, без да го смятат за тайна, се стремят да подобряват израза, поведението и външния си вид.
Но работните закуски, деловите обеди, бизнес коктейлите, официалните вечери и приемите прилагането на етикецията добива нова легитимност. И целта е може би да се прикриват емоциите при по-острите спорове, да изглеждат обективни и най-странните твърдения. При напрегнати моменти в официалните среди не се губи оценката, че добрите обноски действат стабилизиращо на деловите отношения, и че те са не само външният им формален израз, но дори колкото по-деликатни и проблематични са връзките, толкова по-винамтелно трябва да бъдат спазвани при тях етикетните правила.
Етикецията култивира нравите, а същевременно ги следва. Тя променя нормите и критериите си съобразно развитието, нуждите и нагласата на възходящите в даден исторически момент социални слоеве. Подобно на модата, тя е огледало, но и двигател на нравите на своето време. Тя определя дозировката в отношенията между внимание към другите и запазване на собственото достойнство. Защото по-ценена е вежливостта към нас от страна на този, който запазвайки своята личностна стойност, отдава внимание и значение на нещата.
Новият век, време на високите технологии, на универсалните видео- и телекомуникации, на всеобщите и отделни териториални и делови заплахи и противопоставяния, неизбежно налага нови критерии за мястото, начина и средствата за прилагането на нормите на приличието и коректността. Независимо от времето и начините на приложението си, правилата на вежливостта винаги ще отразяват непреходния стремеж на хората да живеят в хармония и добронамереност в отношенията със своите себеподобни.

——————————

И ОКЕАНЪТ ИМА СВОИТЕ ОГРАНИЧЕНИЯ

„Светът без ограничения
е опасно и страшно място.”
Найджъл Лата, психолог

Наистина, нормалното човешко битие не може задълго да остане самотно, то се задоволява и уравновесява чрез общуването. За тази толкова необходима връзка с другите обаче задължително се налага спазването и от двете страни на определени норми в отношенията, на писани и неписани правила. Те, тези правила на взаимна учтивост и съобразяване с желанията и особеностите на другите са всъщност невидимите, но често нелесни ограничения, които отделната личност принудително или съзнателно си налага заради собствения си успех и спокойствие.
Тези осъзнати ограничения в името на успешното общуване може да се разграничават по степен, може да стигат до компромис и трудно превъзмогване на вътрешното отношение към някого, но щом са добре премерени, те са оправдани. Оправдани са главно, когато са взаимни, но понякога дори и да са едностранни, биха могли да бъдат пример за отсрещната страна, ако тя е по-чувствителна, за да ? напомнят нормите на общоприетото поведение.
От най-дълбока древност съвместният живот между хората, както сред примитивните племена, така и сред култивираните общности е налагал съобразени с бита и вярванията им правила и норми. Те по необходимост са били приети и взаимни, спазването им е било двустранно. Когато се прилагат, правилата могат да бъдат известна преграда пред проявата на пренебрежение и грубост, на егоизъм и жестокост, както между отделните личности, така и между техните общности и държави. Но нали и морските вълни имат своите гигантски естествени прегради. И океанът има своите закономерности и крайбрежни ограничения. А вътрешните му сблъсъци са причина за цунами.
Светът е „опасно място” не само без териториални, но и без морални граници! Във всички времена нравствените правила често са били жертвани в името на териториални интереси. И в тяхно име са създавани нови, специално обосноваващи ги норми… И тъй като според учените, на планетата няма две еднакви човешки същества, степените на нарушаването на правилата във взаимните им отношения предизвиква неизброимите нюанси на омраза, вражда и война.
Темата е неизчерпаема. Непредсказуеми са, както нашите прояви, така и отсрещните реакции, които биха били породени при всеки отделен случай. Затова не е изненадващо, че съобразени с човешката природа, повечето от правилата на взаимоотношенията ни още от библейски времена имат в повече от случаите ограничителен и дори забранителен характер. Целта им е да възпират спонтанния, непремерен и несъобразен с другите начин на поведение, който днес някои модерни ентусиасти наричат свобода на вътрешна изява в обществото. А тя неминуемо води до сблъсък.
Междуличностен и обществен сблъсък или спазване на взаимно наложени задръжки и ограничения - това е бил винаги изборът. Сблъсъците са с неясен изход, а ограниченията, макар и да се състоят от сравнително по-трудни за спазване формулирани правила, са със значително по-сигурен резултат. Всяка измината от човека епоха е носила своите забранителни в поведението правила, били те религиозни, общностни или индивидуални.