НЕ МОГА ДА ПРОСТЯ
Из „Внезапно сърцебиене” (2018)
НЕ МОГА ДА ПРОСТЯ
Не мога да простя дори в деня за прошка…
макар да ми прощаваха на мен десетки хора -
когато бях все още едно момченце рошаво,
до днес, когато зная уж мъдро да говоря.
Не мога да простя ламтежа за богатство,
как краднаха от общото като грабливи птици,
и на борците вчерашни за свобода и братство,
превърнали се лесно в продажни политици.
Не мога да простя за гаврата със знамената,
набързо във казаните с боя пребоядисани,
за тържеството нагло и тъпо на лъжата,
за стъпканата в кал ожесточено истина.
Не мога да простя към брата ни омразата
и към врага поклоните угодни, достолепни.
Не мога да простя как родното погазват,
а срамното бездушие как устните ни слепва.
Не мога да простя на преклонените главички,
които се оказаха за жалост милиони
и на онези, дето с вода светена пличкат
управници престъпни от божите амвони.
Дойде най-после време за сетната проверка:
Кръв българска ли още тече във наште вени?
Простим ли, означава самички да зачеркнем
на Ботев и на Левски заветите свещени.
МОМЧЕ И ГЪЛЪБ
На Искрен
Гълъбът обича висината.
Погледът на малкото момче
е връвчицата невидима, която
към небето ще го повлече.
То на пръсти вече се повдига,
още миг - само ще полети…
А притеглянето земно казва: „Стига,
на земята си обречен ти!”
Гълъбът се връща във кафеза.
Уморен е, дълго той летя.
Малкото момче как да излезе
от кафеза си след своята мечта?
Милва птицата и погледът му свети,
думи тайни шепне всеки път.
И несетно върху раменете му
две крила започват да растат.
ПРОМЕНЯШ СЕ
Понякога не ти е до любов,
от делничните грижи си затрупана.
Защото те обичам - съм готов
да се разсея, вестник да си купя
и да си пусна глупав сериал
или да гледам от балкона горе
съседа, как килима стар изпрал,
простира го с мърморене на двора.
Понякога не ти е… Боже мой,
а как те искам, колко те желая.
Не съм ли днес предишния герой,
какъвто бях в студентската ни стая -
със печка циганска любов и два
превити рафта с книги - все поезия…
Мъждука споменът едва-едва
и замъглява го вселенската амнезия.
Понякога… Но идва друг сезон
и пак, ти пак си моята любима.
И въздухът е пълен със озон,
животът ми е пълен с твойто име.
Прегръщаш ме със порива, роден
тъй както някога, макар в бита семеен.
И ябълка една над теб и мен
в градината на любовта ни зрее.
ВЪПРОСИ КЪМ ПОЕТА
В един сутерен се излюпи мечтата, в началото малка.
Кой с пръст ти посочи посоката, каза: „Натам!”?
Кой тъй те ориса с рапира - една химикалка?
- Сам!
Нима си представяше цел и голяма, и лесна,
за раните свои да имаш лечебен балсам?
И кой във душата ти сладко с горчивото смеси?
- Сам!
Защо не се върна, а беше отчаян и слисан,
защо си повтаряше тихо: „Не ще се предам!”?
Кой вдъхна ти сили да виждаш и в болките смисъл?
- Сам!
Сега остаря и си беден на всичко отгоре,
и хората мислят, че носиш налудничав щам.
Притежател на думи, очите ти кой ще затвори?
- Сам!
