СМЪРТТА НА ЕДНОРОГИЯ ЖРЕБЕЦ
Накрая камъкът ще проговори…
Жребецът с рог на челото ще падне
в предсмъртен гърч и ще изохка кротко
на старогръцки: - Той остава сам.
(За Александър става реч). Единствен
е Александър, жив и богоравен,
достоен за хронист и хекзаметър.
…Жребецът с рог на челото притихва
в тревата възхитителна на Индия -
сред пладнето й - смачкана лавина
от мускули, от ярост и от вярност.
Скръбта на Александър беше страшна.
И щеше да се помни и разказва
от свои и от чужди - неизмислена,
разтърсила душите вместо стела…
Смъртта, по правило, е ненавременна
и подранила всякога! Атлантът,
подпирал със сърце и меч победите,
от смърт разбираше.
О, той от смърт разбираше!
Затуй риданията му покъртваха
с трагична мощ.
А пък кръвта на Индия
блестеше, непопила, и сред нея
жребецът с рог и сребърни подкови
лежеше като смачкана лавина,
най-сетне спрял, заспал, покой намерил…
И думите му:
- Той остава сам -
войниците повтаряха, открили,
че победителите са самотни хора:
самотници, прегазили държави,
народи и морета, и корони…
В смъртта не е ли същото?
Самичък
затваряш портичката на живота
и влизаш в другия живот, прошепнал
любимо име като заклинание.
…Сега разбирам скулптора, превърнал
с резеца болката на Александър
в проплакал мрамор. Този Александър
е друг: държи главата на жребеца,
не властелин, пред който коленичат
народите, а уморен кентавър…
Накрая камъкът ще проговори.