Иван Антонов

ХЛАДНО

Хладно. И слиза в сърцето студът,
ледът на забравата в него проблясва,
сковава надеждата в тебе ледът,
а във самотата е толкова тясно.

А във самотата е само тъга,
застинала мисъл в една безпощадност.
Кога е притихнала там, ах, кога?
Сърцето гори от тъга, а е толкова хладно.

РЕКВИЕМ

В памет на Йордан Кушев

Когато е изпито вече виното
и рогът на живота глъхне като в сън,
над пътищата минати и непреминати
се носи траурен камбанен звън.

Един човек е през света преминал,
оставил е във него своя знак
и през реката на изживените години
е стигнал до отсрещния й бряг.

ТРЕВОГА

Аз съм ваятел на неясния живот:
в градината разцъфва цвят, а аз го късам
и слънцето оплаква умъртвения му плод,
който няма вече да възкръсне.

И днес по-беден е светът:
капризът мой е наранил душата му,
донесъл е в градината повей на смърт,
повикан от духа на суетата.

УЛТИМАТИВНО СТИХОТВОРЕНИЕ

След толкова много неща,
които в живота ме носиха, носих,
преди за запалят над мене свещта
аз пак ще задавам тревожни въпроси:

Защо е човекът жесток,
нима любовта не му стига?
И кой ще ми каже - той или Бог
е вписал съдбата ми във Вселенската книга?

И ако настане докрай тишина,
а отговор тъй не намеря,
ще пална свещта и със случайна жена
ще седнем край масата на романтична вечеря.

КРЪГ

Затворен във кръга незрим,
в кръга - мълчание сред грохота световен
сълза съм аз и в миг неутешим
ще падна от окото му отронен.

Душата от кристали изградена в мен
овално-тъмна ще е вече
и в този кръг непоправимо съвършен
забравата изплита свойта вечност.

Там някъде във нея ще изчезна аз,
тъй както всички отлетели преди мене,
единствено с неумолимата си власт
ще ме запомни само мълчаливата Вселена.

ЗАВРЪЩАНЕ

След толкова пътища в своя живот
пак спрял си до дивата круша
и както във детството слушаш
как сокът тече към небесния свод.

Забравил вкуса на плода й тръпчив,
сега се опива от него душата
и със земната радост богата
те връща отново при корена див.

Във унес притихнал за миг
усещаш как сякаш е времето спряло
и ти си на пътя в началото,
където със крушата бяхте сами.

А имаше болки във този живот,
тревогите сменяха нечие чуждо бездушие.
Но ето те днеска до старата круша и слушаш -
пак сокът тече към небесния свод.

СЛОВОТО

На словото покорен, ти избра
най-трудния от всички земни друми.
Иван Давидков

Ах, словото - твой пиедестал
и твоята несвършваща Голгота!
По този друм пътуваш ти, все още не разбрал
съкровище или пък болка е в живота.

Пътуваш, а над теб валят
и днешен дъжд, и сенки на предци.
И през тебе преминава този свят -
греховен още и на себе си все още не простил.

О, словото - навярно осъзната страст,
която дните ти и нощите вълнува
и над която нямаш воля, нито власт,
ала която в чувството и в разума ти тържествува!