Петър Анастасов

Тези, които са чели книгата на Ваня Данева „Опитомяване на залеза” (издателство „Светулка 44 АНТЕЙ”, 2013), вероятно са забелязали кратката бележка, която си позволих да напиша и да поместя на четвърта корица.

Намирам,че тя е своеобразна отправна точка и заслужава да бъде включена в този текст.

Стиховете на Ваня Данева, притаени в изящната мисия на поезията да рисува образа на невидимото, всъщност съдържат и дързостта на едно предизвикателство.

Наричам го нежна дамска ръкавица, защото жестът му е вдъхновен от импулса на деликатната женственост, но държа да добавя, че посланията му са благословени от исконните прозрения на женската мъдрост.

Сепвам се, когато поетесата ми казва, че „болката, която убива, е болката, която лекува…”, или когато събужда в душата ми неудобната истина за мрачния, объркан и тревожен свят, който ни заобикаля: „Половината плачем за мъртвите, останалите - живи да ни оплачеш…”

Две са основните истина за поезията - да говори красиво и да говори честно. За това предизвикателство става дума.

Имам чувството, че „Опитомяване на залеза” на Ваня Данева притежава всички качества на един ритуален успех в опитомяването на думите - толкова капризни, свободолюбиви и неподвластни на сляпата воля същества.

Думите в тази книга са намерили пристан и домашен уют. От неутрални носители на своите исконни значения те са се превърнали в стожери на една благословена гостоприемна аура. Точно така!

Ако трябва да определя с една дума поезията на Ваня Данева, бих я нарекъл гостоприемна поезия. Озарена от мекотата на своята неподправена женственост, тази поезия сякаш придобива терапевтични свойства.

„Отпих от снежната вода -
безцветен образ на годините,
които неусетно отшумяха.

Остана болката да ме крепи
по леденото ръбче на мига.
Жена. И мъж - понякога.”

Даже екзистенциалните аспекти на драматичните нюанси в женската прокоба са кодирани в меки, ненатрапчиви метафорични одеяния, които издават не само добър вкус, но и такт, чувство за мярка, стил. Нали казват „стилът - това е човекът”.

Аз бих перефразирал: Стилът - това е поетът. И забележете, от каква чиста поетична материя са изтакани тези метафори, каква емоционална енергия напира от тяхното подкорие и какви философски глъбини прозират зад пестеливата, но изумително точна и ясна словесна формула.

„Жена. И мъж - понякога.” Сякаш взето от ежедневието. И сигурно е взето от ежедневието. Натрапва се въпросът: къде се крие ключът към поезията? В абстрактния полет към звездите?

Полетът може да бъде небе на поезията, но ключът към поезията е долу в земната обител на ежедневието, в бита, който ни опустушава, във въздуха, който дишаме, там, където обичаме, където се борим, където оцеляваме и умираме.

В крайна сметка поезията е възпламеняване на сетивата, които възсядат вълшебния пегас на словото и го пришпорват към щастливия случай да намериш точното място на думите в контекста на уникална самобитна идея.

В книгата на Ваня Данева има не малко доказателства за генезиса на творческия успех, много думи и много метафори, които предизвикват удивлението ни, защото наистина са намерили своето единствено място в хармонията на конкретното поетично събитие.

Уникалният характер на поезията се корени в нейната функция да твори светове, красота, чудеса и в този смисъл тя е събирателен образ на едно чудо, сътворено от безброй чудеса.

Знае ли някой броя на поетите, които човечеството е отгледало в хилядолетното си съществуване? А броят на безимените поети? Те вероятно са много повече и вероятно много от тях са по-талантливи от именитите си събратя.

Но това е презумпция. Другото е важно - това, че поезията е свещенодействие с дълбоко индивидуален характер. Степента на различност, която се определя от конкретния автор, от особеностите на конкретния талант, дава всички основания да смятаме, че в известен смисъл поезията е начин на говорене.

Може да звучи несериозно, но аз си позволявам да твърдя: първо е начинът на говорене, а след това е начинът на писане. Пък и да не забравяме свещената книга: „В началото бе словото.”

Думата ми е за това, че конкретната поезия е огледално отражение на индивидуалната творческа лаборатория, на неповторимия човешки характер с всичките му душевни и психофизични особености. Грубо казано, какъвто е човекът, такава е и неговата поезия. Каквато е Ваня Данева, такава е нейната поезия. И обратно.

И сега идва ред на моите доказателства за впечатляващите самобитни преображения на думите в поезията на Ваня Данева:

“Лее се - летен Водолей…” Лека, нежна алитерация, която прозвучава като Сезам, който отключва вратата.

Бързам да не пропусна оная закачка с Гинко билоба и баба Гинка в забележителното стихотворение, което  разнищва  по един уникален начин темата за живота и смъртта.

По-нататък: „Ирисите на Ириса са перуникови.” Красиво е, нали?

Чуйте сега:

„Марийо,
повикай син си -
всинца ни
да закичи със синци,
против уроки…”

Знаете кой го е казал.

„Отсякоха смокинята пред къщи.
Мостът над Бяла спадна с три сантиметра.”

Тези неща не идват току тъй. И не са аналог на ефекта на пеперудата, ако някой от вас си е помислил нещо такова. Това си е казано от Ваня Данева. Това е българско до кожата и костите, до корените на смокинята и до моста над Бяла. (Мисля, че е правен от Кольо Фичето.)

Вижте какво е забелязала Ваня с очите си или не знам по какъв начин:

„Някой е нарисувал прозорец.
Затвори очите, за да
погледнеш през него.”

Тези стихове не са ли доказателство за магическата природа на поезията. И на теорията за третото око, което реално съществува някъде над челото. Което е същото.

Предлагам ви още една алитерация:

“Шепа шума шепти
в шепите ми
шета есента.”

Не е патент на Ваня. Но като поетична фигура е трепетно, красиво и мъдро. Може да бъде казано единствено от поет. В случая го е казала Ваня Данева.

PS. Алитерацията е патент на Теодор Траянов. Красива традиция в българската поезия. Има я и при много съвременни български поети и поетеси. В това число и димитровградски.

Да не прекаляваме с примерите, но на този държа:

„Червена нишка блясва пред прозореца
и като веничка на ангел
трепти върху студеното стъкло.”

Не можех да си позволя да цитирам пълния текст на стихотворенията, в които открих тези тържества на думите. Те не са единствени в тази книга, която респектира с професионална плътност, с талантливи творчески открития и безспорни емблематични завоевания в пространствата на съвременната българска поезия.

За мене тя е поредното доказателство, че в Димитровград става нещо особено важно.

Расте и се множи ятото на талантливите поети.

Може би, защото ято ангели са се преселили в града на Пеньо Пенев и все по-често надничат в среднощните прозорци на поетите.