Георги Майоров

Обратно на твърдението на поета Иван Карадачки в новата си стихосбирка за ,,Изгубени светове” (2017), той всъщност стига до квинтесенцията ,,намерените светове”. Защото обича родината ,,Сега! И винаги - до края!” с надеждата, че ,,Все някой ще срещнем душа да си търси”.

Излязъл от праха на родното си село Дивля, Кюстендилско, като във видение се вижда как ,,Босоног, с перчем несресан, / язди пръчка мъничък човек”. С ,,пръчка-конче и момче-ездач”.

Отлитащите птици изпраща мило, пожелава им да пеят свойте песни ,,в далечните предели”, но лиричният герой категорично заявява: ,,Моето гнездо е тук”.

Тук, в полите на Балкана, където неговата ,,люлка е люляна, / вързана за две звезди!”. Тук, в ,,дом от крепост по-голям” е домът на българския дух, а всичко друго - от ,,времена неведоми и груби… временно се губи”.

Точно това ни позволява да мислим, както сам го твърди, че днешният хаос е временен.

Родовите корени не се забравят. Не ги забравя и поетът, който безкористно ги защитава в книгата си ,,От корена до вършето зелено” (2010). Тук метафората е емблематична.

Дори на ,,сухо място” българинът, брулен от вятър и дъжд, в жилите му пак ,,слънчев сок тече - от корена до вършето зелено”.

Накратко и чистосърдечно е изказана целостта на родолюбието. Този сок тече от древния ни корен, в подем и крушение, сред величие и робство, за да достигне чак до днес, не до върха зелен, а до ,,вършето зелено”.

Ако кажеше ,,върха зелен” - това ще означава, че той, ние, България - всичко българско е стигнало своя краен предел и по-нагоре няма накъде, то при ,,вършето зелено” се очертава алтруистичния изход - нови ластари непрекъсваемо да покарват, да растат и зеленеят, да пребъде всичко българско в безкрая.

Тези просто изказани стихове ни разкриват дълбокото философско разбиране на поета за нашето минало, настояще и бъдеще. Така че, както на поета, така и на България, всеки може да гостува, че и той, като другите български поети, даром раздава своите духовни плодове.

Вземаме ги и ние, за да се обогатим и обновим. От каквото обновление и възраждане се нуждаем всички - нищо българско да не забравяме и да не отричаме, да черпим от благодатния български рай, на който, дори в беднотията, и чужденците ни завиждат.

Където пеем по памет и свирим ,,без ноти”, но възвишено. Затова той с оптимизъм гледа и на опустяващите порти и села, което е временно, и родният ни праг отново ще се оживи и ще ни разказва своите щастливи дни.

Въпреки своята свята мъка и болка в сърцето, авторът никъде по света не е открил и срещнал земи ,,по-мили: в сън да ми шепнат / люлчини песни, век да ме вричат гробни могили!”.

Има я и непримиримостта към сегашния ден в покрусата над села и домове, които рани се стреми да лекува с лек сарказъм и мълчалива клетва пред падналите за доброто на България с надежда за бъдния нов възход.

Миналото е живо, а ,,животът необясним”, та търси път нататък. А няма никой да го намери, ,,ако в сърцето си не си го скрил”. И той разтваря сърцето си в стихове, за да го проумеем. Носталгията същевременно е заредена с вяра, с равносметката на сънувани дъждове, невинни грехове, истински живот, който заслужава обновление с песни и труд.

Както народът векове го живял и го живее. С ехо и ,,от мъртва камбана”. Та днес от стиховете и родното му село Дивля се удивлява. Защото никога не е бил ,,на живота гост”, а го е живял със слънце в сърцето, че и за неговата плоча ,,дните дялат камък” в световъртежа на безвремието - защо сме тук, и за къде сме.

Пише честно и открито за делника, та се чуди как ,,още се раждат поети”. В страх, че както е тръгнала дори разправата с гората, може да не остане клонка, на която да кацне душата му. В тревога - как ,,колективно ставаме по-бедни, / излишни и за себе си дори”. И сред насилието и измамите, привързваме ,,своите рани / с решетъчни прозорци и врати”.

Превръщаме апартаментите си в домашни затвори. Облича и храни клошарството с думи, предупреждава, че злото ни следи навсякъде, та търси ,,добрини, добрини, добрини”.

Защото при обеднелия дух, ако човек блесне с човещина, ,,всеки ще го мисли луд?!”. И тогава в какво друго да вярва ,,докато има бедни и нещастни”, докато мрем от бездушие, алчност, злоба и обиди. И го заявява категорично за себе си: ,,Аз вярвам само в теб, страдалнице душа!”.

Така за сетен път Иван Карадачки ни връща към родните корени, за да преоткрием онзи неповторим прост, но красив български бит, който не сме виждали и не ценим достойно по различни причини, но преди всичко поради заслушаното в бързея на деня късогледство.
Пребродил с книгите си десетки години, тръгнал от ,,Нула часа”, преминал през ,,Фронтова/та/ територия” на сътворяването, излязъл в ,,Открито море” с поезията си, ,,Сърцето ми /му/ събужда времето”, въздига го ,,От корена до вършето зелено”, за да продължи ,,С духа на детството…” да живее чисто и нелицемерно.

И потопен в давещия глътката ,,Кладенец на времето”, днес виждаме не изгубените, а намерените светове в цялостното творчество на Иван Карадачки.

За ново възраждане, за нови оди на радост и щастливо битие. В каквото битие и неговите стихове ще битуват в безкрая на времето.