Донка Колева

разкази

ЗАКУСКА С ДОБРИ НАМЕРЕНИЯ

Всички мои приятелки ме уверяват в добрите си чувства.
Съвети, колкото щеш… Да ям по-малко хляб, да наблягам на плодовете и зеленчуците - за добра линия. Да нося маркови тоалети, а не втора употреба. Да следя световните проблеми, за да приспя своето „трето око”, да му отнема, значи, неговата „точка зрения” към родното ни дередже…
А също така, всички ме съветват, да мисля философски, по новому…
Е, мисля. Но един въпрос се бърка в мислите ми и мира не ми дава денем и нощем:
„Как човек като мен, социално слаб, да си плаща редовно сметките за вода, ток, парно и прочие… да осигурява прехраната си, да обслужва битовите си нужди, плюс това, да отчита само свежо, философско присъствие в тоя труден живот? И то само и единствено с добри помисли и намерения?
Ако намеря отговор на този въпрос, значи, съм започнала да мисля по новому… И да се блазня, че съм прашинка от мислещото човечество!?”

ПРИ ЛЕКАРЯ

- Добър ден, господин докторе!
- Добър ден. Кажете?
- Уж съм силен човек, а ме повали болестта „отчаяние”. Много съм отчаяна.
- От какво, госпожо?
- От всичко. Даже от себе си.
- Обяснете!
- Чувствам се в душевна, физическа, социална криза. Просто не издържам повече.
- Спокойно, госпожо. Състоянието ви ми е познато. Това е прословутия, болезнен български синдром. Всички сме обхванати от отчаянието. Цялата страна. Ще ви призная, че и аз съм в такова болестно състояние. Засега медицината е безсилна…
- А има ли някаква… надежда, перспектива?
- Има, разбира се! От двайсет и пет години в Народното събрание само за това се говори. За ефикасното и скъпо лечение в чужбина, за новите вълшебни лекарства.
- Кога най-после…
- Търпение, госпожо! Ще ги има, но първо за държавните и политическите персони, за вечно безработните социално слаби, за по-близките със средствата за масова информация, за кредитните милионери… Да, ще има, ще има и за нас, хората, но трябва да се чака, поне още 20 години… Обаждайте се регулярно. Да ви напиша ли рецептата… предварително?
- Благодаря, докторе! Няма нужда, аз вече оздравях…

УРОКЪТ НА КРАВАТА

Начко бил много палаво дете. Без брат и сестра, по цял ден се чудел каква беля да направи, за което често опирал пешкира.
Ето, вижте го: каручка с колелца измайсторил, котката впрегнал и седнал да се вози. А животинчето уплашено се дърпа, мяука за помощ и не може да мръдне от тежестта му.
Друг път: буркана с бабиния рачел поизпразнил, напълнил си тумбачето, ама изпуснал буркана, счупил се… залял чергите…
Един ден майка му, бедна женица, от залъка си отделила, парче плат купила, панталонки му ушила, та кога излезе с него насред мегдана нова премяна да има, на човек да замяза.
Голяма радост! Шестгодишният палавник веднага намъкнал новите си панталонки и дорде някой го усети, хукнал на двора, на всички домашни животни да се похвали.
Взел Начко една вила и тръгнал срещу кравата, да я дразни.
Макар да е добитък, ама и тя нерви има… Пръхтяла, мучала, пазила се, пазила и детето, но накрая и тя пощуряла. Издебнала го, навела си главата, приклекнала, изгледала го остро, заканително и пристъпила срещу Начко…
Ха сега де! Ни напред, ни назад.
Сгащила го тя в един ъгъл, мушнала си внимателно рога в крачолчето на новото панталонче, вдигнала непослушника от земята, та го закачила на един кол от дървената ограда! Отдръпнала се кравата и му загледала сеира.
Начко ревнал, колкото му глас държи:
- Мало-о-о, къде си, ма-а-а?… Ела-а-а!
Като го видяла женицата, прилошало й…
Детето й висяло, като обесено, с главата надолу, панталонките - разкъсани, само на една ивица плат се държат за кола. Скъса ли се… ще падне на глава… и…
„Божке-е! Чакааай, не мърдааай!” - викнала изплашена жената.
Откачила го с треперещи ръце от оградата. Като видяла, че нищо му няма, взела една сопа, заудряла по голото дупе на детето и занареждала:
-Туй, за дебелата ти кратуна!… Туй за новите гащи!… Начкооо! Сладка моя отровооо!… Кога ли ще мирясаш, бе, човече?… Кога ще разбереш, че и домашните животни имат ум и доброта, търпение и уважение към човека? Иначе… ако беше лоша крава като тебе, щеше направо да те промуши, а не да те вдига на плета! Урок да ти е това… за цял живот… Хайде, стига си се циврил!… И върви да се извиниш на кравата!

ЗА ДОБРОТО

Видя го - беше паднал на земята. Подхлъзване, пиянство или внезапно прилошаване?…
Няма значение. Трябваше да му помогне. Приближи.
Крехката жена хвана едрия мъж под лакътя. Опита да го вдигне. В отговор получи цветиста ругатня и грубо отблъскване.
Засегнато мъжко его или обикновена простотия?
Нито дума не изрече. Отдалечи се с наранена душа…
Заради … доброто!

ОСМИ МАРТ

Вървя по тротоара към спирката, откъдето след дълго чакане ще ме вземе раздрънканият автобус с обикновено киселия шофьор и ще ме заведе до работното ми място. Там ще ме посрещнат двама намусени колеги с вечните си, „големи” проблеми.
Единият ще мърмори, че жена му, докато си оправя тоалета, изгорила филийките за закуската му, а другият ще „благославя” хладното, дъждовно време и баба Марта, че е непостоянна като всяка жена. След малко ще дойде и третият. Ще тръсне мокра яка и ще смутолеви едно „добрутру”… увехнал поздрав от миналия осми март…
Учудено ще вдигна глава от папките, за да го погледна, а той ще се изкашля смутено и ще каже:
„Нали е ваш празник, трябва да ви уважаваме!”
„Благодаря, колега!” - ще река. Всичко е нормално.
Какво друго да кажа на човека! „От кал замесен, но изглежда недопечен” - май че някаква поговорка беше това!
Осми март. Ден като другите. Най-обикновен. Защо ли е наречен „Ден на жената”?
Че кой ден не е на жената? И кои нощи? Всичко е наше! Децата са наши! Мъжете -също! Какво от туй, че не ни признават, че толкова нищожни са за тях нашите радости, скърби, болки и нужди? Как ни гледат с ироничен поглед! Те, мъжете, Човеците с главно „Ч”. Дали не знаят, че без нас не биха били толкова силни, толкова смели, толкова горди!?
Ние, жените знаем, че те са като малки деца, които чакат да бъдат погалени, да бъдат похвалени и дори наказвани заради някое немирство.
Осми март. Ден на жената. Забравям за него. Той ми навява тъжни асоциации за бедността на българския, мъжки дух у някои индивиди и за глупостта да бъдем жени за един ден.
Не искам да ме уважават веднъж в годината! Аз не съм жена за единствен ден, а за цял един живот!

ПРИТЧА ЗА ТИХИЯ ЧОВЕК

Роди се тихо, без да заплаче, почти задушен от дебелата пъпна връв около вратлето. Малко по-късно се обади с тихо гласче.
Порасна тихо. Гледаше тавана, лапнал биберона-залъгалка в кошчето с прекрасна светло синя драперия, без да плаче.
Без шум играеше детските си игри, респектиран от вечно гневния поглед на баща си. В училище бе тих и послушен ученик.
Жадно поглъщаше знания от всичките училищни предмети. Вкъщи четеше допълнително книги, взети от градската библиотека. Само физкултурата му тежеше. Преди да дойде неговият ред да скача на „козата” тихичко се измъкваше от първия ред и минаваше най-отзад на редицата.Това малко бягство разбира се бе забелязано от учителя и трябваше да мине по реда си за скок, за да получи оценка.
Тихият ученик плахо се засили, леко отскочи от трамплина и вместо да прескочи „козата”, заби колете в коравия й гръб. Заболя го. Замря в уплаха: как ще слезе от „козата”?
Всички му се смяха. От подигравките повече го заболя…
Още повече се сви в душата си, като в черупка. Отбягваше да общува с децата. Така стигна до горния клас на гимназията.
Не повярва на ушите си, когато красивата Аня, от друга паралелка на същия курс, му намекна, чрез своя приятелка, че го харесва и може би…
Тогава в младежкото му сърце се възцари надеждата за нещо красиво, романтично, неизживяно. Започна да се заглежда в огледалото и да заресва алаброса си по-иначе. Поглеждаше я скришом в междучасията, но не смееше да я доближи.
Аня беше от тихите и скромни момичета, които сами не биха си позволили да направят първата крачка към приятелството и нещо повече…
Ах, тези междучасия! За тях започна да живее. Нежната му душа се разпъпи като цвете и като че ли разпръскваше аромат в мислите, в чувствата, в цялото му същество.
Как би я обичал той, с колко нежни думи би я обсипал, ако смееше, с колко ласки… с колко жар би я любил! С такава любов, която не догаря. Безпаметно. Завинаги…
Но… любовта понякога се нуждае от нежна агресивност, от повече самочувствие и решителност.
Тихият младеж беше далеч от тия качества. И загуби първата и единствена любовна тръпка…
Друг по-напорист младеж бе отпил от сладкия нектар на нейните устни и по-късно тя бе вече негова съпруга.
С мъка преглътна горчивата хапка от коравата пита на отчаянието. Не се влюби отново. Плашеше се от любовта…
Остана верен на тази, която превзе сърцето му, на тази, която не бе докоснал нито с дума, нито с ласка, а само с „говорещ” поглед, Но… навярно нечут и неразбран…
Минаха години оттогава. Смениха се режими. А той си остана същият. Тих и скромен.
Нито с бедните - беден, нито с богатите - богат. Имаше добра професия, сигурно работно място, където тишината и послушанието бяха задължителни: държавен чиновник в едно голямо министерство.
Тихо и спокойно се нижеха дните - еднообразно, монотонно. Изнизваха се годините като зърна от скъсана чорбаджийска броеница.
Понякога се оглеждаше в огледалото, приглаждаше посивялото си слепоочие и напълно илюзорно в него изплуваше образа на онази, която бе докоснала сърцето му.
„Къде ли е тя сега?”
Вече пенсионер, имаше много свободно време, но излизаше само до супермаркета. За да си зареди хладилника с най-необходимото за ден-два. Не пазаруваше по много, за да
има излизане всеки ден, тъй като това бе единственото му развлечение…
Не че вярваше, но все пак таеше искрица упование, че в живота му нещо може да се промени. От известно време изпитваше някакво едва доловимо предчувствие за идващото…
В един топъл октомврийски ден, по време на обичайната си разходка до магазина, тихият човек поседна на една свободна пейка да подиша свеж въздух. Погледна към отсрещната пейка, където една тиха женица се беше навела и гледаше тъжно в полите си.
Когато тя вдигна глава, погледите им се срещнаха. Усети милувката на нежен повей, на нещо познато, далечно, красиво И устреми душата му натам! Краката му сами запристъпваха.
- Аня, това си ти!? Колко време мина? Каква неочаквана среща. Как си?
Аня, първата и последна любов на тихия човек, една възрастна, уморена, овдовяла жена, го погледна с тъжен поглед, с който го гледаше и в ония млади години в кратките междучасия в гимназията. Това ли бяха ония красиви, дивни очи, в които бе влюбен, които го следваха неотклонно в дните и сънищата му!
Тихият човек се осмели и целуна ръката й. Неочаквано дори за себе си, изведнъж й заговори открито, без притеснение. Накрая й предложи ръка и рамо. Дом и съвместен живот до края на дните си…
- Хайде, ставай, да вървим у дома! - каза вдъхновено тихият човек.
- Ами… да вървим - отговори тихо Аня.
И тръгнаха, рамо до рамо, ръка за ръка, към тихото, закъснялото семейно щастие, което тихият човек бе жадувал цял живот…

ГЛУХАРКА

Все сме баби, все сме дърти, все сме глухи, ама тъй ни сме са излагали като Мара Въчковата…
Тръгнала оня ден за църква. Срещнал я Пройчо с магарето. Той пръв я поздравил:
- Добра стига, бабо Врано! Как си?
И с „Яваш бе, серт! ” - смъмрил магарето и понечил нетърпеливо да продължи пътя си.
А тя спряла насред пътя, вдигнала доколкото може гърбавата си снага и чула-недочула, разбрала-недоразбрала, рекла:
- А, дигнах са рано. На църква отивам, първа до попа да застана… Ма к’ъв дисерт хортуваш, бе Пройчо? Аз с таз малка пенция една банбона ни мога си купя, а камо ли лакум.
- Компенсация ще има, бабо. Шест процента повече щели да дадат - окуражил я селянинът.
- А-а-а, заклах го мисиря. Ши ядат, как няма да ядат. Утре ши довтасат моите… За тях го гледах гулдура…
Ядосал се наш Пройчо и повишил тон:
- К’ъв мисир, за к’ъв гулдур дрънкаш, ма? Аз друго ти разправям… Ти май яко си натъпкала запушалките.
- А, ши додат моите, как няма да додат - обяснявала Мара. - Ами ти какво си наумил, имане ли си тръгнал да ровиш?.
- Ти като не чуваш, че и уйдурдисваш! Що ли са занимавам с тебе….
Смушкал с пета магарето Пройчо и потеглил.
- Ше ма цалуваш ли, кайш? Пройчо-о-о… доживях да го чуя. Аз на младини много та бях залибила тебе, ама от пуста срама… Пък и ти хич не ма забелязваше, другаде ти бяха очите… Нал’ по-млад си от мене… Ма къдя забягна бе, Пройчо? Ела бе!
Такива ми ти работи.
Все сме баби, все сме дърти, все сме глухи, ама тъй ни сме са излагали като Мара Въчковата! Нали?

САМОТНИЦА

В подножието на Провадийското кале, където е разположено малкото ни градче, живееше една самотна старица.
Суха, висока, осемдесет и петгодишна жена със изпити черти на лицето и дълга, рядка, бяла брадица, като на стара козица. Косите й не се виждаха изпод избелялата, забравила годините и цвета си забрадка.
Въпреки преклонната си възраст, тя беше извънредно жилаво и енергично същество, което се занимаваше с отглеждането на стадо кози. Пасеше ги по чукарите. Заедно с тях се катереше и по най-трудно достъпните места. От ранно утро до залеза все след тях бягаше, а след прибирането, започваше доенето.
Тримата й сина не живееха при нея и почти не я навестяваха.
Очите на снахите си беше забравила. И внуците не идваха, „обработени, настроени” от майките си срещу нея.
А колко тенекии сирене беше направила, сливайки деня с нощта, за да успее да смогне с работата! Но само тя си хапваше от това сирене. Те такова козе сирене не ядели! Миришело им на пърчина.
„Ако щат” - мърмореше си тя наум и щедро раздаваше сирене и мляко на комшиите. Не й се свидеше. Болно й беше само за своите, че не пристъпват прага й, поне „дзяк” да й кажат, да разбере, че още помнят старата си майка. Но …съдба. Можеш ли да я промениш, щом от тебе нищо не зависи?
…Един ден запря козите и тръгна да си види челядта. Но… върна се като пребита от улични хаймани, с горчилка в устата и с болка в душата си… Защо й трябваше да ходи! Нали си ги знаеше що за хора са…
Посрещането беше хладно, почти служебно. Дадоха й да разбере, че в техния дом не е добре дошла.
Нейното място било при козите, на кози миришела; да си живуркала там, в порутената къщурка с падналата ограда…
И се върна там, където се чувстваше свободна, независима и защитена.
Понякога, когато я надвиеха черните мисли, се мъчеше да ги прогони по-далеч с мислите си за яренцата, които весело припкаха покрай нея и своите майки. Те честно застиваха в крачка и се вглеждаха в нейните уморени очи с влажен, топъл и състрадателен поглед, който сякаш й спираше дъха…
После, за да не се натъжава повече, поглеждаше нагоре към слънцето и благодареше мислено за всеки негов лъч, даряваш й топлина и светлина, без които не може да се живее…
Ема, козарката, се помина отдавна, но все се надявам, погледна ли нагоре към калето, да зърна леко приведената й фигура да крачи едро след козите и нежно да ги сгълчава.

ДЪЖД

Заваля неочаквано, силно, напоително.
Едрите капки дълбаят болезнени понори. Пръските им ме попарват. Оставят дълбоки рани, белезите на които и времето едва ли би заличило.
Този дъжд! Ах, този дъжд! Дошъл без видими заоблачавания, неочакван, болезнен…
В края на лятото, посред любовта ни…
Да, това е дъждът, който ти предизвика. Защото заваля… в душата ми.

УЛИЧЕН МУЗИКАНТ

В центъра на Морската градина на черноморски град се е изправил в цял ръст млад мъж, облечен в бял панталон и сако на бели и черни квадрати. В ръцете си държи цигулка, подпряна на гладко избръснатата си остра брадичка, и скрибуца с лъка по нея, мъчейки инструмента с неумението си да свири.
На тротоара пред краката му разтвореният калъп на цигулката подканя минувачите да оставят своята лепта.
Едните - забързани, минават без да го погледнат, другите - айлякчиите - люпят семки или ближат сладолед , сочат го подигравателно ухилени и отминават…
Само една лелка, с достолепен вид, безцеремонно застава пред него и започва своята тирада:
- Слушай бе, младеж, ти що не хвърлиш тоя инструмент и не си намериш свястна работа! Тъй като те гледам, как си облечен, май за бачкерин не ставаш. Такива като тебе все „на работата лекото, на хляба мекото” гледат…” А, студент си? Във ВИНС-а? Е, много добре… Ама не е добре, дето тая цигулка само цигука и мяука, тука нищо няма да изкараш. Добре, че не стоиш под балкон, че да те окъпят със студена вода. Язък ти за марковите дрехи! Не ти стоят добре, палячо те правят! Чуй един съвет безплатен от мене: изкарай си ученето, влез в някоя „голяма” партия, омотай хората с „ченето” си, за тебе да гласуват на поредните избори… та, депутат да станеш, в парламента да влезеш! Че да видиш там какво значи филхармония! Щото тука твоята свирня - в ухо не влиза!