Красимир Власев

ЧИСТО УИСКИ

В студените зимни вечери често разлиствам
“Зелените хълмове на Африка”. Четивото е топло,
сякаш току-що взето от ръката на Хемингуей.
Долавям дъх на скоч и барут. Седнал на канапе
от изкуствена кожа, чета за рога, копита и козина.
Антилопи и куршуми се състезават
и всеки път печелят куршумите. Що за спорт е
обаче това, щом падналият е жертва?…
Бавно отпивам от текста дума по дума,
като чисто уиски,
налято на книгата от сюжета.

ГЕОПОЛИТИКА

Изток и запад опасно се доближиха,
като граници на кръвно налягане.
Странно защо лекарите мълчат?
Земното кълбо се е свило,
до размера на бейзболна топка.
Статуята на свободата, Айфеловата кула,
Бранденбургската врата приближават
мемориала на Мамаев курган.
Това е крайно нездравословно -
като война с Русия през… зимата.

ПОД СУРДИНКА

Върнаха на поетите
изконното право на глад
и битието им се накъса като китайско име.
Така опознаха празнотата на значението.
Някои напуснаха големият град, а други,
като Радой и П. П. Славейкови останаха,
понеже простащината не влияе на бронза.
Поетът Васил Балев прекара 345 дни,
затрупан в архива на Народния театър,
а после ми сподели под сурдинка,
че пейките пред театъра са сковани
от дъските на кочини. Аз повярвах,
защото всичко е възможно във време
на демократичен Апокалипсис.

КВАРТАЛНИ ХРОНИКИ

Тук, според адресната регистрация,
е минала моята младост. Ето я лилавата акация
пред входа на пенсионираният пожарникар,
който гасеше по улицата димящите фасове.
Отсрещната сграда обитаваше Пешо - вечен
студент, който не беше студент,
но всички така го знаеха. А там на онази мансарда,
зад плътно спуснати щори,
живееше кварталната красавица. Никой
не знаеше къде ходи, с кого спи. Красотата й беше
величина неизменна - нещо като числото “пи”.
Странно колко неща помня от стария ни квартал,
а себе си съм забравил. Сякаш, както казваше Далчев,
зла измислица е, че тук съм живял.

***

Пристигащи и отпътуващи
влакове в края на август,
кажете ми колко струва
билета до моята младост?
Въпросът ми неизречен
по-скоро е риторичен.
Свети семафор далечен,
загадъчен и лиричен.
Като момичешки устни
е поверителното червено,
сякаш сърцето ми пусто
е гара зле осветена.
Рисувам мислено ноти
по релсовите двулиния.
По радиото Павароти
звучи тенорно-лилав.

***

Шосе като опъната стрела.
Жита - отляво и жита - отдясно.
Дори да си с най-бързата кола
ще ти се стори, че стоиш на място.

И тази монотонност осъзнал,
открих света на бедната лайкучка,
на пътя черен с междуселска кал
с две дири от магарешка каручка.

По този път минавал съм пешком.
Вихрушките вършееха полето
и сякаш не към родния ми дом,
а водеше ме право към сърцето.

Там вятър люшка маковата жар
и поносим животът ти се струва.
Но въпреки равнинния пейзаж
неравенството все пак съществува.