Петър Анастасов

Поредният сняг в моя живот пада
неръкотворен, кротък и милостив
като поличба, като награда
за това, че съм все още жив.

И с поредният сняг, и с поредната чернова
на едно непокорно стихотворение
се завръщам и аз, и разбирам това,
че всичко на тоя свят е повторение.

И ме докосва подличко мисълта,
че би могло все пак и може би има надежда -
медицината, чудото - да надхитря смъртта -
или Бог - нали той чудесата урежда.

Може би трябва да се покая,
да си призная непростимите грехове
и омразата към смъртта, и тая
фанатична любов към кротките снегове.

Но знам, неизбежен, отвъден, невидим,
протегнал ръкави в небесния свод,
пълзи над земята, протяга се, иде,
последният сняг в моя живот…

10 май 2016 г.