Панко Анчев

Великия инквизитор, за когото се говори по-
долу, е героят на Ф. М. Достоевски от романа му
„Братя  Карамазови”, част втора, книга пета,
озаглавена  „Pro и Contra“.

1.

Думата „интелигенция” днес е все по-рядко срещана и все по-непозната и  използвана. Както все по-непозната и изчезваща е думата, обозначаваща понятието народ.

Интелигенцията произлиза от народа, изразява го и го води в неговия исторически път. Народът излъчва от себе си интелигенцията, дарява й живот, подхранва я и я обявява за свой духовен водач. Чрез нея той се самоосъзнава, а благодарение на него тя придобива способността да го води в историята и да съхранява душата и облика му, да бъде неговият ум, чувствителност и съвест.

Това не са две обикновени думи и понятия, а социални категории, които неолибералните философи се мъчат да изличат, мотивирайки се с твърдението, че вече няма нито народ, нито интелигенция, а само общество и интелектуалци. За тях няма народ, а само гражданско общество; нацията е на път да изчезне. А интелигенцията било руско явление, което в гражданското общество от западноевропейски тип е непригодно. Друга била структурата на това общество и в състава й подобно съсловие не съществува.

Неолиберализмът и неговата политическа власт успяха да реорганизират  българския свят и да го подчинят на своите социално-политически правила и норми, изваждайки го от традициите и устройвайки го напълно по западен образец. На въздействието им обаче се подчиниха най-вече онези негови съставки, които са най-зависими физически от властта и нейното благоволение, заради което най-охотно и усърдно й служат - независимо какъв е характерът и нравът на тази власт. Това стана сравнително лесно заради наложения пазарен принцип в неговото устройство и отказа на либералната държава да контролира обществото, да го насочва и му помага в моменти на тежки за него изпитания. Този тип общество съзнателно и целенасочено убива онези социални съсловия и прослойки, които биха му възразявали и пречели да установи своите правили, норми и нравствени ценности, защото противоречат на установените традиционни представи за живота и морала. Съпротивляващият се, дори и само с мисли и съмнения, е нежелан и обявяван за опасен за новото време, защото би могъл да предупреди, че все пак „царят е гол” и че обещаваните блага са илюзорни, вредни за общественото здраве и бъдещето на нацията.

Най-зле пострада интелигенцията - тя практически бе ликвидирана, като преди това бе изкуствено разслоена, разделена и вътрешно противопоставена в борба между политически определили се нейни крила. Тези, които приеха неолиберализма и замениха предишните си думи и позиции с проповед на „европейски ценности” и живот в материално благополучие, застанаха на едната страна и заклеймиха собственото си миналото. Другите, голяма част от които не осъзнаха навреме, а и защото не пожелаха да се нагаждат и продават, какво ги задължават да направят, изпаднаха в социалните низини и трябваше да понесат несгодите на новия си бит. Това бе тяхното потресение, което и до ден днешен не съумяват да преодолеят.

Възпроизводството на неолиберализиралата се интелигенция или на съсловието на интелектуалците се извърши ускорено чрез обсебване на университетите, медиите и онези институции, които поощряват и финансово подпомагат занимаващите се с интелектуална дейност. В това възпроизводство намесата на чуждите фондации, сред които „Отворено общество” на Сорос бе най-активна и щедра, е безспорна. Те поощряваха интелектуалците да подражават и сляпо да копират поведението на западните си колеги, като им внушаваха, че това именно поведение е причината за високия стандарт на техния живот, за големите възможности пред тях за спокойна и плодотворна работа, за тяхната известност и прославеност. Довчерашните никому неизвестни поети, критици, научни сътрудници и асистенти бързо налапаха въдицата с прирамката и се изживяха като новите светила на науката, литературата и политиката. Започна се светъл период от живота им, натоварен с научни командировки в Европа и САЩ, с интервюта, конференции, стипендии, книги. Онези, които преди им „пречеха” и не им даваха „да се развиват”, сега се бяха изпокрили, гузно мълчаха, изплашени от очакващото ги възмездие.

„Интелектуалците” бързо ликвидираха интелигенцията, за да се установят и в България „европейските ценности” и тя стане част от Европа.

Времето от края на ХХ век до наши дни бе време не просто на грандиозна и радикална промяна, а на развитие на една невиждана преди социална метастаза, обземаща целия национален обществен организъм, за да го обездвижи, да скове и притъпи ума и чувствителността му към греха и пороците на новата социално-политическа и икономическа система. Извършена бе революция, която смени собствеността и начина на живот без каквато и да било съпротива, защото бе умъртвила нерва на социалната чувствителност. Но тя направи нещо по-страшно: изроди и поквари морала и нравствеността на българския свят.

Такава революция българската действителност не познава в цялата си предходна история.

2.

Всичко това бе невидимо, ала умело ръководено от Великия инквизитор.

Великия инквизитор е героят от съчинената от Иван Карамазов „поема” в романа на Ф. М. Достоевски „Братя Карамазови”, която той разказва на по-малкия си брат Альоша малко преди да бъде убит баща им. За убийството, както е известно, ще бъде обвинен най-големият им брат Дмитрий.

За тези, които не са чели романа или са го забравили, ще предам накратко за какво става дума в част втора, книга пета, озаглавена „Pro и Contra”, където Великия инквизитор е главното действащо лице.

„Поемата” е въображем диалог между Великия инквизитор и слезлия на земята Господ Иисус Христос. Хората разпознават Божия Син, покланят Му се и Го молят да изцери болестите и недъзите им. Тогава пред множеството се появява Великия инквизитор, който предния ден е осъдил и изгорил на клада сто еретици. Множеството изведнъж осъзнава кой стои пред него и мигновено се подчинява на заповедите му, изоставяйки Божия Син, Когото допреди малко прославяха за чудесата Му. Великия инквизитор заповядва да уловят Божия Син и Го затворят в тъмница. В полунощ той слиза при своя пленник и започва да Му говори.

Това, което Му говори, е укор и натяквания, че се е отказал да отговори на въпросите на сатаната в края на Неговия четиридесетдневен пост в пустинята. Това е разказано в Светото Евангелие по Матея, гл. 4, стих 1-11. Иисус Христос не се поддава на дяволските съблазни и не превръща камъните в хлябове, нито скача от скалата, за да покаже, че е Бог и ангелите ще Го подемат, за да не падне. И дори не му се и покланя, както оня го кара.

Минават тринадесет века и християните забравят Христовите заповеди и устройват живота си по свой начин. Уж следват Неговите завети, а всъщност са се отдалечили неимоверно от тях. Властта, чийто изразител е Великия инквизитор, овладява човешката воля и я подчинява, служейки си с Христовото учение. Не спасение на душата, не мир, любов и вяра утвърждава тази власт, а страх, угодничество, материален интерес, подчинение, демагогия. Нейната най-голяма грижа е да превръща камъните в хлябове, за да нахранва хората и, като ги нахрани, да ги направи напълно зависими и неотделими от себе си. Свободата е ненужна, вредна дори; тя е толкова голяма отговорност, че превръща хората в нейни роби. Властта на Великия инквизитор следва не Божиите заповеди и завети, а сатанинските съблазни, които убедено намира за по-необходими, естествени и логични, за да просъществува човечеството и за да бъде то щастливо и доволно.

Великия инквизитор укорява Иисус Христо за това, че е дал излишна и безполезна за ежедневието свобода; че е натоварил човека с такъв тежък товар, който не е в състояние да издържи - вместо да му даде хляб и избави от трудностите. Човекът поради това не умее да устройва живота си. За какво му е да бъде свободен, щом ще е беден и гладен. Той има нужда не от свобода, а от някого, който да се грижи за него, да го пази, напътства, покровителства, за да му бъде благодарен и покорен. Ето, посочва Великия инквизитор, това даваме ние! Затова Ти не си необходим. Отивай си, казва му той, и повече не се връщай. Иначе още утре ще Те сложа на кладата и ще Те изгоря на нея.

Казано кратко и ясно Великия инквизитор е истинската и единствена буржоазна власт в буржоазното общество. Тази власт е човешка, твърде човешка, а идеалът й е превръщането на камъните в хлябове. А нали това искаше и сатаната!

В романа монологът на Великия инквизитор е предадена в синтезиран вид основната идеология на буржоазното време, отделяща човека от Бога, за да го поведе по пътя на материалния възход и благополучието, очертан от сатаната. Християнството учи, че сатаната е най-големият враг на човека. За да върви по този път към материалното, човекът се отказва от Господа, изпълва се с вяра в себе си и в своето могъщество, самообявява се за новия бог, съблазнявайки се, че ще преобрази природата и единствен той ще управлява земята и човечеството. И прокламира, че всичко е позволено. „Всичко позволено” обаче не е свобода, а премахване на моралните задръжки и страха от Бога. Но оставя и дори усилва страха от властта на силния, на новия господар, който ръководи държавата и организира обществото. Всичко обаче е позволено единствено за този, комуто се подчиняват хората, за да работят за него. Всъщност по този начин да възстановява робството. Щом искаш да живееш богато, да печелиш, трябва да се откажеш от Бога и се продадеш на сатаната, за да си свободен и ти бъде позволено „всичко”. А всъщност да се поробиш на греха и погубиш душата си.

Ф. М. Достоевски е предал тезата не толкова на едно духовно лице от католическата църква, колкото спора на буржоазния човек с Бога. Настъпило е ново време, в което този човек дръзко поставя под съмнение и дори направо отрича учението на Иисус Христос, което му пречи да се разгърне и утвърди своята воля, предприемчивост, демагогия и коварен егоизъм. Буржоазният човек е придобил самочувствие и дръзва да се самообяви за всесилен и всемогъщ. Но му трябва идея и идеология, за да живее без религия и извън Господа, за да получи поне съгласието и подкрепата на другите. Великия инквизитор формулира тази идеология, в чиято основа е всичко онова, което Бог е показал, че е сатанинско и от което трябва да се пазим. Именно логиката на сатаната възприема буржоазният човек, за да устрои новото общество и го изпълни с практичния си дух.

Аз преразказвам съвсем накратко една глава от роман на руски писател. Но това, което Великия инквизитор говори в този роман на Божия Син, е идея и страст на всяка нация и нейната национална литература. Защото въпросите на този герой са въпроси на времето, което иска да убеди себе си и бъдещето, че е право и че буржоазният човек трябва да се разбунтува по този именно начин, за да освободи личните си сили и енергия и подреди живота на своето общество.

От тук насетне всеки, който иска да живее „добре”, спокойно, богато, без да се терзае нравствено и се измъчва над тайните на битието, да се стреми към покаяние и спасение на душата в „отвъдния свят”, за който сатаната вече го е убедил, че не съществува, е най-добре да бъде на служба при Великия инквизитор.

3.

Такива въпроси задават и такива идеи възприемат, макар и с други думи и в други условия, и българските идеолози на възраждането и на модерната епоха. Тази идеология бе формулирана и разпространена в обществото в средата на ХІХ век в началото на църковните борби. Средновековието нямаше нужда от интелигенция, защото живееше със своето религиозно съзнание и животът бе устроен по каноните на вярата. Църквата ръководеше и държавата, и народа - всички бяха в нея, а не с идеи и идеологии. Имаха вяра, надежда, любов, Бог. Но след преп. Паисий, когато се роди идеята за националната държава, т. е. когато започна смяната на общественото съзнание и формирането на буржоазията като класа, бе необходима широка обществена прослойка, която да работи за идейното и духовното осъзнаване на народа и превръщането му в нация. Започна отделянето от религията и Църквата и заменянето им с идеологии.

Българските условия и целите на българското историческо развитие през буржоазната епоха (т. е. от възраждането насам) бяха такива, че не даваха повод да се водят идейни спорове от рода на тези, които води Великия инквизитор. Но мислите и дори думите му присъстват в разсъжденията и призивите на българските интелектуалци - най-вече в споровете им по повод целите и задачите на борбите за църковна независимост. А след това и на въоръжената борба за национално освобождение, както и на буржоазно-демократичната революция.

Свещената дума в модерната ни история е „свобода”, но свобода преди всичко национална и за устройване на бъдещата българска национална държава и култура. Френското просвещение прокламира, че човек се ражда свободен по природа, свободата му нужна повече от всичко друго и никой няма право да му я отнема; тя трябва да му бъде осигурена, за да може той да се труди за своя полза и да живее по български, а не по чужди правила и закони. Той я иска от себе си и от „Европа”; надява се на милостта на султана да му позволи да създаде своя Православна църква, за да не бъде измъчван и унизяван от гърците, които вече не са му „братя-християни”, а врагове и духовни поробители. Това е друго съзнание, основано на идея, а не на вяра. То е политическо, а не религиозно и е формирало в себе си убеждението, че ще постига целта с човешки усилия, а не със смирение и вяра. Щом целта оправдава средствата, няма нищо нередно и греховно в нарушаването на православните църковни канони.

Свободата се олицетворява, т. е. ще бъде постигната в бъдещата държава и нейните институции, към които се включва, но като отделена от нея, и самостоятелната Църква. Държавата в представата на нашите националреволюционери, впрочем, се идентифицира чрез свободата, за да придобие целта висш и идеален смисъл, да бъде очистена от всякаква корист и нездрав политически интерес. Така политическата идея става достъпна, понеже излиза от своята неопределеност и абстрактност придобивайки конкретни измерения и материален израз. Тя вече е конкретна и материална: нали ще имаме свои архиереи, свои книги, богослужение на свой език, а гърците ще бъдат изгонени от храмовете, от енориите и епархиите и там ще управляват българи. Когато българите управляват, ще се организират училища, децата ще образоват и ще могат, когато пораснат, да изместят гърците и иноверците от живота. Тогава този живот ще стане лесен, богат, духовен, образован. Ще заприличаме на другите народи, ще се изравним с тях и ще потекат реките на духовното и материалното изобилие. Едно само нещо да се постигне и всичко ще се промени!

Историята на българските църковни борби, водени от миряните - богати и бедни и населяващи различни райони на България, е история не на възраждане на религиозното съзнание и укрепване на православието сред българите, а на фактическата секуларизация и засилващия се атеизъм. Отделянето на Българската православна църква от Константинополската патриаршия е полагане основите на българската национална държава върху териториите на диоцеза на бъдещета Екзархия. Това не се е крие от водачите на движението, сред които Г. С. Раковски е най-откровен и ясен. Българската църква ще даде на българите нов тип свобода; тя ще утвърди нова власт, която ще им помогне да превръщат по-лесно камъните в хлябове.

Аз говоря за политическите цели на политическите ръководители на тази борба - не за целите и действията на клира и истински вярващите хора. Макар че и те са толкова силно увлечени от политическите лозунги и от нетърпението, което е обхванало интелигенцията и всички българи, че дори и техните постъпки са много често в нарушение на каноните. Но сянката на Великия инквизитор пада навсякъде. Затова и всички са на служба при него, колкото и да не го осъзнават - камо ли да го признават.

Борбите за църковна независимост са истинският родител на интелигенцията и я легитимират в пълна мяра като буржоазно явление. Колкото и малобройна да е в онова време, колкото и неосъзната за себе си и в себе си все още, та дори и неподготвена в пълна мяра, тя бързо и окончателно променя значението, характера и разбирането на обществените понятия - особено на свободата и човека. С нейните усилия българският свят излиза от своето средновековно християнско битие, за да се превърне в буржоазно общество, отреждащо на вярата, религията и Църквата място и функция на институции, които са длъжни „да помагат”, но не и да определят и ръководят обществения организъм. Затова не е случайно, че водачите на българската революция, които са най-представителната във всяко отношение част от интелигенцията, толкова настояват да се запишат в него принципите и нормите на модерната европейска държава от епохата на Просвещението - дори и с всеобщо избирателно право и мандатност на архиереите и водеща роля на светските лица в ръководството на Екзархията. Те не успяха да го направят, но самото им усилие е показателно за новото мислене, за съзнанието на обуржоазяващия се българин и за пътя, който българската интелигенция уверено вече е поела.

Национално-освободителната революция създаде и изведе на преден план нов тип личност, който няма нищо общо с човека на Средновековието, формиран изцяло по учението на Иисус Христос. Политическата цел, каквото е създаването на българската държава, изисква други хора; те трябва да са активни, смели, решителни, да не се съмняват и да умеят да стрелят, а не да се молят в храма. За тях принципът в живота е „свобода или смърт”, а не смирение, покаяние, любов, вяра, добротолюбие. Нищо не бива да го разколебава и отклонява, защото „свободата не ще екзарх, иска Караджата”. Това е нравственият максимализъм на модерното време, възприет от младата българска интелигенция и следван дълго след Освобождението. Тя обича народа; учи го, показва му пътя, по който да се освободи от поробителя, насочва го, образова го и формира у него нови нравствени принципи. Идеите й са светски, политически, прагматични. Нейният пример е Европа и по нея равнява себе си и своя народ.

През Възраждането националната кауза и България се поставят над всичко - дори и над Господа. Това се прогласява мощно и с особена гордост. Няма нищо по-възвишено, свято и велико от това за загинещ за отечеството си, като преди това си се борил за неговото освобождение. „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!”, ще закълне народа великият ни поет Христо Ботев. Единствено тази смърт води до безсмъртие. Самоубийството, за да не попаднеш в ръцете на врага, е другият най-висш нравствен подвиг и проявление на великата любов към отечеството и народната свобода. Казва се: „да положиш живота си пред олтара на отечеството!”. Силен и свят е онзи, който ще превърне православния храм в крепост на националната идея и вътре в тази крепост ще се бие до смърт. Позволено е поругаваш храма, ако така ще удължиш живота на свободата и ще дадеш пример на другите как тя се отстоява. Затова и възвеличаван е оня свещеник, който охотно препасва сабя и револвер, умее да стреля и се бие с врага, а не който се моли и проповядва смирение.

4.

Мнозина изследователи на българския национален дух, ум и характер твърдят, че българският народ е езически по природа, поради което не е възприел органически православната вяра и не се е християнизирал в пълна мяра. Причината според тях е насилственото покръстване през ІХ век осъществено от благоверния цар Борис-Михаил Покръстител. Аз оспорвам тази теза, смятам я за невярна и механично изведена от един факт, който дори е представен и оценен погрешно. Ако българският народ беше езически по природа, а не православен, той едва ли щеше да устои на напора на исляма и едва ли щеше да запази християнската си вяра през всичките пет века на иноверската власт.

Погрешното основание да се твърди, че българите са езичници, дава по-скоро българската интелигенция, нейното поведение, мислене и говорене още от Възраждането. Но тя мисли, говори и се държи езически или по-скоро атеистично заради особените обществено-политически функции, които е длъжна да изпълнява в епохата на национално-освободителната и буржоазно-демократичната революция. Тази функция е да преведе българския свят от Средновековието в модерната епоха, да го обуржоази и изравни идейно с „Европа”. За да има успех в това си начинание, тя отклонява българския свят от християнството и го въвежда в модерния мир на идеологиите и политическите борби, в позитивното и рационално познание и в истината, чийто единствен критерий е практиката. Тази длъжност интелигенцията изпълнява сравнително лесно, ала не защото народът не е истински православен, а понеже свещенството е малобройно и не достатъчно подготвено, за да го ръководи в Църквата и вярата и да го предпазва от нашествието на идеологиите. Пък и много по-лесно е да разколебаеш вярата на народа и го поведеш към атеизъм или неоезичество, отколкото да го подготвяш за християнството, показвайки му цялата негова красота, дълбочина и истина.

Големите врагове през възраждането са Османската империя и Константинополската патриаршия, за да е възможно да се забележат присъствието и духът на Великия инквизитор. А той вече уверено е поел в ръцете си младата и неукрепнала интелигенция и й е открил прелестните тайни на своето учение. Той е  духовният учител и вожд на българската интелигенция, нейният нравствен и интелектуален пример. Тя приема, дори без да разсъждава и преценява, да му служи вярно и безотказно. И да носи тегобите и необяснимите последствия от това служение - колкото и тежки да са те за нея и колкото пагубни да са за българския свят.

Веднага след Освобождението, когато отминават опиянението и възторгът от свободата, започват лутанията, изпитанията, заблудите и терзанията на българската интелигенция. Тя и сега е обзета от онова нетърпение и прибързаност, които я караха да страда, че „народът е заспал” и да „ускорява” с различни средства историята, да желае да прескача етапи, за да постигне по-бързо намеренията си. Българската интелигенция не търпи изостаналостта, срамува се от нея и призовава да се движим по-бързо и да възприемем всичко хубаво, което идва от Европа.

Нашата тогавашна интелигенция е обзета от едно състояние, което руският мислител и богослов о. Сергей Булгаков е забелязал и открил у руската и което сполучливо нарича „духовна педокрация”, т.е. проявление на детска нетърпеливост и прибързаност, взимане на видимото за истинска реалност. Накратко, на незрелост. Това е заболяване, което или трудно се излекува, или изобщо не се лекува и е вечна характеристика на всяка национална интелигенция. Това е търсене винаги на екстремни исторически решения, проява на максимализъм във всяко решение и оценка на ситуацията. Ала когато са най-необходими и наложителни решителните действия, тя изпада отново в теоретични размишления, дълги умувания и в крайна сметка стига до извода, че ще е по-добре да се изчака. Или ще остави друг да свърши опасната и рискована до смърт работа.

Има нещо мъченическо и страдалческо в такава интелигенция, защото постоянно развива у себе си комплекс за малоценност, който внушава и предава на цялата нация. А от друга страна е вечно недоволна и мърмореща, че обществото и народът не я разбират, недооценяват я и не признават заслугите й.

За разлика от интелигенцията на западноевропейските нации, на които толкова желае да подражава, българската - особено от епохата на възраждането, изцяло произхожда от народа, дори от най-нисшите му класи и съсловия. В българското общество тогава социалното разслоение е твърде слабо проявено и преобладаващата част от обществото е селско население. От там идват и учителите, духовниците, писателите, иконописците, лекарите, студентите, учещи се в руски университети. Интелигенцията живее в тази среда, не се отделя от нея и не я възприема като чужда, за да изпитва някакво противоречие с нея. Средата също не враждува с интелигенцията. Напротив, стреми се да я увеличава и задържа при себе си, защото съзнава нейната необходимост и ролята й за издигането на народа. Дори и след Освобождението тези взаимоотношения се запазват, макар че се наблюдава обособяване на интелигенцията в отделно съсловие, което започва да се осъзнава като такова и да претендира за свое място в обществената структура и в държавата. И да влиза в конфликт с обществото и властта. Но заедно със състава й, променя се и дейността й. Сега вече значително е разширен качественият състав, професиите, броят на хората. Това не са само учители и духовници, но и творци от всичките изкуства, учени, журналисти, политици, юристи и изобщо хора с т. нар. „свободни професии”. Самата буржоазия излъчва интелектуалци, които работят за нея и я защитават идейно и политически.

Още в началото на следосвобожденската ни история българската интелигенция заема особена позиция спрямо властта и държавата. И в това се проявява нейният характер, оформен в службата й при Великия инквизитор. От една страна тя е състрадателна към народа, обича го силно и желае неговото добруване. Затова е и критично настроена към социалните неправди, неравенствата, несправедливостите. Литературата и изкуствата реалистично изобразяват, пресъздават и изразяват това отношение. Човекът е добър, но условията го променят и го правят лош. Социалното зло е причината за човешките грехове. Затова интелигенцията призовава по един или друг начин, открито или чрез патоса на изображението в изкуството към преобразяване на обществото и създаване на добри условия за живот и развитие на човека.

От друга страна, в малката и бедна страна е почти невъзможно интелигенцията да бъде напълно независима, да живее от своя труд и да служи на високи каузи. Затова е принудена в поведението си да бъде лоялна на властта, да й съдейства и помага, за да получи благоволението й и си осигури поне материалното спокойствие и благополучие. Малцина са тези, които се опълчват срещу държавния ред и се включват в политическите борби срещу него.

Проблемът обаче не е в това интелигенцията „да се бори” срещу властта и държавата. Нейната задача е да осъзнава народа и обществото, да ги води по верния път, да помага на човека да намира Истината и да служи на доброто.

5.

Литературата и изкуствата след Освобождението показват, че за интелигенцията народът живее добре и човек е щастлив, само когато е нахранен, спокоен, труди се, осигурен е материално, не е беден и безправен. Ако е лишен от това, той страда, краде, убива, мъчи се, враждува с другите. Несправедливо е добрият да страда, а лошият да живее охолно и да е безнаказано неговото зло. Бедността поробва човека, унизява го и го унищожава. Тя го изхвърля от живота и не го допуска да се завърне в него, защото е физически неугледен, мръсен, жалък, неспособен за нищо - освен да проси и предизвиква съжаление. Душевната му доброта и възвишеност ще се проявяват от време на време, но колкото да покажат, че светът е зле устроен и че хората са роби (но не по своя вина!) на злото и несправедливостта.

Има и друга обществена среда, в която живее преобладаващата част от обществото. Това са чиновници, дребни занаятчии, учители, принудени от сутрин до вечер да се трудят без почивка заради единия хляб. На младини всички са били изпълнени със светли мечти и амбиции, с пориви за велики дела, но животът ги е запратил в малкото градче или в безлюдно селце, където нищо не се случва. А те толкова желаят нещо да им се случи, да ги видят, забележат и оценят, защото са способни, умни, талантливи. Тук е голямата драма на българския свят. Тук битува „средният човек”, безличната маса, обезсилена от нещастието си да бъде излишна или необходимо само като фон на „другия живот”, протичащ някъде далеч в своята непостижимост.

В тази среда най-нещастен е „интелигентът”. „Интелигентът”, който олицетворява цялата интелигенция, а и несправедливата устроеност на българския живот. Това е животът на сломената гордост, която не се превръща в смирение, а се преражда в огорчение, злоба, омерзение, неутешимо страдание, ожесточена амбиция и накрая в отчаяние. От тук никой не е успял да излезе, за да се спаси и намери друг път  в живота си. Никой вече не се и опитва да го направи - толкова е естествено да прекараш всичките си години в подобно еднообразие и социално блато.

Съчувствайки на този свят, интелигенцията съчувства на себе си. Ежедневните битови грижи й пречат да помисли за нещо възвишено, да потърси спасение не само за тялото, но и за душата. Българската интелигенция не е религиозна или по-точно не е православна; тя има религиозно съзнание, дори когато е атеистична и изцяло социално-политически настроена за революционно промени. Раят, към който се стреми, е рай на земята. Т. е. общество, което е в състояние да осигури изобилие на материалните блага, а не Царството Божие за тези, които са опростени от греховете и душите им са спасени.

Без да бъдат превърнати камъните в хляб, безсмислено и безполезно е да се живее. Свободата е необходима, но само ако избавя от недоимъка. Затова и политическите идеологии, по които се устройва българският свят, са все идеологии на „превръщането на камъните в хлябове”. Различията в тях са различия по отношение характера, възможностите и допустимостта на свободата за обикновения човек. Но тя няма смисъл и не е желана, ако е просто свобода единствено да мислиш, а още по-малко - да избираш между доброто и злото. Каква полза от нея, когато си гладен, бездомен и лишен от работа и възможности за осъществяване.

За българската интелигенция бедността и мизерията винаги са били унизителни. Тя е страдала, че народът е беден и се е чувствала виновна, че не може да направи нищо, за да го нахрани. Затова и е била обикновено зле настроена към Църквата, която според нея нехае за народните беди и говори, че човек трябва да се стреми към друго - не толкова към хляба и материалните блага. Интелигенцията, по-скоро от добро сърце и състрадателност, но и заради нецърковността и атеизма си одобрява идеите на Великия инквизитор и призовава да бъдат осъществени в живота. Буржоазният дух пригажда морала й към буржоазния начин на мислене и я закотвя на служба при Великия инквизитор.

Тя не успява да придобие мащаб на мислене и се занимава обикновено с разрешаването на битови проблеми. Идеите й са по-скоро политически отколкото универсални, битийни, екзистенциални. Такава интелигенция лесно се привързва към земното, пренебрегвайки, без никакви угризения, божественото.

Затова и усилията на българския ум са насочени към такава реорганизация на обществото, която ще ускори и увеличи производството на материалните блага и те ще бъдат справедливо и според потребностите на хората разпределяни. Забележителното е, че когато обществото е несправедливо и не осигурява свободата, за която става дума, литературата и изкуството непременно показват богатите и властващите като жестоки и безмилостни, груби насилници, бездуховни хора, които се интересуват единствено от собственото си благополучие. Те са егоисти, готови да изсмучат до последна капка кръвта на бедняка, но да запазят своето състояние и увеличат богатството си. Оня, макар и богат и за него работят други хора, но помага на бедните и немощните и не е толкова алчен, е добър, обичан, даван за пример. Тогава не нужно някой да се бунтува срещу него, за да го измести. Бунтът и революцията са позволени, щом целят друга обществена система, в която сегашният онеправдан ще бъде защитен и ще му се даде възможност да работи и живее нормално.

6.

А при кого е на служба българската интелигенция след революционните промени от края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век?

От началото на 90-те години насам започна установяването на нов, невиждан преди ред, който рязко се различава от всичко, което е било преди. Не преувеличавам значението на възстановяването на буржоазно-капиталистическата система у нас, но подчертавам, че в новата си редакция тя наложи и то под въздействието на неолибералната идеология промени, които трябва да видим и анализираме.

Всичко стана в момента, когато глобализацията бе достигнала твърде високи равнища в реализацията си и бе успяла вече да установи в голяма степен културно и идейно изравняване на света - и особено на социалните структури, формите на управление, отказа на традиции и денонсиране на т. нар. „просвещенски модел”. Става дума преди всичко за разрушаване на националното съзнание и на нациите като феномен на модерната епоха. Бе започнал и процесът на интеграцията в Европейския съюз, която да доведе до създаването на нов тип многонационална държава, основана върху т. нар. „европейски ценности”. Тези „ценности” атакуват най-напред националните традиции и особено модела на националната държава като политическа организация на хора с общо съзнание, история, бит, култура и език. Според неолиберализма нацията трябва да отстъпи на етноса, регионалните обединения, сексистките организации. Чрез тях ще бъде по-лесно да се осъществи въпросната интеграция и превръщането на Европейския съюз в постнационална държавна структура. Уговорката, че засега националните държави отдават само част от суверенитета си на новия съюз, е въпрос на организация на преходния период в замисления проект, а не постоянно условие за съществуването на този „проект”.

Интелигенцията е крепителката на нацията, нейната поддържаща конструкция, която носи националното съзнание и е хранителката на националния ум и изразителка на националния характер, душевност, чувствителност и поведение. Каквато и да е тази интелигенция, в момент на изпитания тя винаги си спомня за историческата отговорност, с която е натоварена, и заема позиция на охранител на нацията. По тази причина в новите условия тя се оказва пречката, която трябваше да бъде отстранена.

Ще подчертая още веднъж, че промените, за които става дума, са развитие на идеите, които Великия инквизитор с такава страст и рационален ум изложи пред Божия Син във великия роман на Ф. М. Достоевски. Процесите на глобализация, европейска интеграция и денационализация, т. е. отказ от различие и разнообразие, са пътят към окончателното осъществяване на тези идеи. За да е възможно по-лесното превръщане на камъните в хлябове и постигането на онази свобода, за която героят на Достоевски мечтаеше.

За българската интелигенция не бе трудно да възприеме като свое убеждение неолибералната идеология и да започне да я проповядва усилно. По-точно - да повтаря до безкрай, че за да станем „част от Европа” и заживеем в „Европа” богато”, свободно и „като в белите държави”, трябва да възприемем „европейските ценности”. Акцентът бе поставен върху бедността, ниските заплати и нищожните пенсии. Станем ли обаче „част от Европа”, ще получаваме много повече, ще пътуваме из целия свят и ще се радваме на охолство и безгрижие. Магазините ще са пълни със стоки, ще отпаднат визите, ще премахнем „номенклатурата” и реките от мед и масло ще потекат и ще ни залеят. Аз не оспорвам, че през 80-те години българите бяха бедни материално, че живееха оскъдно и че магазините бяха празни и нямаше какво да се купи. И че това беше мъчително и унизително. Само наблягам на обещанията единствено на материални неща. От духовната сфера едничкото обещание бе „свободата”. Но свободата, разбирана като възможност да правиш, каквото пожелаеш; да нямаш ограничения, да не се страхуваш, че ще бъдеш преследван за думи и политически убеждения и действия. Към това се добавят приказки за демокрация, свободни избори, многопартийна политическа система, пътувания в чужбина.

Мнозина обвиняваха и сега още обвиняват интелигенцията в продажност и слугинаж, в нагаждачество и желание за лично спокойствие. И на мене са ми минавали такива мисли, но сега си мисля, че те не са точни. Защото българската интелигенция поради това че е не религиозна и е повече атеистична, но и подвластна на различни езически вярвания, охотно и бързо възприема елементарните и лесни за разбиране идеи и тези. Тя не умее да се задълбочава в сложностите, не се стреми да види отвъд видимото, поради което не е склонна и да търпи несгоди и да страда, когато това е наложително или дори необходимо. Нашата интелигенция не желае да изкупва грехове и да се жертва „за народа”. Поради това тя не е склонна да противоречи на Великия инквизитор, защото говоренето му е просто, убедително и е очевидно, че казва истината. Тя не размишлява, а просто пренебрегва думите на Иисус Христос, че „не само с хляб ще живее човек”. А ако се вслушва в тях и се опитва да ги разбере, не отива по-далеч от това, че „не само” е чисто и просто „още нещо” и то непременно материално и угаждащо на плътските потребности, а не на душевните нужди.

Когато си така устроен и нагласен, е съвсем лесно да забелязваш всеки нов „велик инквизитор” и да се прехласваш по думите му, да тръгнеш след него, а не след Спасителя и да му служиш вярно дотогава, докогато превръща камъните в хлябове. В края на 80-те години голяма част от нашата интелигенция избра такъв нов „Велик инквизитор”, отказвайки се от този, на когото дотогава служеше. Смяната на системата за интелигенцията по същество беше преминаване на служба при нов Велик инквизитор.

По същото това време бе произнесена тезата за „андрешковщината”, заклеймяваща липсата на държавническо съзнание у българина, който работи срещу държавата си, разрушава я, „защото така бил научен от турското робството и от комунизма”.

Сега не ми е работа да изследвам това „държавническо чувство” у българина, но обявяването на един от най-нравствените и светли персонажи в българската литература за държавен нихилист и асоциален тип е твърде показателно за нравствената същност на интелигенцията от края на ХХ век. Затова и напомням този факт. Състраданието и съжалението към бедния и онеправдания, към слабия, който не може сам да се защитава и спасява и израз на любов и доброта. Дори и когато тази любов „застрашава” държавните устои и пречи на представителя на държавата да събере държавните взимания. Човекът е повече от държавата - особено в описания от Елин Пелин случай. Разбира се, Андрешко нищо не променя; той само отлага висящото над бедния човек нещастие, което след случката в блатото дори може да бъде още по-голямо. Но добрият и нравствен Андрешко не си позволява то да дойде с него и да изненада бедняка с многото деца и празната къщица.

От къде се взе това противно високомерие у българската интелигенция, която дружно обяви Андрешко за национален позор и причина за българския икономически упадък и разрухата на държавата през ХХ век?

Най-напред, това е проява на глупост. Само глупав човек е способен така да съчетае усещането за литература, социологическата неграмотност и неспособността за анализ. Но това е според мене по-малката беда. Голямата беда е в променената нравственост на интелигенцията, в атрофията на чувствата и представите за нравствените ценности, в неудържимата страст да се угоди на Великия инквизитор. Проявява се отново духовната педокрация - този път обаче в нравствено уродлив вид. Сменят се ценностите, но се сменя и риториката; на преден план излизат нови проблеми, представи и отношения. Задачата е да се тласне обществото по друг път, но преди това ще се подхрани, за да бъде залъган „интелектуалния” му глад, с нови понятия, думи, категории. Онова, което допреди малко се е считало за положителен пример, сега е отречено. И обратното! Затова и се представят нови примери, но няма време те да бъдат подбирани, прецизирани и формулирани точно и вярно. В шумотевицата се говори, когато е възможно изобщо да се говори, неясно, приблизително, каквото и да е - само да се говори. И се намира теза, която би могла уж да бъде убедителна. Още повече че няма кой да възразява, уточнява и оспорва нейната валидност. Важното е да се намери причина за обругаване на миналото и то най-вече за това, че не е отделяло достатъчно енергия за превръщането на камъните в хлябове. И тогава се посяга на състраданието, съжалението, съчувствието, милостта, прошката, солидарността. На доброто, в крайна сметка.

А върху всичките тези нравствени норми се крепи и живее интелигенцията. Когато те бъдат разрушени и отречени заради някакви „държавни” и „общоевропейски” идеи и принципи, интелигенцията просто рухва под собствената си тежест и се ликвидира като прослойка. От нея повече няма необходимост и ролята й в обществото или се смалява, или напълно й се отнема.

7.

Случи се и нещо друго. Новата политическа система предизвика рязко поляризиране по идейно-политически принцип вътре в интелигенцията - не само в обществото. Тези, които довчера бяха заедно, днес изведнъж се оказаха на противоположни позиции, изразяват различни идеи и идеологии, дори враждуват като привърженици на политически партии. Разпаднаха се творчески и научни съюзи, закрити бяха литературни издания и издания за изкуство и наука, голяма част от интелектуалците  остана без работа и се наложи да се преустройва и нагажда към новите условия. Онова усещане и съзнание за общност изчезна. Интелигенцията сама се обяви за мъртва.

Преди това за мъртва я обявиха идеолозите на неолиберализма, а заради разхлабените връзки вътре в нея и обезсиленото съзнание за съсловна общност тя изнемощя дотолкова, та се съгласи и примири, че е престанала да съществува. Но по-скоро премина в друго състояние, в което й е все още трудно да се осъзнае. То е причина да не влиза в ролята, която й се полага да играе и днес.

В публичното говорене, а и във властовите среди и днес надделяват неолибералните интелектуалци, които не приемат да участват в обществения живот като съставка на „интелигенцията”. Те наложиха в общественото мнение, че днес нито има интелигенция, нито тя е необходима и поради това не е нужно нейното реанимиране. За разлика от тях левите интелектуалци са по-зрели и отговорни, но са все още уплашени, разколебани и не вярват, че са реална сила, която би могла да ги обедини, за да станат решаващ фактор в обществото. Те също са покварени от неолиберализма, носят неговите пороци и следват тезите му. Но въпреки това съм убеден, че няма да мине много време и такова обединение или по-скоро единение, или още по-точно - осъзнаване значението на това единение ще стане факт. Защото без него нацията ще продължи да бъде в тежко състояние и няма да има кой да я укрепва идейно и нравствено. Все пак левите интелектуалци са с друго съзнание и са привърженици на друга идеология.

Сблъсъкът между левите и неолибералните интелектуалци ще се изостря все повече и точката на този сблъсък ще бъде осъзнаването на ролята и необходимостта от интелигенция днес. Разбира се, дискусиите между тях ще обхванат и други теми (напр. за нацията, традициите, българското и европейското), но постепенно ще достигнат и до проблема кому служи интелигенцията. Този проблем ще става все по-остър и все повече вярното решение ще се приближава. Той е съвременният вариант на въпроса „Какво да се прави?”, който интелигенцията винаги си го и задавала, понеже я измъчва непрестанно. Но въпросът трябва да се разшифрова и поосвободи от своя чисто политико-нравствен смисъл, свеждан обикновено до отношението към революцията и социално-политическите борби на онеправданите класи. Службата при Великия инквизитор е служба не в полза на една или друга класа, кауза или ценност; тя е екзистенциален избор, въпрос за човешкото битие и за това кому и за какво служи човек. Тя определя смисъла на човешкото съществуване; от нея зависи доминиращия тип лично и обществено съзнание и в крайна сметка отношението към доброто и злото. И още: интелигенцията ще формулира проблема за това как трябва да живее човекът, кое е добро за него, за неговата свобода и за ценностите, които ще определят за какво той живее, с кого ще бъде, какво му е необходимо, за да бъде щастлив и доволен. И разбира се, как да спаси душата си.

По тази причина аз смятам, че идва времето на православната и консервативна интелигенция с българско национално съзнание, която ще преосмисли, но преди това ще изследва и формулира в достъпна за сегашния човек традиционните ценности, ще ги анализира, за да прецени кои от тях и в каква степен са приложими към актуалната ситуация. Градежът на новото без съмнение ще започне върху руините на старото, но това старо не може да бъде безразборно осъждано, заклеймявано и разрушавано до основи просто защото е старо.

Проблемът е, че след като толкова дълго е вилняла неолибералната, консервативната интелигенция трудно ще се роди и още по-трудно ще се утвърди. Но аз мисля, че тя ще намери в лицето на лявата интелигенция свой съюзник и заедно ще започнат да възстановяват и възраждат нацията, националния дух, националното съзнание, като преди това ще положат здрави основи.

В крайна сметка интелигенцията е тази, която ще отвори очите на народа и ще му покаже пътя, по който да върви, посоката и целта на движението. И не само в политически план, но и в нравствен. Проблемът за хляба ще придобива оня смисъл, който му е даден в Църквата от Иисус Христос и който е оспорен и профаниран от Великия инквизитор. Тази профанация ражда заблудите и илюзиите, съпътстващи и определящи същността на историята. Тя е причината за толкова грешки, престъпления и реките от човешка кръв.

Няма как интелигенцията да не възкръсне и заживее отново, щом без нея ще погинат нацията, националният ум, отечеството.

8.

Състоянието на интелигенцията е главният симптом за заболяванията на обществото. Нещо повече: тя е самото му заболяване, което, ако не бъде излекувано, ще настъпи смърт. Лечението всъщност е разрешаването на проблема кому да се служи и как да се разбира свободата.

За това беше и думата тук…