Борис Борисов

Мастилото на мъката е гъсто,
от сълзата по-гъсто,
от кръвта.

От мастилници с такова мастило е писал Анастас Стоянов. Писал е за България, за нейната съдба, за други, далечни страни, мислил е с набръчкано чело за трудното си време. Там има възторг, но има и много гняв, болка, сдържан сарказъм и ирония. Това е билото на литературата, по което Анастас Стоянов вееше неспокойния си перчем.

Но има една мастилница, която прилича и в същото време е различна от другите мастилници. Мастилницата на родния край.

В нея са събрани синият цвят от небето над Живовци и водите на Огоста, зеленото на Веренишкото бърдо и Берковския балкан, златното на житата и залезите, огненото на бурните метежи. Мастилото в тази мастилница е също така гъсто, но е винаги топло от приятелство, любов и признание.

Тази мастилница никога не е пресъхвала. Ако в другите теми болката след време е ставала по-силна, а гневът по-яростен, темата за родния край винаги е продължавала да звучи още по-свежа, по-лирична, по-задушевна.

Поетът върви по милия Живовски път, крачи от Дола до Римската чешма, влюбен пие вода от Сини дол, скита из берковските гори, жеравите кацат по Жеравица като целувки по челцето на дете.

От родната околнина “добро утро - казвам на мечтите на моите внуци”. Навсякъде - конкретика на името, специфичност на преживяването и знаково обобщение на българското.

Майка и родна земя са едно:

От всичките
най-хубави земи
избрах една
със планина,
преметната като кобилица на рамо;
от всичките най-хубави моми
избрах една
и я нарекох
с най-светата дума:
мамо.

В една от притчите на мъдрата си проза писателят казва: “…нито е кокошката, нито е яйцето, господа даскали; най-стар на този свят е пологът, защото и снасянето, и мътенето - все в него стават.” За Анастас Стоянов най-стар и вечен е пологът на родния край.
Там е тъжното минало на поета и на всички ни.

Недей ме пита имам ли сестричка -
една сълза на миглите гори,
че щях да имам, както имат всички,
но бе далеч града
и нямахме пари.

В книгите му дишат с огнен дъх бунтът и метежът. Минава лопушанската дружина, селата наоколо се надигат и врат в казана на революцията. Стоянов прави прочит на историята със сърцето на земляк и съвременник.

Ах, колко пъти
колко пъти
смерч ни срази.
И ръката пъди, пъди
неизплакани стари сълзи.
Смерч -1923.
Смерч - 1925.
Смерч - 1943.
Смерч.
Смерч
като сеч.
Смерч
като смърт.

Поетът съзира по родната земя “коне да бродят без ездачи, мъже да скитат без коне”.
В последните си стихове поетът отслужи литургия за Кипровец, Живовци, Жеравица и Кутловица.

И тъй е страшно, и така е хубаво,
и тъй е всичко оживяло и забравено,
че сенки се откъсват от дърветата
и кончетата цвилят
във утробите.

Навремени патосът се оттича в спокойните спомени и размисъл за семейни предания и стари приписки, за “селцето, запокитено в най-отдалечения планински ъгъл на моя див и дивен северозапад, надживяло три империи”.

Може ли родната околнина без хора, може ли историята без неговите земляци - погинали и днешни.

Хората по нас не жънат рано,
нито жънат късно сред полята.
Хората изчакват, за да хванат
восъчната зрелост на житата.

Тук е женицата от тукашните кутловски села, старата живовченка оплаква селото си, тук са простите зидари и септемврийските бойци.

Не на позьорство,
не на покорство
съм се учил от тях.

Никога за земляци поетът няма да отрони тежките думи “приятелите живи, приятелствата - мъртви”, защото тук не растат Градините на Злото.

И не пресъхва мастилницата на родния край. В едно интервю Стоянов написа Родния край с главна буква - също като Родината.

Но там, на дъното на тази мастилница има една горчива утайка, в която често поетът топваше своето перо и не можеше да премълчи.

С покриви доземи, с комини остри,
мокри и зелени от дъждовете,
къщите падат с поклони прости,
леки и тихи - като сушено цвете.

И в последната му книга не стихна болката по селцето, удавено в големия язовир.
Но над всичко остава да звучи оня рефрен, изписан целия с главни букви:

ПО ЧУЖДИ КРАЙ
И ВЪЗДУХЪТ ГОРЧИ,
ПРИ СВОИТЕ
И ДИМЪТ Е СЛАДЪК…

Анастас Стоянов беше достоен, верен и обичащ син на родния край. Негов талантлив и възторжен певец. Сърцето му, духът му, силата му като на древния Антей са тук.

Авторът на “Жертвено цвете” бе готов на жертва. “Ако отнемат музея на Иван Вазов, ще подаря моята къща за музейна експозиция.”

Анастас Стоянов пожела да бъде погребан в родния край. И така се сля завинаги с неговата природа, с неговата история, с неговите хора.

И когато времето като школско ехо потърси Анастас Стоянов, издържал всички изпити на съдбата, понесъл много ранни и късни рани, поетът ще отговори:

Тук, учителю!
Тук!

——————————

Анастас Стоянов, „На грешната земя”, издателство „Водолей”, 2005