Борис Бакалов

***

Есента наметна жълто рухо,
щедро златото си разпиля:
посивяло е небето глухо,
почерняха тучните поля.

Бродя сам, залутан меланхолно,
скитам в отшумелите лозя;
и на моето сърце е болно,
и сред него есен пропълзя.

Слушам те, а есен жълтолистна
седна край прибрежните върби.
Ах, и мене тежка скръб потисна,
ах, и мене тежко зло уби!

Бродя, есен, сам и без разтуха,
губя се из твоята мъгла.
Вятърът ти гали ме и духа,
носи ме на своите крила.