Жеко Христов

* * *

                    На мама

Чета ти стихове, които
далеч от теб съм писал
във нощи дълги,
мразовити
с една-едничка мисъл:

Когато бъдат във ръцете ти,
ти, както някога да можеш
да кажеш пак:

„Добро му е сърцето,
пази го, боже…”

ПАУЗА

                    На Рашко Стойков

Честно и открито, без посредник,
чак до дъно опознах света.
И на много пътища наследник
ще остана даже и в пръстта.

Пътища на спрелите чертаех,
на залутаните ставах знак.
Дъното на всяка пропаст знаех
и не сбърках бащиния праг.

Късче хляб съм ял със лицемери,
гладен съм оставал насред път,
ала съвест никога не мерих
с тия, дето заднишком вървят.

Като пауза ще бъдеш кратък,
мой живот, объркан като сън.
Като пауза сред небесата
между светкавица и гръм.

БАИРИ

                    На Слав Хр. Караславов

Погребвах се във тясната квартира,
препълнена с приятели и дим.
Усещах как по мъничко умирам,
как ставам неусетно уязвим.

Зарязах аз и стихове, и спорове,
зад мен вратата лудо изтрещя…
И тръгнах към баирите нагоре –
да седна посред листи и цветя.

Подплаших птиците и ветровете –
и тук ли ме посрещат като враг?
Но трябваше ми малко – да усетя,
че аз съм техен в костите си чак.

Тогава падна всяко недоверие,
усмивката заучена свалих
и бледите ми устни затрепериха
над първия ми прост и искрен стих…

* * *

Най-малко съм писал за тези,
които най-много обичам.

Мълчал съм над скъпи ковчези.

Оставал съм после самичък,
приклещил главата си с длани –
изгубил
представа за време.

О, лесно за чуждите рани
се пишат големи поеми.

АНТОНИЯ, КАПЧИЦА БЯЛА РОСА

Зюмбюлена клонка се кърши
под капчица
бяла роса.

Антония, детството свърши.
Чета го по твойта коса,
по удара на двете ни чаши,
поставени чинно

до хляба и бучката сол
във дългите вечери наши.
И по разстоянието го чета
от твоя до моя стол,

от твойто до мойто чело
и по песента
на нашто легло…
Антония, детството свърши.

Под капчица
бяла роса
зюмбюлена клонка се кърши.

ПТИЦИ В СЪНЯ

Напразно се заричаш ти, напразно
че за последен път със мен делиш
надеждите, илюзиите разни…
Навън тъмнее.
Лягай да поспиш.

И нека в тази дълга нощ сънуваш
непрелетаема пустиня и небе,
в което двойка птици бавно плуват,
а няма край, да кацнат няма где.

Наоколо примамващи миражи
и сенките на четири крила…

Когато се събудиш – ще ми кажеш
какво да сторим… Спи сега.

ДОКАТО ОТМИНЕМ…

Моя страдаща и весела жена,
мое пълнолуние и отлив,
нежно стой на мойте колена,
но във бурите бъди ми котва.

Да не би в страстта към буйните вълни
да остана със полуразвято знаме.
Виж, пред нас са ненаречени страни,
а домът на всяка мъдрост там е.

Аз ще гледам в синята далечина,
ти подсещай за скалите скрити…
А попаднем ли в оная тишина,
дето замъгли на Одисей очите,

с хиляди въжета ти ме завържи.
Остави сирените да чуя,
зная болката от техните лъжи,
но ако кръвта в главата ми нахлуе

и коварният им глас и мен рани,
и замятам ли се аз като лавина,
ти въжетата по-здраво притегни,
докато отминем…

ЩУРЧЕТО

Пазачът стар коси тревата
на градската градина днес.
Аз гледам скока на косата
и търсейки оскъдна вест
за себе си,

пронизвам с поглед шепа детелина.
Пазачът – селянинът бивш, –
превзел изцяло градската градина,
ми вика:
              „Я по пътя да вървиш!
Какво си се надвесил над косата,
трева не си ли виждал бе, момче?”

О, мен ли питат за тревата,
мен –
онемялото щурче…

ТРЕВА

За мен тя нищо
повече не беше
от пасище
на селските телци

и че цигулките крепеше
на пощурелите щурци.

Обичах я, но после я забравих.

За нея се замислям чак сега,
когато пусна корени корави

между съседската
и моята врата.

ТРИМАТА

Старецът и старата коза
пак поеха към насрещните баири.
И градът, потънал в шум и железа,
не пое по кротките им дири.

Те се спират до опаления рид,
поздравяват се със слънцето
и бавно
като в някой древен мит,
се възземат над баирите неравни.

Пак държи юларчето й той,
тя прищипва стръкчета зелени,
слънцето, потънало във зной,
като старец на тояжка дреме.

Тримата за никъде не бързат.
Дали ще ги стресне даже гръм?
тях еднаква цел ги свързва –
залезът зад оня хълм.

БАЛАДА

От граната, като сърп извито,
туй парче бе врязано във мен.
В длани стиснал клас тракийско жито,
тъй умирах аз – непобеден.

И сега съм коренче в земята,
пъстър цвят и весели треви.
Аз съм хладинката на росата,
дето преди изгрева вали.

А парчето от граната, дето
в моя път безмилостно ме спря,
тъй се беше врязало в сърцето,
че и то със мене разцъфтя.

САМ БАИР

Затварям си очите и те виждам.
О, Сам баир!
О, Сам баир самотен!
По голия ти гръб пълзят, прииждат
дъждовни облаци с дъждовен тътен…
Но дъждовете няма да измият
най-тежките сълзи
на мойто село,
изплакани от майките, които,
загледани от Сам баир
без сила,
очакваха и ден и нощ бащите ни
от фронта и от братските могили…

По голия ти гръб все тъй
пълзят, прииждат
дъждовни облаци с далечен тътен.
О, Сам баир,
о, Сам баир самотен!