Таньо Божков

Драгни Драгнев - „Войната на Хан Тервел, роман, 2003

През тази година се навършват 13 века от отблъскването и разбиването на арабската обсада на византийската столица, като няколко заслуги за това имат българите.

Успоредно с това е осуетено нахлуването на арабите в Европа или по-точно забавено с три века, когато отново нахлуват, този път през Испания.

Разбираемо е, че творческият интерес на Драгни Драгнев не е могъл да предвиди актуалността на събитието, случило се през последните години с миграцията, напомняща ни твърде много за историята.

Кое все пак тогава привлича вниманието на автора? Отговор за това ни дава самият той - ясно, кратко, лаконично: „И написах всичко това за България.”

По думите на акад. Васил Гюзелев „този български хан направил широко известно не само своето име, но и ханството на българите в целия тогавашен средновековен свят.”

С това може да си обясним и защо образът на ювигихан Тервел намира такова широко място в историята и изкуството на Средновековието и Възраждането, както и порасналия интерес в последните години към неговото царуване.

Подобно на големите творци, доказалият се извънредно плодовит автор и литературен ваятел както в поезията и белетристиката, така също и в детската литература и историческа проза, и днес живее и твори пълноценно, поставяйки си високи цели и стремления, които непрестанно го издигат над сивотата и прагматизма на настоящето.

Той все е в плен на своите нестихващи духовни амбиции да превръща „във вечност миговете на щастие от живота”, а неукротимата си творческа енергия - в опознаване, разкриване и утвърждаване на своята индивидуалност и съзидателен дух.

В своя роман за хан Тервел писателят си поставя трудната задача да разкрие отношението си към едни от най-важните страници от миналото и историческото битие на българите, но и да покаже как личният живот може да придобие смисъл и величие, когато се срасне с държавните и обществени интереси.

Избраната аз-форма на повествование пък позволява възможността да се наблюдават и следят отблизо (на живо) събития и хора, да се съпреживяват от очевидеца, както и да се съпоставят и разглеждат и от днешна позиция.

Като прибавим и способността за аналитичност, усета към естетичното и високата мярка на автора за нравствено-етичното, обективното, справедливото, патриотичното и героичното, можем да си обясним избрания подход, а и резултата, до който се домогва.

Със сигурност, за да пристъпи към своя неголям по обем, но пък съдържателен, действен и концентриран роман, авторът се е запознал с много исторически извори, сведения и описания.

Най-важното обаче си остава усвоеният опит, литературните умения и разказваческа дарба, която безспорно Драгни Драгнев притежава.

Неговият стил далеч не е само описателен - безспорно е майсторството му в пресъздаването на историческата епоха, на природата, в портретизацията и представяне вътрешния живот на героите.

Той възпроизвежда в ярки и колоритни картини драматични сцени и събития, сблъсъци и конфликти.

Една от личните му стихии - лирическите картини и отклонения подсилват виталността на изображението и го насищат със силни емоции и преживявания.

Авторът застава пределно близко до лица, събития и действия и не се бои да изразява открито и прямо своята оценка и позиция.

В центъра на епическия разказ е поставен българският владетел ювигихан Тервел, стигнал до титлата кесар, втора след тази на византийския император, даваща се единствено на сина му.

Описанието обаче не започва направо - по-напред ще узнаем за най-големия паметник на неговото величие, който пренесе славата му през вековете - “Мадарският конник”.

Нека само си припомним автентичния му вид според акад. Гюзелев: “Мадарският конник - този уникален монументален релеф (единствен в средновековна Европа) е изсечен върху скалите на 23 метра височина от подножието на Мадарското плато. Той представя триумфиращия хан конник, следван от тичащото подир него куче, а пред предните нозе на коня е изваят прободен от копие лъв. Всички фигури са в естествен размер. Композитната сцена е увековечила победителя Тервел, а ведно с това и триумфа на Българското ханство.”

В своя роман за този паметник Драгни Драгнев е отделил специално място в структурата и сюжета. Защото над всичко, казано от писателя, сме длъжни да откроим неистовия му стремеж за опоетизиране и възвеличаване на самия творчески процес, в който се раждат върховите произведения и шедьоври на изкуството.

Верен на обещанието си обективност, точност и осезаемост, той ще представи дори и скелето на майстора - внушително и страховито! „Вкопчен в нея (скалата - б.м.), лази дървено скеле”.

Ще ни осветли и за мястото, ще открехне взор и към двора на ювигихан Тервел в Плиска, към сгради и юрти и разбира се - приемната на владетеля.

Не закъснява и лирическото отстъпление, свързано с описанието на хубавия есенен ден. Дрехите му от кожа и кадифе са прилепнали на снагата му, украсени със златни и сребърни накити, както с амулети, пришити на гърдите и ръкавите.

Монументалният и великолепен вид на българския владетел е отвоюван с достойните му и героични дела. Завърнал се е от победоносен поход - с горда осанка и царствено сияние, посрещнат с церемониални почести - спечелил е Загоре след битката при Поморие, затвърдил е проходите на Хем.

Словата му прозвучават още по-тържествено с „баритоновия глас на владетеля” и са отправени освен към художника каменоделец и към бъдното: „Всеки удар на чука е знак, който прескача в бъдещето и носи славата на днешните дни.” Посреща го и Илгу, съпругата му, алчна за ласки, внимание и обич, но той я държи настрана.

Току-що е завършил походът, войната още не е отшумяла, а се задава нова. Импелратор Юстиниан е акустирал в Месемврия, войските му - в Карнобатско…

Не са малко страниците в романа, отделени за вътрешния ред в царството, има си и церемониалмайстор - ичиргубоилът Берган, който владее до съвършенство тънкостите на длъжността си и знае прекрасно кога, какво и колко да каже и отдели за всеки повод и ритуал, да отпрати или приближи някого при владетеля.

Чрез командващия българската войска Кормес - смел, опитен, строг и взискателен военачалник, който знае каква бележка да отправи след извършения преглед на войнишкия строй („Мъжът е мъж, когато е стегнат”), авторът споделя мисли, които сякаш са изречени днес: „Войната не е щедра към никого, дори когато е справедлива”.

Прави чест на Драгни Драгнев, че е доловил и откроил тази специфична особеност на войната, в повечето случаи премълчавана. (През последните години и акад. Георги Марков оборва истината, че историята пишат победителите.)

В книгата си „Другата история на голямата война” той отбелязва: „…това, което е справедливо за едни, не може да бъде справедливо за други народи.”

Авторът умело представя и вътрешното състояние на хана, промените в изражението на лицето - „Ханът се усмихва и лицето му се разхубавява”, колебанията и раздвоението в определени моменти.

Живо и увлекателно пред очите ни се разгръщат сцените на посрещане и изпращане, на срещи и раздели. На бойното поле отива Кормес и тогава пишещият дори отнема привилегията на придворния съветник и сам изказва тирада от хвалебствени послания, макар все пак да си мисли и знае, че Берган ще изговори още по-силни думи.

Последвалото просторно природно описание потвърждава необходимостта от церемониите - те повдигат самочувствието на хората в ханския дворец, разположен на високото плато, от което се открива широка гледка към новите предели на порасналата българска държава - от Тракия, морето и Адрианополис към северния бряг на Истър.

Новината за вероломното нашествие заставя Тервел да положи сериозни дипломатически усилия, за да възпре неразумния агресор, като за целта се обръща към Ирина, сестрата на императора, с молба да го възпре и вразуми.

Мъдрият държавник диктува и разсъждава афористично на глас, предизвиквайки спонтанното възхищение на своя престарял, „само с няколко зъба в устата писар”, който проговаря с отпаднал и тих глас пророчески думи: „Ти нямаш вериги на сърцето и разума си и ще останеш и ще останеш във времената, ювиги.”

Аз-формата позволява както дистанциране, така и проникване в най-потайните кътчета на подсъзнанието - дълбокия сън на владетеля.

Във въображението му се появява Ирина сияйна, подвижна, грациозна, красива и изкусителна в сцена, възхваляваща любовната игра и лъст между тези, които се привличат силно и желаят взаимно.

Тактично и деликатно летописецът се оттегля, без това да повлияе ни най-малко на насладата и негата, която съпреживява и читателят.

Над любовния порив към Ирина и силното й его надделява държавникът: „Варварин като мене се гордее с народа си”.

Интригата в романа се затяга и със засилване ревността на Тервеловата съпруга Илгу, която заедно с брат си Токту и аварските воини, обзети от опустошителна завист, заговорничат срещу Тервел.

Показателно е, че Токту не се държи уважително към хана - „нито прикляква, нито се покланя, нито се съгласява да заведе войските си срещу Ринотмет”.

Атмосферата се разведрява от звездния пейзаж над Мадара, от прохладния морски вятър и от гледката към просвятващите върхове на юг.

На този фон протича царственият ритуал между хана и Илгу - „владетелката, която събира в очите си златните снопове на слънцето, сама слънце, което радва очите на господаря с красотата и блясъка си. После отново е сънят, отново Ирина…”

Една нова, виртуална действителност, както бихме се изразили днес, залята с буен поток от ослепителни сравнения: „Косите ти се диплят тъмни като водите на Тибър… Грациозна и вълшебно-тайнствена като звездите на Босфора… И по-гъвкава си от стръмните брегове над Смирна…”

И отново над личните помисли взема връх държавността: „Всеки народ трябва да се съхрани във времената…”, както и непоколебимата му вяра: „Моят народ ще остане!”.

Владетелят живее с мисълта за бъдещето, той е загрижен и обсебен от мислите си за тях: „Какво ще получат тези, които ще ни наследят?”.

Прозорливият управник и делови мъж с еднаква сила работи и за настоящето. Малката сцена в приемната, подготвена за посрещане князете на ханството е пресъздадена с ярки детайли и епично-битов размах: „Широка софра, покрита с пъстри месали, с вкусните гозби, ритони…”

Всъщност това си е на практика военен съвет, свикан в навечерието на войната. Писмените разпоредби на хана разделят земите на осем между князете и себе си, като Карвунската е неговата, а всички задължава „…да дават по един полк с оръжието…, да строят и пазят пътищата и хранят „до крак хората си”.

Тервел е доволен от признанието на Берган за далновидността си - „Ти разстилаш пред очите на всички бъдещето.” Думите на княза звучат пророчески: „Наш дълг е да мислим за бъдещето”. И сам диктува на майстора да запише върху камъка думи, които ще прехвърлят вековете: „…ханювиги Тервел воюва добре и победи…”.

Трябва да отбележим, че и заглавията на отделните глави са изпълнени с пословична мъдрост - „Който иска да спечели всичко, може и да се сгромоляса”, а изложението напомня на театрален роман и дори на сценарий на пиеса или филм.

Особено в моментите, когато се правят военните приготовления в самия дворец. Тази парадност е добър претекст за автора да отбележи, че тя не е много различна от това, което се прави и в днешните времена и както и тогава, така и сега помпозността й понякога отегчава.

Обзет от възвишени помисли за бъдещето, оживен и възбуден от предстоящите битки, обърнал поглед към великата скала, ханът изказва една истинска поетична възхвала на вдъхновения каменоделски труд: - „Гледай и слушай, Бергане! Пее душата му и изчуква върху камъка това, което сърцето му подсказва… Истина ли е, че не длетото, а ударите на сърцето му изрязват този конник.” И този път творческият процес е оценен по достойнство!

Освен че напомня театрален спектакъл, фабулата върви с интригата, напрежението и динамиката на криминално четиво, особено в миговете, когато облаците се сгъстяват и надвисва опасността заговорниците да успеят.

В минутите на кратък отдих и затишие ханът не изоставя своите бащински задължения и показва своята загриженост, доброта и човечност към най-близкостоящите хора.

Той сам предрешава сгодяването на братовчед си Кормес с красивата девойка Дженда, знаейки, че двамата се харесват, а и хубостта на девойката си я бива: „Снагата ти е нежна… Гласът ти гали ухото… Лицето ти е цвят…” - не пести хвалбите ханът и ги реди една след друга.

Драматичните събития се предават с бързина и съдбовност на античните трагедии. Опитът за покушение на Тервел от Токту е предотвратен в последния момент, благодарение на саможертвата, която прави момъкът сгоден преди малко.

Романът може и да не е достатъчен по обем, но пък е наситен с ярки образи, повечето от които са добре индивидуализирани, различими и запомнящи се, въвлечени увлекателно и действено в разиграващите се битки и стълкновения.

Те са носители и на различни нравствено-естетически идеали и представи, показани са и противоречията в схващанията им за войните, за властта и държавността.

Повествованието наистина би останало ограничено и незавършено, ако свършваше само до оградите на двореца, колкото и важни решения да се вземаха в него.

Верен на историческата истина за жестокостта на източните нрави и обичаи, авторът описва картина, типична за източните владетели и тирани - да се изгарят живи главните участници в измяната и предателството.

Преди да пристъпи към този ритуал, Тервел води оживен спор със своята съпруга Илгу, в който се очертават две гледища за смисъла и предназначението на човешкия живот и за взаимоотношенията и мястото на отделните народи в историята.

Българският хан защитава изконното право на хората да живеят в мир и се трудят спокойно, „да красят с духовни подвизи дните си”.

На противоположния полюс е неговата жена, останала подвластна на ретроградните навици и остарял манталитет на рода си, затова и напразни са напъните й да убеди Тервел в своята теза.

Предлага му непрестанни войни, кръвопролития, плячки и завоевания, а когато аргументите не стигат, тя прибягва до заговора, отредил й позор и безславна, мъчителна смърт.

Хан Тервел е просветен владетел, който не само знае да чете карти и ръководи умело военните действия, но и да управлява умно, демократично и мъдро, ползвайки се от опита на всички царедворци и князе, да се учи от делата и опита на предшественика си и негов баща Аспарух.

Заедно с княжеския съвет той потвърждава „бащините решения, като не пропуска и своите”. Тервел постъпва демократично, споделяйки равнопоставено властта с князете си, защото е убеден в тяхната вярност и отговорност, насочена умело от него към защита и укрепване на общата тяхна родина България!

Аз-формата този път освен тържествеността на случая придава и важността и епичността на Тервеловите дела за цялостното укрепване и утвърждаване на българската държава.

Подчертават се и качествата на владетеля, който притежава силата да убеждава, да сплотява и ръководи дипломатично и мъдро, както вътрешната, така и външната политика на страната, като сключва един от най-справедливите договори с Византия.

Думите пък на княз Драгомир за хана кесар Тервел: „Ти раздели времето надве: до себе си и от себе си към бъдещето” най-добре илюстрират величието на делото му, което ще пребъде през вековете.