НАД СМОЛЯН
НАД СМОЛЯН
Над Смолян… Някъде
край Смолян -
във къща с цвят
на перуника.
И пътят - тънка връв -
надоле,
заплетен в повет и борика.
И твоя дъх… И моя… Чу ли
кънтежа мек на висината?
Сега е сняг. А беше юли.
А беше юг. И ранно лято.
Над Смолян някъде…
Нахлува
от дефилето ясен полъх.
И тебе всичко ти се струва
бездънна приказка…
Над Смолян…
Безкрайност.
Блясък непривичен.
И в крехкостта на тишината
дочуваме - нощта изтича
през чучурите на чешмата!
ЮГ
Непокорна земя - проста шарена люлка,
оросена със кръв, осияна със мак.
Лягам в твоята длан като лъч от светулка,
като песенен звук -
в твоя пролетен злак!
Вземам силния дъх на планинското било -
с оня тънък напев в непревита ела
и достигам до здрач най-високото било -
недосегната вис
от орлови крила.
Всичко там ромоли, всичко тайнствено свети -
както в мъжка сълза скрита жал се таи.
Моя плодна земя, на предци и поети,
оцветена навред
с най-различни бои.
Идвам тук, упоен от звъна на капчука,
и от ведрия дъх на ранила трева.
И в сърцето ми с клюн благодарствено чукат
полетели ята
от пречисти ята!
