ИЗ „УЧАСТТА НА ПРОСТИТЕ НЕЩА” (1975)
ПРОСТИ ЗВУЦИ
Винаги из крайните квартали
съм живял във този град.
Улиците нямат имена на генерали,
а са кръстени на кърски цвят.
Биографии не ме измъчват.
Дядо е умрял през жътвен ден,
не с ръка на сабя, не изпъчен,
вперил поглед във далечното към мен,
ами просто както връзвал снопа,
без прощални – за буквар – слова.
Даннало клепалото на попа
и над дядо жлътнала трева.
Нямам друго име и не чакам
друга да ми бъде участта.
…И пред моя праг не се смълчаха
звуците на простите неща.
ОБИКНОВЕНИТЕ ХОРА
Ако ти на тях не гледаш отвисоко –
и за теб пред къщите им
цвете ще расте…
Ще ти подадат ръката си широка,
ще те заговорят те.
Ала не за философии мъгляви,
не за скука, за душевна пустота.
Не и за безсмъртие, за слава,
а за всекидневните неща.
Сечивата им са тежки и са остри –
уповават се единствено на тях.
Не за сметка канят вкъщи гости,
а да чуят смях.
Стълбове с високо напрежение –
вършат тежката си работа без шум.
Но да вейнат знамена червени,
са готови и срещу куршум!
Ще ти замирише на юзда и пролет,
на човешка пот и сладък хляб –
ако ти за тях сърцето си разтвориш,
ако от очите ти не вее хлад…
ЗАЛЕЗ
Прощава се земята
с узрелия си ден.
От залеза излиза вятър
и духа в мен.
Във сенките на тая вечер
се губи
днешния ми път.
Забравени коне далече
последните лъчи пасат.
ПИСМО ДО МОИТЕ БРАТЯ
Здравейте,
Каня се отдавна да ви пиша.
Много листи овехтяха
със единствената думичка написана:
Здравейте.
Раде, първороднико,
побеляваш ли?
Още ли дежуриш нощем
край съня на безпризорните?
Сигурно все още съжаляваш и престъпниците?
Даже и онез, които
са те удряли във гръб…
Добродушнико,
за тебе днес разказах на един приятел
и той те обикна.
Христо, луда главо, още ли са остри
думите ти? Страдаш ли?
Пиеш ли в среднощ…
Още ли навлизаш в тъмните кории,
когато ти е мъчно?
О, безсъннико,
за тебе да разказвам се боя.
Иване, сигурен съм, че сега
има птица на рамото ти.
Нали все още никой не разбира
кога ти е до смях,
кога до плач…
Сърцето ти голямо
още ли крепи майка ни?
Дано ти стигне усмивката за всички.
Гочко, ти докара ли морето
в центъра на сушата?
Или още само го сънуваш?
…Жив съм, братя,
припомнете на тревичките за мене.
СТАРА ЗАГОРА
Че те обичам, древен град,
не знам
така ли трябва да доказвам…
Но всеки камък, от коравата ми длан,
излитал към места омразни,
от твоята земя съм къртил.
Най-радостно във тебе съм се смял.
Познавам твойте живи, твойте мъртви,
познавам ножа ти и хляба бял,
трапезите ти, твойте гости…
Когато съм изгубвал капката кураж,
над твоите павета прости
съм се надвесвал от последния етаж…
Ала из улиците прави и зелени
съм тръгвал пак изправен, твърд.
Защото, който в теб живее, като мене
не знай какво е лесна смърт.
Отново ако трябва да докажа
какво е хубост на света –
ще соча ръста ти висок и снажен
или звездите ти в нощта.
Дори не зная колко те обичам.
Но с друг аз твоя въздух не смених.
И снощи пак във тебе коленичих,
за да напиша тоя стих.
КОГАТО ЧУПИШ ХЛЯБА НА КОЛЯНО
На баща ми
Върни се при баирите отново,
там птиците те помнят още…
И наклади по старому огньове,
за да те виждаме и нощем,
когато чупиш хляба на коляно
и всички ни поименно повикваш.
Навлез в зелените бостани
на детството с мотика
и корени оголени загръщай…
Полей разгърдените рози,
варосай стогодишната ни къща.
Разкъсай по стените некролозите
на твоето отсъствие, ръкавите
до лакти запретни… Най-после
и песен някоя запей – такава,
която пей човек след болест…
У ДОМА
Студени дъждове ме мокрят,
но вече съм съвсем наблизо
до тебе, бащин покрив…
Ще се поприведа, когато влизам,
до печката усмихнат ще приседна,
капака на гърнето ще повдигна…
И щом със жалост мама ме погледне,
ще разбера, че вече съм пристигнал.
ВИДЯХ ЛИКА НА ШИЛЕР ВЪРХУ БАНКНОТА
На Матей Шопкин
Като зная за джобовете ти празни,
за проклетия ваймарски глад,
туй търговско хрумване ме дразни.
Смешен свят.
Мислил ли си някога, че може
твоя лик тържествен да стои
на банкнота? И бездарника дори
в джоба си да може да я сложи!
Зла шега на ситите и живите.
Вдигам поглед от банкнотата. Горчи.
Тръгвам и забравям за щастливите
нейни притежатели… Звучи
с тежките ми стъпки в махалите,
там където в бедност се родих,
злобно и могъщо под звездите
твоя писан в немотия стих…
ЕСЕННА ТИШИНА
Обичам есенната тишина,
защото цял ме завладява.
Край мене светят крушови листа,
гласът ми се смалява –
гласът ми даже става тих.
и аз напрягам слух да чуя
довчерашния громол като стих.
Като въздушна мека струя
от ноздрите на легнало животно
е есенната тишина.
Сърцето ми е мъничко самотно,
ала не ми тежи това.
* * *
Момичето, най-грозното момиче,
с ръка изсъхнала и крива,
по улицата ни минава,
край старата липа извива.
В ръката си то носи цвете.
Отвори пътната врата
и влезе в стиховете ми
красиво.
УЧАСТ
Бях тръгнал на победи да се уча,
а сам под много грешки се превих.
Сега съм тука – и понякога сполучвам
прозорец да отворя с простия си стих.
Аз тука с малко хора се здрависвам,
обикновен и къс е моя път.
И тихи, прости са ми мислите,
като ръцете, стискали сърпа.
Обичам хората, когато страдат,
прегръщам ги при веселби…
Когато листите наесен падат,
сравнявам ги със тях – и не боли.
С реките ги сравнявам всяка пролет,
реките кротко тук замислено текат.
И докато обичам тия прости хора,
не ще тревяса моя път…
Обувките ми все ще са избелени
и на ревера ми ще грее цвят.
И във оная нощ ще бъда селянин,
когато ще напущам този свят.
* * *
Когато сядам стихове да пиша,
със страх се доближавам
до молива.
Пред чакащата празнота
на листа
сърцето ми се свива.
Нима от мене повече
е знаело сирачето,
когато развълнувано
за първи път до ралото застава
сред нива буренясала.
И плаче, и оре.
И плаче, и засява.
Като мене.
