Драгни Драгнев

МНОЗИНА ЗНАЯТ, че във френската белетристика, например, има неколцина литературни фанатици, между които на първо място стои Балзак, да кажем. Това са писатели, хвърлили живота си в жаравата на творчеството. Те се мъчат да постигнат възможно най-пълно описание и анализ на миналото и на своето време, на обществото, в което живеят, на културата на народа. По същия начин може да се говори и за голямата белетристика на Русия, където най-високо, според мен, стоят имената на Толстой и Достоевски.
Ние, българите, можем ли да се сравняваме с Русия и Франция в това отношение? Можем, разбира се. Нищо, че сме малък, беден и болен народ в днешно време. И у нас има неколцина литературни фанатици в класическата ни белетристика. Достатъчно е само да посоча Йордан Йовков. Неговата вселена е неповторима и необхватна. У него има и една литературна святост, каквато липсва дори на писатели от световна величина. А за съвременните български поети и писатели да не говорим. Освен това, казано между другото, Йовков е претърпял влиянието и на руската, и на френската литература. До фанатизъм стига и Йовков, защото и той хвърля живота си в жаравата на писателския труд и казва истината…
Животът на човека ли осветлява творчеството му или творчеството обяснява и оправдава живота му?
Аз все още нямам отговор.

*

С НОВАТА КНИГА, която пишех, за да участвам в литературен конкурс, исках да покажа, че насилието е реална действителност в историята на един народ и една държава. И още нещо - че насилието се проявява в името на нравствеността и любовта във всичките й измерения, каквото е древногръцкото схващане за насилие. Нашето време и хората са изпълнени с тревога, лицемерие, демагогия, омраза, страх и алчност. Това са разрушителни сили, а обич, любов има твърде малко. Повтарям - насилието бе моята тема и моят сюжет. И молих всички, които четат редовно текстовете ми, да не забравят тази бележка, когато след известно време тук и там срещнат откъси от книгата…
Сега казвам, че бях елиминиран от участие в конкурса поради конюнктурни съображения и лекомислено отношение към жанра на любовния роман… Кой знае… Може и да греша… Или не съм прочел добре условията на конкурса… Един Господ знае как и защо… А може би защото съм измежду авторите от най-старото поколение и не е трябвало да си пъхам гагата, където не ми е мястото и където нямам работа. За да успокоя себе си и организаторите на конкурса, изгарям този ръкопис. И забравям всичко.

*

НАВРЕМЕТО, преди 10-12 години, когато излезе книгата ми „Нашата Дора Габе”, някои интелектуалци не приемаха това заглавие. Смятаха го за маниерничене и превзетост. То се повтаряше на различни места в текста. Казвах им, че не е от недоглеждане и езикова немара, а е сърдечен знак на преклонението ми пред образа на Дора Габе в творчеството й.. Тя е наша, родена в Добруджа, в село Дъбовик, на двайсетина километра от Добрич. Наша е и физически, и духовно. В този български край е събрала тя първите си мисли и картини, стоплени в скутите на равнината. От ширините й е завладяна, от небето й, от пшениците й… Всичко това аз се опитах да пресъздам в книгата. Да уверя читателите, че в творчеството на Дора Габе светлее и грее величието на красотата, родена в допира с Родината…Каквото и да е написала, от първата й книга „Теменуги”, да кажем, до приказната „Някога”, всичко диша и живее с просторите на Добруджа.

*

ЕЛИ ВИДЕВА има едно стихотворение, кръстено „Позиция”. Кой знае кога е написано, но начело стои в книгата й „Проекции…”, излязла напоследък. Не е блестящо, но е добро, силно стихотворение. Защото е истинско, а не е изсмукано от пръстите. То е изповед, изпята на крак и пестеливо, на един дъх… Ели Видева се обръща към „сродните души”, пишещите братя и сестри. Ни най-малко не ги поучава, а разкрива магията на поетичното слово от своя гледна точка и позиция. Затова е кръстила стихотворението си „Позиция”. В същото време то звучи и като лична творческа програма, като обещание и дълг.
Казано е:
„Между троскот и кал ще осъмваме - мръсни, но живи
и с надежда за дума добра…”.
И още:
„Ще орем свойто късче земя в поетичната нива,
Ще се впрегнем сами във ралата, макар че боли,
Ще садим семена, ще отглеждаме думи звънливи,
Но така, че от тях светлина и любов да струи…”
Аз не бих написал това по-добре от Ели Видева.

*

НАВРЕМЕТО, през шейсетте години на миналия век, дълго съм стоял в подножието на Мадарския конник, изсечен в скалата… Тогава гледката възбуждаше въображението и в съзнанието и мислите ми преминаваше върволица от събития в хилядолетната история на България… Откъслеци на величие и робство, слава и поражение, възход и страдание… Кървави битки и извечен човешки стремеж към познание, красота и съвършенство…
По-късно, през 70-те години, написах драма за кан Тервел, но я превърнах в роман - „Войната на хан Тервел”. Да, за вътрешната война на владетеля срещу враговете на държавата в столицата Плиска. Разказвам още защо и как е изсечен Мадарският конник при управлението на Тервел. Смятам още, че това е една от най-хубавите ми книги. Друг е въпросът кой какво е казал за книгата и какво е премълчал…А един български кинорежисьор, като прочете романа в електронната си поща, (аз му го изпратих), начаса ми писа: „Произведението ти е епоха в литературата. Адмирации!”. Ох, знае ли човек на кого да вярва…
Но колкото наивен и глупав да изглеждам, тук му е мястото да кажа, че българските исторически и културни ценности открай време за мен имат по-голяма златна стойност от т.нар. „европейски ценности”, пред които насила ни карат да се кланяме… Един ден ще се каем, че сме чуждопоклонници и предатели и безсрамно и позорно сме зачерквали българските ценности. България е европейска държава от 1330 години насам. А ние блеем от възторг, че от 10 години сме европейци… Ще се каем… Помнете ми думата!

*

ПИСАЛ съм приказки. Продължавам да пиша. Издадох и две книги през годините - „Таткови приказки” и „Шапка от глухарчета”. Малцина ги знаят. Книгите не са излизали по-далеч от Добрич. Тук и ще си останат. Провинциална съдба. Макар че поне 6-7 приказки се появиха във фейса и някои приятели са ги чели. Предполагам, една-две са харесали. А това не е малко. Авторската (а не народната) приказка може да се превърне в словесно очарование, в мъдър разказ за деца и за възрастни… Вдъхновението и желанието ми да пиша приказки дойде от децата ми, от майка им, която им четеше и ги скланяше сами да четат, да се учат, а не да ги приспива… Но сега, като се връщам назад в годините, в детството си, виждам, че имам закваска и от моя дядо по бащина линия. Бях 7-8-годишен, когато ми разказваше за моите седмина чичовци, неговите синове, включително и баща ми, Бог да прости всичките. Кратко, сбито описваше нрава им, радостите и болките, които са му носили, без да ги хвали и укорява или съди. За снахите си не говореше, доколкото си спомням…. Тъй и оттам малко от малко дойде вдъхновението ми да пиша приказки… От друга страна, всеки поет, всеки писател има свое усещане за света, свои литературни критерии, свой вкус на писане, свои тайни амбиции, завист и т.н…. Някои биха дали всичко, за да могат да напишат един или друг разказ като Йордан Йовков, например. Аз пък се уча от Йовков. Йовков е поет, велик поет, чиито строфи просто са по-дълги. Ако пък наистина искрено завиждам на някого, това е ЯВОРОВ. Завиждам му за всеки ред, излят от сърцето и душата му.

*

КАКВОТО И ДА НАПИША, не правя опит да те въвеждам в заблуждение, любезни ми приятелю и читателю. Нищо не замаскирвам. Доверявам ти се напълно. Ден и нощ си до мен. Понякога ми се струва, че сме едно цяло. Дори сме обзети от една и съща чувствителност. Ти си нащрек. Следиш всеки мой трепет и жест. Свидетел си как преобръщам и редя думите, стихът, всичко, каквото пиша. От време на време отгатваш мисълта ми, образа, метафората, поантата, заключението… Отгатваш поведението на лирическия герой и на героите в белетристичните ми текстове. Хващаш ме в погрешен ход понякога, но и забелязваш, че се изплъзвам на косъм. От своя страна виждам, че се случва да изпадаш във възторг, когато прочетеш някои и друг ред. Така съдя за твоето мислене. За твоята култура и начин на живот. Опознавам те и съм благодарен за искреността ти. До нови срещи!

*

ГРАДОВЕТЕ са като хората - с лице и характер, с капризи и настроения. Разголват се пред очите ни или пазят тайните си ревниво. Красиви по различен начин са градовете. Или от време на време погрозняват и ни смущават…
Моят роден град Добрич, например, е от градовете със сравнително ведър характер и нрав. Има в сърцето и душата му и романтика. Пълен с всекидневие и съвременност. Макар че е мъничко замърсен и лицето му по някой път посивява. Както се случва на всеки български град, където не можеш да се загубиш…
Според историците раждането на Добрич като град датира почти в края на 14 век, по време на турското робство. Това е равно на около 200 000 дни история на града… Погледнато с друго око, Добрич е български град едва 140 години, от които 20 години е в ръцете на Кралска Румъния. В края на краищата излиза, че Добрич е български град само 120 години, колкото и невероятно да изглежда това измерение.
В днешно време, с ръка на сърцето, казвам, че се гордея с моя роден град Добрич. Гордея се с неговата духовност, с неговата култура.

*

СМЕЯ ДА КАЖА, че от високия хълм на годините, където се намирам, смятам себе си за писател. Добър, слаб, средна ръка - но поет, писател. Макар някои да твърдят, че в тази работа годините нямат никакво значение. А според мен - имат. И защото още Есхил е казал, че „мъдър е не оня, който знае много, а оня, чиито знания са полезни” на хората. Годините, особено на писателя-белетрист, имат голямо значение.
Ще кажа още, че българският живот днес е една битова драма, която се превръща в морална криза. Боя се, че кризата ще завърши трагично по пътя на насилието. Боя се, защото като писател приемам древногръцкото схващане за насилието в името на нравствеността. Тъкмо това има, според мен, основно значение в историята на човечеството.
Оттук може би произлиза и сантименталното схващане, че децата са изтъкани от обич. Но аз мисля, че много често децата са миниатюрни копия на зрели хора, изпълнени със страх, тревога, омраза и алчност.

*

ПРЕЛИСТИЛ СЪМ ХИЛЯДИ СТРАНИЦИ, за да се осмеля да кажа накрая имат ли поетите и писателите очи за Пролетта. При това да добавя, че за мен Пролетта е възраждане на земята и възраждане на човека.
Някои, според мен, са скептични. Преди да стане природно явление, Пролетта, казват, е била мит, приказка за природата, която говори с устата на нимфи. В съвременния свят?според тях, Пролетта замлъква наред с другите годишни времена и със самата природа.
„В деня, когато няма вече да я чувствам, ще бъда мъртва - заявява една поетеса. - Въпреки нашата лошотия, земята всяка година разцъфва отново, за да ни донесе утеха. Не допускам, че човек може да не усеща възраждането на сезоните.”
Има, например, поети и писатели, които се интересуват малко от Пролетта. При някои присъства най-вече с алергичния си ефект. Мнозина харесват Толстой, който обича природата не съзерцателно, а с познаване. Един пък признава, че пролетта не му служи буквално за нищо.
„Пролетта предизвиква у мен смут. Долавям настъпването й по някои белези, че мога да си сваля пуловера, да сменя дрехите, отново да се разхождам, да виждам как старците седят по пейките, как децата играят. Пролетта е движение, изблик. Нещо, което тръгва отвътре” - категорично заявява друг писател.

*

ПРЕКРАЧВАМ в края на живота си, макар да се съмнявам, че това е краят… По тоя път отникъде не идва милост, макар хиляда болки денем, нощем в нозете ми да се мотаят и да стенат. Не може да ме излекува и стихът ми, макар за цяр все още да го вземам и сам да нося и да пия думите с въздишки и утеха. Но чувам как сърцето ми подсказва и как душата на ръце ме носи още, а Бог ми повелява да се боря, да викам, два крещя, дори да пея - да страдам дълго - дълго да живея…