Атанас Ждребев

В романа „Тихата светлина в процепа под врататата” от Тоня Трайкова по-общата дилема на съществуването директно се насочва към социалното пространство.

Преждевременно настъпилата смърт на малко момиченце нарушава априори зададения естествен ход на развитие на нещата; тя е точката, в която се оформя противостоенето между нормите на сакралното и профанното.

Тази дилема води човека до пантеистично отношение към света и главното при нея е, че тя поставя под въпрос общовалидния характер на старите ценности. В романа е изразено едно усещане за нашето съвремие, което вероятно се споделя от доста хора.

Сюжетът е съвсем условен и ако някой търси добрия стар реализъм, ще остане разочарован. Той дори може да бъде определен на места като бутафорен и присъства по-скоро като повод за размисъл. По същия начин основният сблъсък в неговия социален аспект е близък до злобата на деня. Тук-таме се обажда и авторът като някакъв неуместен лирически герой или хор в старогръцка пиеса.

Сюжетът позволява различни равнища на интерпретация. Въпреки че действителността е представена под необичаен ракурс, романът тръгва от нея, живее в нея и не е в състояние да избяга от нея.

По силата на обстоятелствата, един чужденец, марионетистът Мишел Марсо, е принуден да се изправи срещу представител на българския мутренски свят.

Причината е, че по време на частен спектакъл във вилата му в Ница артистът е изгубил малката си дъщеря Селестин. Инцидентът може да се квалифицира като престъпление поради небрежност.

Композиционно той е разкрит от гледна точка на различни персонажи и чрез няколко ретроспекции, като всяка една добавя нови детайли и води до изясняване на случилото се.

Фабулата, взета сама по себе си, крие риск да подведе невнимателния читател, да го накара да мисли, че държи в ръцете си поредното издание на вулгарния роман на българския преход. Всъщност, това съвсем не е така.

Интерпретацията в нейния дълбинен дефинитивен смисъл като обяснение на неясното разширява диапазона, като тръгва от един повърхностен сюжет и надгражда върху него, ситуирайки го в подредения космос, а не в организирания хаос на социума.

Налице е нарушаване на хармонията и главната сюжетна нишка се движи около пътищата за нейното възстановяване и проблема за престъплението и възмездието.

Родината е въведена в развитие, от минало към настояще и бъдеще чрез образа на преводачката Ема и нейните близки, опарени всеки по своему през отделните епохи. Отношението към родината е дадено в перспектива, която трансцедира отвъд границите на родното.

В ценностен смисъл досегът с европейската култура утвърждава един универсален модел, в който са заложени достиженията на морала, религията и изкуството, но и те на даден етап, макар и в по-малка степен и по различен начин, биват подложени на деструкция.

Усещането за накърнения спонтанен ред изкристализира в чист вид в конкретни картини на противопоставяне между родното и чуждото. Чисто топографски има два инцидента в Ница и в София, които стават реципрочно на чужда територия и в присъствието на чужденци и носят в себе си уродливата представа за локалния контекст.

Родината е изстрадана в носталгията към онова, което е собствено присъщо на индивидуалната човешка душа, а не в наратива на някакъв отвлечен патетичен смисъл.

Положителната емоция от досега с нея се движи от естетическото, заложено в нейната природа, в историческите й паметници, статуи, църкви и фрески по стените им. Всички те говорят сами за себе си, описани са пестеливо и без излишно патриотарство.

Оригинален елемент в романа е натрупването на различни пластове и измерения на пространството и времето на човека, на космоса и социума, на красивото и грозното, на родното и чуждото, на затвореността и самодостатъчността, но въпреки всичко авторът оставя известен риск от тривиална интерпретация, който е закодиран единствено на равнището на фабулата, взета сама по себе си и отделена от поетическото внушение.

Привидната композиционна непохватност напомня портрет от Пикасо, където носът и окото не са на мястото си. Композицията обаче е подчинена на общия размисъл и звучи в унисон с една друга цялост, която също е разчупена по подобен начин. Най-общо тя може да бъде наречена цялост от време и пространство, а човекът е поставен някъде там.

Самото му присъствие води до всякакви противопоставяния, които спомагат за подчертаване на изкривената реалност, отишла далеч от античното разбиране за космос като подреден свят. Отклонението личи най-вече в посттоталитарното общество, скицирано в различните му пластове.

Изкривяването е разкрито посредством застоя и движението в различни пространства, които се явяват като вариации на екзистенциалния затвор на живота и преминават от безкрайното звездно небе и неговото безучастие до клаустрофобията при допира с нищото.

Именно този екзистенциален затвор на живота стеснява границите на земното битие тук и сега. Слепецът Никола е лишен от досега със сетивния свят, пространствено-времевата ограниченост на неговото битие се изразява във вътрешната съпротива, в гнева и бунта срещу загубата на светлината като физическа даденост и като духовен ориентир.

Затвореното съществуване на Мишел Марсо също е своеобразна форма на бунт срещу нарушената хармония. Смъртта на Селестин е не само погазване на земните закони, но и отправна точка за размисъл за това дали божественият закон има универсална валидност.

Етиката остава безсилна в търсенето на изгубения смисъл на безмълвния универсум и в нейна помощ идва естетиката. При Теньо Единака на пръв поглед затворът, възприет в съвсем буквален смисъл, е резултат от нарушението на земния закон, но при героя пространството постепенно се разширява, за да достигне до сакралните дълбини, в които е заключена човешката екзистенция. Неговата смърт е предшествана от сцена, изобразяваща почти божествено видение.

Животът на Ема стеснява пространствата, внушавайки идеята за изгубеното усещане за родина, любов, смисъл, светлина. В крайна сметка, общата концепция, която обединява всички тези пространства, представя затвореността, заключеността като неизменна характеристика на битието на човека в рамките на неговия земен живот, но и като един тих, безкраен, извечен диалог със светлината.

Красотата е издигната на пиедестал, явява се чрез различни превъплъщения и служи като контрапункт на всичко онова, което не достига. Тя е въплътена в образа на едно малко момиченце, но съществува и като любов, сътворяване на нещо, като изкуство и като послание на вселената към човека, който единствен може да го осъзнае.

Размисълът е естетически, доколкото се съпоставят красиво и грозно, етичен, доколкото повествованието е построено върху идеята за противодействие и неприемане на злото. Красотата се явява продукт на това интерсубективно взаимодействие между етиката и естетиката.

Тя е част от общия смисъл на съществуването. Извира от дълбините, където се сливат физиката и метафизиката, за да придобие смисъл човешката екзистенция.Така конфликтът, по думите на автора, придобива измерения на сблъсък между духовно и материално, истина и заблуда, изначален промисъл и изкривена реалност.

На измеренията на тази реалност „е противопоставена идеята за нещо изгубено: свобода, Бог, любов, тиха светлина “…