Жеко Христов

СЕЛСКИТЕ ЖЕНИ

Те се раждат и растат като тревите,
те отглеждат най-красивите цветя,
за живота си гадаят по звездите,
а живеят върху орната земя.

Имат свои празници и пъстри дрехи
и заплитат в плитки дългите коси,
пеят с птиците под топлите си стрехи
и по селски любят своите момци.

После натежат великите им пазви
и отглеждат хората за дълъг път.
Малкото си спомени те дълго пазят,
както дълго за любимото скърбят.

Все пътуват за казарми и квартири
и завързват хляб във пъстрия месал,
а когато дълги пътища ги спират,
сълзите си крият в сватбения шал.

Те обичат, страдат, пеят дълги песни
и отглеждат най-красивите цветя,
а пък все остават с нищо неизвестни
и смъртта ги сварва в родните места.

ФИДАНКАТА

Сред нивата в един сеитбен ден,
когато сам
земята си браздих,
реших да има спомен и от мен
и аз една фиданка посадих.

От круша плодовита беше тя
и пусна корен в южен чернозем,
разгърна клонки,
шумнаха листа
и свойто място в нивата завзе.

Една ли пролет ранния си цвят
раздава на случайни ветрове,
оставаха листата да шумят,
а нямаше наесен плодове.

Но твърда като селските нозе,
заякна във суровия живот.
И днес
празнува моят чернозем –
фиданката раздава плодове.

ПРОСТИ ХОРА

Като тях и пътят им е прост –
през тунели и ковачници, и буци.
Те на никого не стават мост,
пречат им коравите юмруци.
Прости хора. Просто се държат
и се смеят продължително и гърлено,
срещу злото винаги ръмжат,
за доброто в огъня се хвърлят.

Любят непохватно, но до гроб.
Много работят и мразят готованите.
Трябва ли – ще легнат и в окоп,
но сега са прави по харманите.
Иначе са тежки като плугове,
като хляб, като надгробен кръст.

В къси нощи лягат като трупове
и сънуват едрия си ръст.

ЗАПУСТЯЛАТА КЪЩА

Остана в равнината ни сама,
напуснаха я нейните стопани,
че стаите й бяха на земя,
захлупени от дъсчени тавани.

Прегазили пшеница и цветя,
стопаните в далечен град живеят,
а къщата, останала без тях,
като старица спомени люлее.

Замлъкна на чешмата песента,
прокапаха на птиците гнездата
и плъхове изгризаха в нощта
забравената люлка на гредата.

Сега проплакват тихи ветрове
и люшкат тоя спомен непотребен.
А къщата лежи като мъртвец,
останал сам и непогребан.

ПОЧЕРПКА

Познавам аз тракийските лозари,
в цървулите си носят рохка пръст,
в каскетите си – евтини цигари
и пояси на възлестия кръст.

Един от тях във ресторант полека
бе влязъл като в зреещ чернозем,
по вносната излъскана пътека
посурнал бе прашасали нозе.

След малко като кол на лозов корен
пред него лъскав келнер се заби,
огледа го отдолу, та догоре,
съзрял върху пътеката следи,

и толкова обидно му се скара!
“Дали ще изтърпи един юмрук” –
погледна своята ръка лозаря,
но той нали за друго влезе тук –

да чуй за хубавото вино хвала.
Спокойно взе бутилката тогаз
и викна срещу келнерчето бяло:
“Момче, седни, тук черпя аз.”

КЛАС ВЪРХУ ПАВАЖА

Ти лежиш върху паветата студени,
дето зрели ниви не шумят,
и тежиш като въпрос пред мене,
като знак сред моя път.

С тебе поздрав ли ми праща тати
и ме вика в жетвения ден,
за да ми покаже пак земята,
на която съм роден?

Или тебе мама те изпрати,
мислейки за мене плачешком –
топлинка да има от полята
в градския ми дом?

МАМА

Мама днес навършва
шестдесет години…

Днес на мама
малка снимчица направи
фотографа
в градската градина.
Снимката трепери
в пръстите корави
и не вярва мама,
че е всичко минало.

ЗАВРЪЩАНЕ

Накланя се над мойто село залез,
за сън се готви малкия ни дом.
Защо на връщане си спомням, мамо,
за мравките и техния закон?

Ако след залез мравка се завърне,
не се отваря нейната врата
и чак додето изгрева надзърне,
ще чака сам-самичка на света.

Аз тая приказка забравих, мамо,
щом тръгнах по избрания си път,
забравих вече Дойчов камък,
момите бели ризи де перат…

И случваше се да напипам рана
по отмалелите от път крака
и в огън да се мятам до зарана,
да търся, мамо, твоята ръка.

Но вече казах селското си име
на много хора – лоши и добри –
и толкоз сили в дланите си имам,
че аз ще надживея век дори.

Защо на връщане си спомням, мамо,
за мравките, за техния закон?
Накланя се над мойто село залез,
за сън се готви малкия ни дом.

И бързам, но ще сваря ли да влезна
в дома, преди да дойде оня час.
О, залезът зад селото изчезна,
до изгрева ще чакам ли и аз?

ЕСЕН

Най-силният вятър изсвири,
заплакаха късни цветя,
изтръпнаха голи баири
под шатрите на есента.

И всички комини нагоре
се вдигнаха като дула,
и изстреляха пушек в простора
и легнаха в гъста мъгла.

Земята под мене изстина…
Под бряста посърнал се спрях,
под бряста, на който години
на птици гнездата броях.

Привежда той клоните тъмни
и рони широки листа.
Едно листо падна в дланта ми –
при мене дойде есента.

РОДИНА

Ето я позната горичка,
ето ме сред нея възмъжал,
но пропъдих пак оная птичка,
след която нявга съм летял.
Пак гнездото й стои пред мене,
пак надничам в гъстите треви,
пак едно до друго притаени
малките се гушат може би…

Но аз виждам равнини орани,
долини със сребърна вода,
есените, скараните врани,
по снега лисичата следа.

Нощи и съзвездия, и вятър,
върхове и облаци, и гръм,
пътища и къщи, враг, приятел
и прегръдка, и тревожен сън.

Мама и едно селце стаено,
мойта люлка, плачеща в нощта
и ръце грамадни и прострени
за здрависване…

Земя!
Земя!

Със небе – око моминско синьо,
ти си мъничък затоплен дом.
Где ли не те търсих аз, родино,
а намерих те в едно гнездо!

* * *

Никога не съм пътувал по чужбина,
пък сънувах, че съм в чужд,
далечен край.
Питах, търсех път към моята родина,
но светът повдига рамене – не знай.

Бързах, все под слънцето вървях –
слънчасах…
Вятър ме раздухваше като главня.
Само капчица роса – да се наквася…
Де си, моя българска земя!

Де си ти, планински вир –
да ме удавиш,
де си, ветре, –
да разпръснеш моя прах!
Де са стъпките на черната ми крава –
да се погреба в една от тях!…