Банко П. Банков

Из неиздадения сборник разкази „Двоен живот”, изд. НМ, 1989, редактор Нина Андонова

На Е. Стоева

Българите сме народ недоволен от себе си. Колкото по сме на ти с цивилизацията, толкова повече сравняваме, въздишаме и фантазираме какво би станало, ако не ни тежат на гърба пет века турско робство и ориенталщина, три проиграни войни в началото на двайсети век, славянска отпуснатост, широкосърдие и липса на дисциплина, прабългарска дребнавост, завист и хайдутлук. Я - Швейцария, Скандинавия и малките тигри от югоизточна Азия, работят хората като машини, пунктуални, прецизни, няма отстъпки, офлянкване, разни там привилегии, селски и градски. Затова ядат крехки виенски шницели, шоколад Нестле или шафранов ориз, ползват всякаква електроника и препускат с икономични малолитражки на народни цени.
И аз съм мърморил против славянското широкосърдие и гледане през пръсти на вменени служебни задължения, но човек да не бърза. За един живот се случва откъдето не чакаш, оттам да прокапе.
Миналото лято пътувах до Саратов, закрит град на Волга, отвъд половин Европа, на гости на хора, с които животът ме срещна за кратко и останаха в паметта ми за дълго. Русия и руснаците са неизбродна тема, голяма страна и народ, който прилича на страната си. Имат в душата си всички добрини и в бита си - грапавини, които големината придава на нещата. Седем дни се смениха един след друг като на филм, като в новела от интелигентен прозаик, Юрий Казаков или Трифонов. Разделих се с моите домакини с много пожелания за скорошни срещи и с тънко като бръснарско ножче предчувствие, а кой знае дали? Къде е средна Волга, къде са Балканите и Витоша… Човешкият живот е вързан за близки и бит, за монотонни служебни задължения, хубавите намерения са мимолетни, като близнато от слънце сапунено мехурче. Махах от прозореца, а в очите ми глождеше. Саратовският експрес ме пренесе назад за една нощ през смълчаната средноруска степ, оставаше ми ден за Москва. Аз съм подготвен пътешественик, запасен с карти и справочници, знаех какво да гледам и къде. Арбат и тихите улички с достолепни дворянски домове превърнати на посолства в квартала около консерваторията, витринната улица Горки с показни магазини и кондиторские, ветровитите набережни на Москва река и червената Кремълска крепост, Пушкинския музей за западно изкуство. Очите искат още и още, а в обувките парят въглени и коленете се подгъват. Едвам се добрах до Татяна Василевна, преди тръгване да се обръсна и наплискам със студена вода, да изпуша задушевна цигара на чаша силен чай с купешки бисквити и да прибера микровълнова фурна за софийската ми съседка през етаж, инж. Цветана Коева.
Цеца и Таня са презгранични колежки и приятелки. С Цеца съобитаваме шестнайсет етажен блок пълзящ кофраж. Тя е делова некрасива жена на средна възраст, с очила и късо подстригана. Самотна е след кратък брак с мъж, за когото уверява, че харесвала, но две седмици след бракосъчетаването вече не можела да търпи. Завежда анонимна служба в системата на СИВ по води и екология, заседава в международни комисии и през месец лети по съвещания и конгреси от Улан Батор до Хавана. Пътуване до Букурещ и Москва за нея е събитие, каквото за редови софиянец е неделно отскачане до Своге или Сапарева баня. От многобройните си командировки Цветана носи всевъзможни електрически уреди, спалнята и хола е задръстила почти до тавана с картонажи, някои неотваряни; озонатор, лампа часовник и лапа комароубиец, машина за подстригване на трева, на подмишници, автоматична биячка за биене на масло, за направа на сладолед и електрочекрък за предене на вълна.
Цветана ме помоли на връщане през Москва, да се отбия у приятелката й Татяна и донеса микровълнова фурна. Купила е при последната си командировка, била тежка, не могла да я пренесе със самолет, но ще се побере под леглото ми в спалния вагон. Ще й направя добра услуга, представям ли си, мушваш пилето под грила и след петнайсет минути го хрупаш зачервено с пресни картофки.
Колко му е, нещо като реотанка, която ще пъхна под леглото, въобще не се замислих, когато й обещах. Имах едно на ум, така ще се обадя на колежката й Татяна още на отиване. А тя ще ми помогне да си презаверя ж.п. билета през Москва до Саратов. Българинът, тръгнал за закрит град, в който се произвеждат двигатели за самолети и подводници, среща обезсърчаващи трудности по регистрационни служби и бюра, пред които се вият необозрими за нашего брата опашки. Освен с претенция за европеец да твърдиш, че не те касаят местни наредби и предписания.
Татяна е специалист по вода и канализация, запознали са се с Цветана на сивовско съвещание. За разлика от нея има мъж-красавец, Боря, за когото уверява, че произхожда чак от варягите, две дъщери, съответно толкова зетьове, внуци, в кухнята приютява няня, изгледала три поколения. Таня е статно красива, елегантна, тристаен апартамент на Садовое кольцо си е осигурила като е заменила по-малък и комната в комуналка, обитавана от нянята. Сади и консервира ягоди от дачен парцел на пътя за Загорск, домът й е кръстопът, там постоянно посрещат или изпращат някого. Това е широко разпространена система за пренощуване в страна, където е трудно да се добереш като частно лице до хотел - гостуваш и ти гостуват.
На прибиране в България, в прибавка към колеги от Харков - двама проектанти и икономист, Таня се занима и с мен. Гости ме с телешки шницел, гарниран с топено сирене и задушени картофи, салата собствено производство, сладолед с ягоди. Пихме с Боря грузински коняк, пушихме български цигари, говорихме за Цветана, за Златни пясъци, обсъждахме преустройството, пропуснати и предстоящи събития.
Боря бе опаковал вече микровълновката в картонена кутия обвита с два ката велпапе, амбалажна хартия, тиксо насновано плътно по дължина и напряко, и бе я овързал на кръст със синтетичен канап, който прерязваше пръстите. Дяволски тежеше тази фурна, докато я носехме и влачехме приведени на една страна като хецнати до перона на Киевската гара. Ти какво мислеше, технократски разясни Боря, печката е бронирана с оловни екрани, да не разсейва лъченето. Той е фин и строен, на два пъти спирахме да почиваме, а аз, от страх да не изтърва влака, я дърпах отново, пъхтейки като бивол; за проклетия купейният спален вагон се оказа чак в началото на композицията.
- Само се колебая какво да обясниш на границата - пришепна Боря, докато се сбогувахме. - Можеш да кажеш пред митничарите, че си я купил оказион за нищожна цена от човек, на който не знаеш името.
За това пък най-малко бях мислил, Русия пълнеше в тези седем дни очите и ума ми с толкова други преживявания и неотложности. В митническата декларация имаше подточка - пренасяте ли вещи за други лица. Да, микровълнова фурна за моя близка, попълних аз най-спокойно. Стъпих върху опакованата печка, тя не се побра в шкафа под леглото и махах на Боря от прозореца, докато влакът се плъзгаше край опустелия перон и тъмнина прииждаше насреща ни.
До Киев пътувах сам. Руските влакове са къде по-удобни от нашите, по-широки, по-чисти, климатичната инсталация работи изправно, проводницата не допуска по коридора да се шляят празноходци. И ако обичаш черен чай, имаш го постоянно, по колкото чаши искаш, на нищожна цена.
Спах като обръгнал пътешественик, а на сутринта ме събуди оглушително тракане на влака, отразено от решетестата конструкция на Киевския железопътен мост. Бистрозеленият Днепър се ширна надалече, накацан от платноходки и скутери, бял топлоход навлизаше бавно под моста, по високия залесен бряг блестяха златни луковици на стари църкви.
От Киев при мен настаниха мургав нашенец от Делиорман, в приказките поналучкваше женски и мъжки род, работел на строежи около Кривой рог, семейството му зае съседно купе. Бяла като мляко рускиня бе му родила син и дъщеря. Дъщеричката бе като руса фея с теменужносини очи и тюлена рокличка. Глезеше се, капризничеше, а щастливият нашенец сам не знаеше вече на какъв език й приказва и утешава.
Следобед небето помътня, запраши се, влакът потракваше през безкрайно слънчогледово поле, излезе над стръмен скат. Дълбоко в ниското течеше широка река без нито една лодка, без следа от човек по бреговете. Сепваща река извън времето. Отминахме Черновицката гара, тържествено старомодна, с бароков купол под медна обшивка. И притъмня съвсем. Пътниците се прибраха по купетата, персоналът зашари суетливо и угрижено по коридора, замириса на граница.
На Вадул Сирет първо затропаха подкованите подметки на паспортната контрола, съветските граничари са издокарани по устав, намръщени мъже, навяват респект - не, ами направо страх. След тях се зададе митничар, надникна в купето, заоглежда се, отвори отдушници, размести тавански панел и се хвана за омотания в тиксо кашон, който пренасях за съкооператорката.
- А это что?
Обяснявам бодро, багаж за трето лице, микрофурна, ей такваз, най-обикновена. Чак сега ми дойде на ум, че съвсем не я бях виждал тази фурна, инфролъчева. Боря ми я зачисли опакована.
- Гражданино, - изуми се митничарят, млад мъж с руси вежди под нахлупена фуражка - каква фурна за трето лице! Има ред, минаваш в Москва митнически преглед, плащаш мито вместо това трето лице и товариш багажа във фургон-вагона. Сваляй я на перона и плащай в магазията, да не се разправяме повече!
Призовавам аз всичкото си красноречие, другарю, за моя близка, не за мен, евтина битова вещ. Котлон някакъв!
Оня - не, сваляй и плащай!
Първо, имам само рубла и осемдесет копейки за чай през Румъния и второ, тая оловна буца на двама души да вземе душата, докато я мъкнехме с Боря до перона на Киевската гара, че сега аз да я свалям в магазията. Влакът ще ме остави за едното нищо, преди да съм я примъкнал още през първия коловоз. Хваща я митничарят решително за найлоновите връвки, обкръстили я като тиранти през шкембе на баварец, да я извлече сам, ама ядец, мърда ли такова нещо! Потя се от притеснение, ризата ми лепне по гърба, но и той нервничи, толкова купета го чакат за проверка, не само аз съм се наканил да мамя митницата.
- Да я разопаковаш за пет минути, докато се върна! - изшътка пълномощникът за държавните вземания и забърза към следващите купета, от които, въпреки забраната, надничаха любопитни глави.
Боричкам се аз с възела на найлоновите канапи, търся края на наснованите тиксови ленти; как се размотава тиксо, широко колкото бинт, лепне ми за пръстите, сгърчи се на грамузла, отлепя го тук, то се лепнало там. И докато се дърпам и отръсквам от влечугото, ми минава подлата мисъл, ами ако са ми подхлъзнали не печка, а бог знае с какъв уред, забранен за износ по отбранни съображения? Някакъв там лазер, каква е разликата между лазерен и инфра лъч? И ако в тази фурна е скрита валута, бижу с диаманти или оръжие? Та аз простодушно да ги прекарам през границата!
Туп-луп, кънтят стъпки по коридора, връща се моят човек, нервиран до крайност, влакът закъснява, а аз съм до никъде с разопаковането. Хваща се и той за тиксото, дърпа, къса, каквото откачи с едната си ръка, увисва на другата. Изправи се, изфуча.
- От мен да мине, пиша я микровка лична, употребяван, спрян от производство модел. Ще докладвам на началник екипа, върна ли се с него - и двамата долу!
Но аз вече усещах, няма да слизам на този нощен Вадул Сирет, ние, българите, дълбоко в нас сме езичници, провиждаме какво ни чака, дето се вика, с гърба си. След пет дълги като час минути влакът почти незабележимо помръдна, редки светлини бавно прекосиха прозореца и нощта ни погълна, мен, печката на съкооператорката и сънената композиция, инкасирала поради описания инцидент непредвидено закъснение. До София то се закръгли почти на час. Там благодарната съкооператорка извади от разопакованата печка чифт употребявани велурени ръкавици, била ги забравила у Татяна.
Къде ми беше думата. Ние, по причина на славянския си корен, все сме недоволни от себе си, от дисциплината и акуратността си. Много неща у нас се постигат с ходатайства, с молби. Но точно в това понякога ни е шансът. Представяте ли се какво ме чакаше, ако бях попаднал на педантичен и непреклонен алемански митничар? Щеше да ме свали за едното нищо в пусто нощно градче на далечна граница, с рубла и осемдесет копейки в джоба и една оловно тежка печка, от която не чаках ни печалба, ни печиво. Пренасях я за услуга и тази безкористност ми даваше криле при молби и обяснения. Човекът почувства моята непричастност, заразих го с искреност и постъпи с мен така, както аз бих постъпил с него, ако носех митническа фуражка, а той се молеше с оловно тежък пакет в краката си.
Дефектите на народите са и техни достойнства. Зависи кога и къде.