Кънчо Великов

Русия! Колко ни плени!
Туй име свято, родно, мило -
то в мрака бива нам светило,
надежда - в нащте бъднини.
Иван Вазов

Тези стихове, родени от любов към великата руска страна изрича патриарха на родната литература - народният поет Иван Вазов.

В друго време, но със същата гореща обич и преклонение към своите руски приятели по перо, пише своите стихове един съвременен български поет със същото име Иван - роденият сто години след Вазов, Иван Антонов.

Странна е съдбата на твореца! Веднъж обхванат от “заразата” на пресътворяването, той е обречен. Дали ще държи в ръката си длето, четка или перо - едва ли има някакво значение. Чрез своя вътрешен глас и третото си зрение, той достига своята нирвана. Независимо от превратностите на битието и на съдбата, остава завинаги в плен на красотата.

Такъв е случаят с Иван Антонов. Неговите мисли и вълнения породени от досега с действителността, преминали през финните филтри на душата, провокират нашето въображение.

Правят ни съпричастни към онази красота, край която често преминаваме с равнодушие. И в новата си книга “Щедрост”, наред с безупречните си преводи от руски език и в личните си творби, Иван Антонов остава верен на своите естетически търсения.

Книгата се открива с “Нощни булеварди” на Андрей Ливен. Едно стихотворение, в което реалността и сънищата на мечтите се сливат в една поетична амалгама, където авторът разсъждава върху тайните на живота.

Следват две стихотворения на Андрей Лисенков. И тук има тъга, но това е една светла, пушкиновска тъга. В”Антипод”, авторът е показал борбата между двойното “Аз” в душата си. Двете страни на една и съща монета. В превода си на тия стихове Иван Антонов се е постарал да бъде максимално близко до оригинала.

Всъщност, в стихотворението си “Клоунада” посветено на Андрей Лисенков, нашият автор разсъждава, макар и метафорично, върху стиховете на своя руски приятел.

В “Пролетна жена” посветено на Вера Андреевна, Иван Антонов е опънал най-тънката лирична струна, за да сподели:

Минава през сърцето пролетна жена,
прекрасна като полъх вишнев,
(”Пролетна жена”)

В следващите три преводни стихотворения на Вера Кошелкова, преводачът е запазил както ритмиката, така и настроението в оригиналните творби. Краткото стихотворение на Вера вълнува с желанието за съпричастност:

Какво не достигна до теб, че мълчеше,
безкрайно далечен от мен?
(”Нощта се разстилаше…)

Разсъждавайки върху тези стихове, преводачът е посветил на Вера Кошелкова един свой блестящ сонет, в който търси отговор на много от въпросите, които си задава руската поетеса:

Макар все още с теб да съществуваме,
на този свят ще бъдем без призвание.
(”Сонет”)

В литературните си истории Виктор Лисенков, много увлекателно и с факти ни разказва за Инна Гофф, за нейното стихотворение “Руское поле”, което по-късно става популярна песен.

С малко, но точни думи, пестеливо е нарисуван образът и на нейният съпруг Константин Ваншенкин автор на текста на много популярната песен “Я люблю тебя, жизнь”. Преводачът и тук е показал своята висока класа, като е посветил на Виктор Лисенков своето есе “Необятното мълчание”.

В своето прекрасно стихотворение Галина Глебова съпоставя миналото и настоящето, като асоциативно ни връща в ленинградската блокада, където Таня Савичева пише своя безсмъртен дневник. А на стихотворението й Жана Д,арк, Иван Антонов отвръща с посветеното на Галина “В ухото на света”.

Иоще една руска поетеса с името Галина, Галина Голова. От нея в книгата си Антонов е превел две стихотворения: “Нощ. Луна…” и “Повикай ме”. И в двете е изведено чувството на споделеност, на несбъднати желания с онзи пушкиновски мотив: “Печал мая светла!”

На Галина Голова и на Галина Константинова преводачът е посветил по едно свое стихотворение. И в двете авторът изразява съпричастност и разсъждава върху вечните философски въпроси, “които никой век не разреши”. (П. К. Яворов)

Явно Иван Антонов изпитва особено уважение към името Галина, защото е превел още една - Галина Самусенко. В нейният трогателен разказ се срещаме отново с житейската драма на обикновения човек. Съприживявайки участта му, извличаме за себе си поуките на живота. Като правило и на Галина Самусенко преводачът посвещава своя разказ “Сънят на художника”, но вече с един по-щастлив завършек.

Оригинален като замисъл и превъзходен като реализация, сонетния венец “Цветята на България” е постижение за своя автор - академик Леонид Дудин, ръководител на Воскресенското литературно обединение “Радуга” на името на Ив. Лажечников. Този сонетен венец събира като във фокус цялата любов на своя автор към красотите на българската природа, но и към народа на България.

Поетът Иван Антонов се е справил професионално със своя превод. Прави му чест, че казано образно, той поема щафетата и от своя страна отговаря също със сонетен венец имащ за заглавие “Мисълта”. Него преводачът посвещава с уважение на академик Леонид Дудин.

Идвата сонетни венеца внасят баланс в цялостното изграждане на книгата, явяват се като неен естетически център.

Родената във Воскресенск Марина Золотова е поетеса вглъбена в душата си. Строфите й показват една деликатна чувствителност. Тя живеев своя ефирен свят на духовна красота и музика. Ето защо, истинска наслада за душата на читателя са тези стихове.

В полезрението на преводача е и Сергей Антипов - поет на осъзнатата философия за живота. Той, позналия доброто и злото, остава просветлен и окрилен:

О, аз гледам вече във Вселената безкрайна
и на моя гръб шумят крилата.
(”Полет в пълнолуние”)

Двете стихотворения на Сергей Глебов: “Моята молитва” и “Защо” покоряват със своята категоричност. Поетът е наясно с приятелството и измамата. Наясно е с фалшивата и истинската любов, заради която си заслужава да се живее на земята.

С любов и преклонение пред живата природа е пропит късият разказ на Юрий Фокин “Тайните на зимния парк”. Авторът с изключителна наблюдателност надниква в тези тайни и много образно ги разкрива пред своите читатели.

Истинския творец винаги има око за онова, което е невидимо за повечето от нас. А природата е мъдра и ни отправя своите послания, ако можем да ги усетим с душата си.

На финала поетът и преводача Иван Антонов ни поднася своите “Воскресенски мотиви”. Накратко казано, той е извършил невъзможното - за време по-малко от година успя да преведе представените тук творби на своите воскресенски приятели, но и да създаде лично творчество, което да им посвети.

Новата книга на поета неслучайно е озаглавена “Щедрост”. Една дума, но безкрайна като вселена. Тя идва пак от руския език. Щедър е, който не скъпи своето, когато помага на други, който дава с широка ръка.

В своя послеслов , авторът много точно се е мотивирал за причините да създаде тази книга. А тя е наистина един хуманен жест на благодарност и признателност към неговите воскресенски приятели и техните български колеги по перо.

И като заключение: няколко думи за личните творби на преводача. Вятърът, дъждът и снегът, последният на клона есенен лист - навеждат към размисъл за преходността на човешкото ни битие. В много от стиховете и особено в кратките форми, мисълта на автора е изведена до афоризъм, зад който прозират нравствените позиции и умъдрялата житейска философия на поета Иван Антонов.

май 2018 г.