Христо Черняев

Имам усета, че когато се спомене името му, въздухът избухва, че българските планини и върхове се тресат. Кой ми е внушил това грамадно и неизмеримо по градусите и размерите си усещане?

Разбира се, самият Той - войводата, поетът над поетите, борецът за национално и социално освобождение, хъшът от Букурещ, лъвският брат на Васил Левски, синът на калоферчанката Иванка Стойкова и на даскал Ботьо Петков.

Христо Ботев - българският гений, който с дело и слово рушеше устоите на един феодален, потиснически гнет. Неговият вестник се наричаше „Знаме”. И неговото име бе знаме.

Има нещо много гордо, по-скоро велико, в цялостното дело на този изключителен апостол и челен поборник за свобода. Вероятно такива са гениите в различните сфери на живота и … в историята. Не мога да си го представя усмихнат. Такъв, какъвто си е, той е най-истински и внушителен. Буквите в неговите неповторими творби миришат на барут и на свобода.

А барутът и свободата са в свещено двуединство. Когато пише, Христо Ботев стреля, и когато стреля, той пише историята на непокорния български народ. Той е милеел за всичко българско, за което по-късно неговият събрат по перо и борба - Пейо Яворов - ще каже: „с кръвта си кръст ще начертая/ от Дунав до Егея бял/ и от албанската пустиня/ до черноморските води”.

Христо Ботев е голям колкото като поет, толкова и като борец-революционер. Той не се бори не само за национално освобождение, но е и интернационалист в мислите си. Когато четеш творбите му, нещо силно и свято те изгаря.

Когато се говори за гибелта му на Околчица, не може да не настръхнеш от чест и от доблест, че си внук на такъв велик поет и войвода. Той е българският Прометей, прикован вечно за лобната си скала.

Оттам - от него, от последния му дъх, от самата старопланинска скала иде този всеобемен пламък, който пали народа ни за по-сетнешни героични битки и дела. Той ще гори като един вечен огън и ще възпламенява всички български поколения докле свят светува.

Името на Христо Ботев съвсем естествено стои до имената на Петьофи и Хосе Марти, които със същата изпепеляваща жертвоготовност дадоха живота си за свободата. Както по техните чела и гърди, така и по неговото чело цъфтяха червените карамфили на смъртта, на подвига и на величавия ореол на светци за нещо ново, необходимо, безвъзвратно, категорично като думите:

„Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа,
и певци песни за него пеят…”

Величавата духовна фигура на Ботев на червения пожарен фон на робското българско небе черпи своите силни сокове от извечните народни недра. Поетът слива словото и революционното дело в една велика цел - освобождението на майка България.

Затова той става капитан не само на австрийския параход „Радецки” по Дунава, но, което е особено важно, той става капитан завинаги на бъдещите честни и предани на Отечеството ни поети и публицисти в борбата на живот и смърт за социална правда и хляб.

Затова и поетът с ботевска съдба Никола Вапцаров в стихотворението си „Ботев” казва:

„Ти падаш и Ботев ми казва:
„Вдигни го!
И дай във ръката му знаме!”
Подавам ръката си,
ти се надигаш
и крачиме рамо до рамо.”

Поетичното и публицистичното творчество на Христо Ботев е кръвно свързано с народа - с неговите борби и въжделения за национална свобода, с народното творчество, с което е бил закърмен. А всички ние сме закърмени с Ботевите песни още с млякото, което сме засукали.

Христо Ботев! До подробности знаем биографията му, от деца пеем и декламираме безсмъртните му творби. Той е един велик пример на обич към Отечеството.

Защото той падна в боя за свободата на България отвисоко - като прострелян орел. За да прониже с вечната си звезда съдбите на всички български поколения.