ОТ МЯСТОТО, НАРЕЧЕНО ОНГЪЛ
Река Дунав е по-стара от света. Изригва от сърцето на Европа и блести като сабя на гръдта й. Разделя народи, държави, земя и небе. Еднички птиците над нея летят свободно.
Натежали, отмалели накрая, водите на Дунав възсядат двата бряга и ги затрупват. Грохнали от път се спускат през ръкавите си в меката прегръдка на морето. Без да свършат. Без да изтекат през годините…
В Северна Добруджа, когато Дунав се наричал Истър, близо до делтата на реката и сред блата и езера, нашироко се настанил с племето си кан Аспарух.
На този отрязък земя древните думали Онгъл. Тук първосъздателят на днешна България живял двайсетина години. Издигал вал след вал. Строял укрепления.
Воювал с хазари и авари, за да опази територията си. Накрая настъпил и сблъсъкът с империята Византия. Императорът решил да отпъди българите, но кан Аспарух го победил.
Прескочил Дунава и повел племето си на юг. Тръгнал към по-топла земя, към по-високи хоризонти и небеса. Великата река, заедно с Онгъла, останала завинаги в сърцето и душата му.
Знаел е кан Аспарух, че реката идва от земите и планините на нибелунгите. Виждал я препълнена с риба. Рибата се мята над вълните до устието й, като я покрива с небесни отражения и метален блясък…
Знаел е Аспарух какво има зад отсрещния бряг на изток, на юг и запад, надолу, към топлите морета. Безмерна шир с планини, реки и равнини, една от друга по-живописни.
Представял си е българинът канювиги, че в центъра на тоя подвижен пейзаж, до самите облаци, се въздига планината Хем. Обител на красота и покой. Може да стигне до нея и да спре походът на племето му…
Двайсетина години река Дунав храни първобългарите. Храни и пои конете и стадата им. През това време жените раждат деца, пеят люлчини песни и държат живо домашното огнище.
Мъжете коват нови оръжия и сечива за бран и защита. Издигат крепостни стени. Оставят нетленни знаци на своето местожителство до ръкавите на Дунава.
Пътят на реката носи пълноводието и богатството й. Разливите й в морето накрая дават на племето кураж и сила за живот, за бъдеще…
Под разливите на реката и надолу край морето припламва кафяво-зелен къс земя. Нито зъбери, нито бездни. Равнина.
Плуват в нея ръждиви хълмчета и могили, пламъци от макове, облачета пелин, нивя, гъсто посечени от синори… Тук-там белеят кости от знайни и незнайни племена. Проблесва острие на копие… Тънки пътища, изровени от копита, пробягват от хоризонт до хоризонт. Край пътищата димят поселища, пълни с живот и смърт…
Някогашната Малка Скития. Добруджа е тая земя.
По тая земя стъпва кан Аспарух и носи в сърцето и душата си великата река и Онгъла.
От тоя кафяво-зелен хълбок, посечен от сабята на Дунав, започва България. Опва младо, горещо тяло под Силистра и Добрич.
Потръпват нежни гънки до Плиска и Преслав. Набъбва и расте тая земя нататък, през Лудогорието, до Търново и към Балкана. Слиза надолу край извивките на Марица…
Но никога да не излиза из ума ни, че отечеството ни е там заченато, при северните ръкави на Дунав.
На мястото, наречено Онгъл. Там още е жив нашият корен. Слава Богу, реката и днес дава на племето ни кураж и сила за живот, за бъдеще…
А Онгъла остава история…
