МАЙЧИНА ПЕСЕН
МАЙЧИНА ПЕСЕН
Из гората свири вихър,
бурята расте,
тук е топло, тук е тихо,
спи ми ти, дете!
Тиха песен ще ти пея
в тия тъмноти,
с песен тебе ще люлея,
спи ми, рожбо, ти!
Татко ти до късно нощем
работи в града,
спи ми, сладък, малък още,
аз над тебе бдя!
Твоите очички ясни
са за мен покой,
спи ми, рожбо, да пораснеш,
спи, соколе мой!
И отмяна, и утеха
ще ни бъдеш ти,
и под старата ни стряха
песен ще трепти.
——————————
сп. „Детска радост”, кн. 3, 1934-1935 г.
ЕСЕНЕН ДЪЖД
Ситен дъжд прелита
и полята пита:
„Скриха ли се всички
мънички душички -
вън да не зимуват,
гладни да гладуват?”
Есенната шума
на дъждеца дума:
„Всичките се скриха.
Но едно сираче
със гъдулка тиха
из полята плаче.”
Позапри додето
нейде из полето
къщичка намери
тъй да не трепери,
че е като птичка -
сам-сама душичка.”
Шумата му рече
и дъждът пресече,
и в една къщурка
същинска печурка -
скитникът се сгуши
и огнец запуши.
——————————
сп. „Детска радост”, кн. 2, 1935-1936 г.
РОДНО СЕЛО
Аз виждам мойто родно село.
Над него едър сняг вали,
и през полята път поели
скрибуцат селските коли.
Най-бедната от всички хижи -
това е нашта хижа там,
и край огнището, угрижен,
баща ми е приседнал сам.
Унесена във дрямка блага,
до него котката преде,
а мама прясна пита слага
във подницата да пече.
Сега си спомня тя за мене -
къде ли скитам по света?
И нейните сълзи солени
полека капят в пепелта.
И все поглежда през стъклата,
и все ме чака с тъжен взор,
но вижда само дървесата,
снега и пустия ни двор!…
——————————
сп. „Детска радост”, кн. 5, 1935-1936 г.
РОДНАТА ЗЕМЯ
Където сутрин се люлеят
широко росните нивя,
където пойни птици пеят -
това е родната земя.
Където нежно се навеждат
върби над бистрата река
и небесата се оглеждат -
това е родната страна.
Където в топла нощ се носи
на селянина песента
и пръска свежест сенокоса -
това е родната земя.
Където все шумят горите
и все разнасят песента
за подвизите на дедите -
това е родната земя.
Където ни зове сърцето
и пее нашата душа,
тъй както птица под небето -
това е родната земя.
И всяка вечер сред полята
се молим с вдигната ръка
за всички хора на земята -
по нашта българска земя!
——————————
сп. „Детска радост”, кн. 8, 1936-1937 г.
ДЪЖД
Златна есен, тиха есен,
ситния дъждец в нощта
води разговор невесел
с пожълтелите листа.
И далече през полята,
дето кротко дъжд вали -
с тъжна песен към селата
идат старите коли.
Цели нощи те пътуват
и под мокри чергила
спят мъжете и сънуват
свойте къщи и села.
Всеки вкъщи се прибира,
а дъждът ръми, ръми
и кавалите замират
из далечните земи.
Греят топлите огнища,
тихо, като във гнездо;
на земята няма нищо
като бащиния дом.
——————————
в. „Барабанче”, бр. 29, 1938-1939 г.
