Николай Зидаров

ЗЛАТНА СВАТБА

Сега ли, след като опитомих снега,
от вятъра зелен, пази се, ще ми кажат,
от моравата длъб на младата дъга,
от птиците, по новому разкрил пейзажът.
Сега ли, след като опитомих снега,
престъпни примирения край мен ще бродят;
дори
дървото мъртво, вдигнало снага
като чадър за птици, възвестява пролет.
Сега ли, след като опитомих снега,
на залеза разсъмването ще ме радва;
възвърнало надеждите ми млади -
без тъга
ще седне старостта на златната ми сватба.
Сега ли, след като опитомих снега,
не ще ме стопли взора на април,
ей богу;
и аз съм времето, мечтало откога
и много да му вярват, и да вярва много.

АРАБЕСКА

Хайде, опомни се. Виж, душата има
също като твоя дом прозорци, взрени
през мъглявината неопровержима -
в тайни на съдби и в тайни на вселени.

Щом надникнеш през един от тях, без думи
ще те заговорят страстите - изпити
като вино в гари и аеродруми,
като дъжд потънали из равнините.

Нека се усмихнем… Птицата, летейки,
носи своя дял, от пролетта зависим.
И какво ни трябва? - Сред лехите пейки,
за да има где да седнем и помислим.

СТАРИЯТ ДОМ НА ДЪЖДА

Ето в тая градина, стар дом на дъжда,
през която сезони и птици ще минат,
заживява сърцето, далеч от вражда -
и какво че край него ще цъфва пелинът?

През очите - прозорци, разтворени в теб -
(колко сълзи от тях ти е бърсал ръкавът),
влиза пролетно слънце и вятър свиреп
и сезоните тихо ти се доверяват.

Тези топли очи сред цветя и треви
ту гаси ги тъга, ту усмивка ги пали.
За да може светът да се осъществи,
идва с багри на радости и печали.

Пресъздаден отново, светът в кръговрат
като първооткритие плахо трепери -
с мъдростта му, все още макар да е цвят,
ще достигнеш очакваните гроздобери.

И щом станат естествени всички неща,
ще потърсиш в прозрение птица и цвете,
че между страданието и радостта
твойто минало - златно разпятие - свети.

Виж, налива у теб есента светлини,
виж, лазурът тече по коси и по вежди,
сякаш вече вървиш в гроздоберните дни
на дланта с кехлибарния грозд от надежди.

1982

НЕЗАБРАВКИ КРАЙ ВЪБЕЛ ЦЪФТЯТ

Сини стръкчета синьо пламтят.
Колко мили са! Дар от сестра ми!
Всяко цветче към село ме мами -
незабравки край Въбел цъфтят!

Ах, сестра ми! Тя пак ме кори.
И до старост да помня полето
с двата хълма, с ливадите - ето
незабравки ми праща дори.

Аз я виждам под ясния юг
как върви през уханни морави
и се вайка: той пак ни забрави,
ще му пратя цветенца оттук.

И притварям очи: гимназист,
аз се връщам от тайните явки,
а на моя шинел незабравки
се синеят, загърнати в лист.

Но веднъж камион долетя,
заградиха ме щикове в мрака.
Тя напусто и моли, и плака,
с незабравки изпрати ме тя…

Нека болките рано заспят!
Не забравих, ще помня полето
с двата хълма, с лъките, додето
незабравки край Въбел цъфтят!

1977