Дафинка Станева

Ведно с възраждането на природата за всеки българин месец май носи и магията на Кирил и Методий. От небесния иконостас на България струи божествената светлина и заедно с пролетните цветя увенчава ликовете на двамата първоучители.

Иконата на светите Кирил и Методий, изографисана във всеки български храм, грееща във всяко българско училище, има дълбок смисъл за всеки, принадлежащ към славянския свят, за всеки, приел Словото за своя съдба.

Свеждам глава пред тази икона, която възвисява и увековечава солунските братя редом с апостолите. Тях, които дариха азбуката и книгите на славянството и го приобщиха към останалия свят.

Тях, победителите на триезичната догма, защитили идеята за равноправието на езиците, с които човекът може да общува с Бога и със себеподобните си.

Които извършват духовния си подвиг в една жестока епоха, стремейки се към Бога чрез служението на славянския род.

Кирил и Методий не само създават и разпространяват славянската писменост, но поставят началото на славянското богослужение, осигуряват приемственост на своето дело.

Техните ученици, приютени в България, творят така, че тя се превръща в „държава на духа”. В нея възниква първата славянска литература - старобългарската - предвестница на европейското Възраждане, която е също и първата европейска литература, създадена на основата на народния език.

Неслучайно папата - славянин Йоан Павел II провъзгласи Кирил и Методий за светци, съпокровители на Европа.

В дните, когато ЮНЕСКО празнува 1100-та годишнина на Константин-Кирил Философ статия на вестник „Льо Монд” припомня следните факти:

Докато славянските църковни книги са преведени и използвани още в IX-X век, в края на XII век папа Инокентий III заповядва да бъде изгорен публично един превод на Евангелието, направен на старофренски език; едва в XIV век англичанинът Уайтклиф превежда Библията на английски; в началото на XV век Ян Хус произнася първата си реч на чешки език; един век по-късно Мартин Лутер превежда Библията на немски език.

България със силата на своя „език свещен” ще преживее вековете на османското владичество, нейният народ ще роди хиляди стихове жизнеутвърждаваща поезия. Ще превърне манастирите в крепости на вярата и духа. Ще роди Патриарх Евтимий, Ботев и Левски, със слово и оръжие ще се защищава, за да остигне свободата своя най-висок връх на свободата - „Шипка”… И да пребъде.

Пред иконата на Кирил и Методий мислено се пренасям в смутния X век, когато старобългарските книги преминават границите и достигат до Киевска Рус, а оттам като благодатен дъжд напояват душите в необятната страна.

И в нея, най-голямата славянска държава, бива сътворена култура, от която човечеството и до днес черпи дух и нравственост.

Пред иконата на славянските първоучители чувам празничния камбанен звън, звучащ в простора на България, Русия, Сърбия, тържественото песнопение в безчетните им храмове, където и до днес на църковнославянски се лее Божието слово.

Виждам трепетния Пушкин, който подобно на античен бог съзерцава красивия миг на любовта, прелита от настоящето в миналото, за да пресътвори чрез словото чудото „Русия”. И, осъзнал висшата отговорност на поета, възкликва: “И долго буду тем любезен я народу, //что чувства добрые я лиру пробуждал,// что в мой жестокий век восславил я свободу// и милость к падшим призывал.”

Виждам трагичния гений Лермонтов, отправил замислен взор към звездите, търсещ отговора за истинския човек. Като насън се явяват пред мен нежният Есенин и поетичният титан Блок.

Душата ми, смутна, се разкъсва от въпросите на Достоевски, търси справедливост ведно с граф Лев Н. Толстой. През очилата си ме гледа Антон П. Чехов и сякаш пита дали всичко в нас е прекрасно.

До мен се приближава мъдрецът Шолохов и с него разговаряме за трудната съдба на човека…

Връщам се в края на XIX век, където се появяват фигурите на радетелите за славянската идея Алексей Хомяков, Иван Аксаков, Ф. И. Тютчев.

Спомням си заглавия на книги, стихове и строфи, имена на поети и писатели. И заприличвам на дете, проумяло за първи път необятността на Вселената - то съзерцава близките и далечни звезди и с възторг възприема красотата и чудото, създадени от Твореца.

И в тази славянска Вселена, все още неразгадана докрай, в която изгряват нови звезди, преминават комети, изригват слънца, чувам нежната цигулка на Янко - малкият музикант на Хенрих Сенкевич, който живее в света на музиката и умира с мечтата за нея.

Мисля си за съдбата на неукротимия сръбски романтик Алекса Радичевич, който приема псевдонима “Бранко”. Защото историческата орис на целия славянски свят е да защищава, да брани Доброто.

Минавам по „Моста на Дрина” на Иво Андрич, който не разделя, а сближава хората от Изтока и Запада. Защото мостът на живота те учи на мъдростта да приемаш другия като брат, на способността да общуваш, а не да воюваш.

Но когато е нужно - да се бориш за свободата, за родината, за живота. Да зовеш с Чинтуловата тръба своите братя, „на оръжие”, да пееш в браилската воденица с апостолски глас за „чистата и свята република” България, да бродиш по македонските чукари, копнеейки за свободата и любовта; да паднеш в бой „ На нож” на полето на Демирхисар, спомняйки си двора с белоцветните вишни…

Пред иконата на Кирил и Методий осъзнавам за пореден път, че във всички времена съдбата на славянските творци на перото е неотделима от съдбата на собствения им народ.

Че славянските литератури носят една висока нравственост, тревогата за душата на човека, съпричастността към неговите страдания.

И в тях ведно с патриотизма не престава да звучи идеята за обединяване на славянството под знамето на Мира и Красотата.

И когато глобалният свят като хиена разкъсва човешката душа, за нас е въпиюща славянската прегръдка, в която чрез слово и дело всеки поотделно и всички заедно не само ще съхраним мира и светлината на доброто, но и ще ги предадем на нашите наследници със светлината от ореола на Кирил и Методий.