Георги Стоянов

I

Каквото ни събира, то ни и разделя

Моторът припука откъм ливадите, забави ход и затихна до отворената вратница. Облеченият в кожено яке мъж спусна крак от стъпенката на балканчето и  хвърли поглед на старата къща. Тя се нишеше смълчана между овощни дървета, потънала в зеленина и слънце. В едната си ръка мъжът  стискаше снопче едри още неузрели класове. Държеше ги така, сякаш бяха букет полски цветя, които трябваше да подари някому. Още нестъпил на тротоара, пред човека се изправи пъстроока жена с грубовати, голи до лактите ръце и звучно поздрави:

- Добрутро, бат  Пауне. Пак ли ошета къра рано-рано? Е, как е, на мястото си ли е всичко.

Той размаха  снопчето класове:

- Тане, виж виж  какво е народило нашето поле! - И Паун Милотинов подаде класовете на жената.

Тя тръгна редом с него, положила розова от домакинската работа ръка върху   седалката на моторчето.

- Ще ги покажа на леля  Христа. Да помирише и тя зеленко - каза Стояна. - А, знаеш ли имаш  поща. Оставих писмата в хола на масата.

- Благодаря ти, Тане - усмихна се Паун Милотинов.

- Е, и какво? Хвана ли някой хайдук рано-рано? - запита жената.

- Двама души. Косяха  блока над Кабата като своя нива.- Той я погледна - ушите й светеха от утринна свежест, на устните й трепкаше дяволит укор.

- Заради пустите апаши, пак не си доспа.

- Нагледа ли мама? - попита  Паун.

- Не ще да хапне и залък. - Стояна се отри в рамото на Паун като котка дълго очаквала стопанина си.

Вратата изскърца и двамата хлътнаха в сумрачната стая. Вдясно под кандилото беше леглото, в което едва-едва помръдваше болната. Главата й беше малка, дихата й - неуловима.

- Мамо - повика  с насилена бодрост Милотинов, - как си? Още ли те боли сърцето?

- Прибра ли се от къра, сине - процеди с хрипкав гласец старата жена. - Нема ли за тебе спира, чедо?

- Не се бой за мене, мамо. Аз съм здрав и прав. Тревожи ме твоето състояние.

- Ти за мене не мисли, аз съм пътник вече.

Стояна се наведе  над болната:

- Завалийката, мокра е, пара се дига от нея. Ще взема да я масажирам с лавандулов спирт…

Паун мина в съседната стая, взе писмата от масата, разгледа ги внимателно. Седна във вехтия  фотьойл и  разкъса  пликовете. Зачете: „Тате, много поздрави от мен и  Деляна. Доста се колебах да ти пиша или не, накрая посегнах към химикалката. И така, колко време живееш вече на село? Остави ни в града да те чакаме и си задаваме чудни въпроси. Имам чувството, че си решил да ни забравиш в началото на третата възраст. Какво, отричаш се от авторските си права над дъщерите си? Какво ще си помисли Пламен за нас? Че е попаднал в семейство не толкова сплотено, както е изглеждало в началото.”

Паун не дочете писмото, пъхна го в чекмеджето на старата маса. Това момиче мое дете ли е или намерено на  пътя? - помисли той. Иска да ме задължи да се чувствам виновен, да ми удари един хубав шамар в дни, когато съм зает до гуша. Някой й е подсказал да  ме зарадва с това писмо. Разпиляна и ленива е и едва ли би седнала по своя инициатива да съчинява послания. Идеята е навярно на майка й. Мариана още не може да се примири с раздялата им.  Обвинява го, че бил хукнал по миражи. На неговите години човек трябвало да си натиска парцалите у дома и най-доброто, което  можел да прави е да дундурка на колене някой внук.

До неотдавна тя живееше с убеждението, че притежава ненакърними  права над вироглавия си съпруг, който не поумня и не успя да се домогне до прилично обществено положение. Боримир, бащата на Мариана, доскоро един от първите хора на окръжния град, не долюбваше своя зет. Бил непрактичен ветрогонец,неприспособим, движел се в минираното поле на гражданнската нелоялност, пренебрегнал възможности, които би могъл да използва, за да се домогне до достойна кариера. Ако слушаше поне малко баща ми, друго щеше да бъде - вайкаше се  Мариана. Той рискува заради тебе, подаваше ти ръка, а ти я отблъскваше.

- Кажи на отеца си, че никога няма да обирам трохите от партийната му трапеза - отвръщаше  Паун, - няма да приема подаяние от човек, получил образованието си по рабфаковска линия.

Дълго бе чакал да повее друг вятър, да започне топенето  на ледовете и замръзлиците.  И тя се зададе, освежителната буря на обновата, митинги разтърсиха  площадите на стария, вече плесенясал режим.

Паун Милотинов вече бе решително немлад, отегчен до смърт от  досадното настойничество на  Мариана. Изпадна в плен на безпросветна апатия. В късна нощ го налитаха  несвестни мили, разяждаше го самосъжаление. Как ще я кара от сега нататък- на сянка ли   да трака заровете и пуловете в пенсионерския клуб. Ръцете го сърбяха да се захване с нещо сериозно. Един ден отгоре се сетиха за него, преди той да напомни за съществуването. Предложиха му да се огледа и ослуша къде би могъл да пусне котва, за да разгърне възможностите си. Подхвърлиха му, че като семестриално завършил агроном, би могъл да участва в предстоящага смяна на структурите. Делегация от Конево го подири в града с гореща молба да се завърне на село. В първия момент не повярва на ушите си - тъкмо от същото село  преди години бе подаден сигнал до универитетските власти, че е настроен отрицателно спрямо политиката на  народната власт, че поставя под съмнения историческите победи на социализма. Далечният му роднина Радон, тогавашният кмет на селото, добре си свърши работата, като предупреди надлежно съответните органи за поведението на роднинката си. Паун бе  изхвърлен от института, тръгна да си търси някаква работа. Какво ли не опита,  къде ли  не  заби кол с надеждата да  спаси душата си от глад и болести. И ето че  в началотто на деветдесетте години го канеха на работа тия,които го насолиха пред властта в миналото. Милотинов прие след едноседмично колебание. Преодоля съмненията, захапа гордост и обиди и тръгна към роднното си село. Мариана не одобри постъпката му: ти бягаш от мене, объркана душа си, решил си да сложиш кръст на нашия брак. Паун не се отказа, реши да поработи в едно време, което обещаваше промени и  щастливо приложение на сили и знания. Учуди се - замая го прилив на енергия, която  го накара да вдигне глава и да усети освежителен вятър. Чувстваше се като като покълнало зърно, притискано от камък. Отместиха камъка и бледият кълн живна , пое нагоре.

Второто писмо, което Стояна бе взела от пощальонката, бе нанизано от ръката на  Яница. Землемерката провождаше горещи  поздрави на  Паун, разбъбрила се бе с очарователна лекота. Не забравяше да  възвести наличието си всеки път, когато срещите им уредяваха поради заетост и тичане по задачи. Беше вълнуващ миг нейното напомняне за себе си и той бе щастлив, че неговата самота опира до прага на нейното досещане и съобразителност.

„Райска птицо, пишеше  Яница със своя красив вертикален почерк, пак ми е неуютно, работата ни разделя, а би трябвало да бъде обратно. Чувствам се пришпорена с тоя проклет кадастър, дъх не си поемам. Напоследък се питам: кой припира да съборим нещо, което други хора в друго време са градили и пазили? Имаме ли достатъчно ясна, безспорна представа какъв трябва да бъде утрешният ден на земята и на хората, които я населяват  и работят. Само в любовта човек може да бърза, защото сладките мигове изтичат лесно. За всичко друго трябват търпение и предвидливост.

Ох, очаква ме дълга нощ над чертежите.

Дразни ме тая мъчителна заетост, излиза, че трябва дадем гръб на неживяното, на онова, което ни се полага по божа и природна милост. За да се износваме в едно несигурно ежедневие. Неизвестността ме тревожи. Впрочем, да не прекалявам с  опасенията си. Нали светът е едно голямо село и аз не вярвам, че ние с теб може да се разминем, без да се познаем?

Отварям прозореца, лъхва ме  откъм градината росен ветрец, раздвижва пердето. Не е ли поздрав от теб? Ако привет, това означава хубав нов ден за нас.”

Неволно се взря в стенното огледало. Отражението го учуди със своята категоричност: продълговато лице, омърговяло от кърски ветрове, леко изпъкнали кафеникави очи. Косата - подстригана като на новобранец, мустачките - тънки, едва загатнати. Сключените вежди придаваха на образа му сдържана строгост. Може ли да бъде доволен от външността си?

Методи му подхвърли преди няколко дни:

- Като те гледам такъв наперен, все още ставаш за  любовник.

- Защо, ти  не ставаш ли?

Не брате, тая  манджа отдавна съм я ял. Любовта за мене е вече шарено пиле, отлетяло в топлите страни.  И вече незавърнало се.

- Не се предавай, Мето. Само косата ти побелява бързо, инак очите ти все така дръзко светят..

В старата къща, покрита с турски керемиди,в  полето, което  загряваше табаните му, песента на чучулиги  - всичко това караше Паун да усеща нещо странно: бъбнеше и  растеше у него  необясниима воля за живот и действие. Може би това се дължеше и на жената, която, разбира се, не заслужаваше: Яница. Поради неопитност или наивна сантименталност,  тя нехаеше за голямата разлика във възрастта им и непрепазливо  протягаше ръце към него, сякаш той бе празник, който я избягваше. И бързаше да опита какъв е на  вкус - горчи или крие някаква сладина.

Но той се стягаше: Събирай си акъла, старо момче - съветваше  мераците си. Свърши се времето на лудориите. За стар кон кушия вече няма и за дърт бивол - кирия. Не забравяй, не забравяй, неизлечими мечтателю. На ръцете и на сърцето ми лежи една майка и аз трябва да мисля за нея, да се грижа и я вардя. Една нощ майка му се търкули от кревата и  разби тазобедрената си става. В районната хирургия й направиха   рентгенова снимка и побързаха да я отпратят. Водете я на село - каза лекарят на Паун, ако има късмет, може да изкара още няколко месеца.

И ето, сега тя лежеше, обложена с рани и  петна. Болежките й бяха нетърпими.

Първата година след  завръщането си на село Паун предожи на брата си да на правят основен ремонт на паянтовата кукя, която не помнеше годините си. Методи отклони предоженето му и Паун нае дюлгери да сменят четията с нова, подпряха къщата оттук - оттам, с тухли преградиха огромния сайвант с една от стаите и се получи хол - просторен и удобен за празници и делници. Коневци наблюдаваха неравниня двубой на своя председател със старината и клатеха неодобрително глави: уж е учено, пък туря  нови кръпки на стари гащи. Наистина ли няма пари да съгради нещо ново?

Милотинов запали цигара и погледна през прозореца. В съседния двор Стояна

береше първите зазрели череши, хрупаше ги с удоволствие и побрадичката й капеше  розов сок. Паун си спомни как я бе видял в миналото - беше есен и Стояна се  завръщаше от лов. С  тежка стъпка на човек комуто е провървяло. Двуцевката висеше на рамото й, на патрондаша й се обтягаха шийките на отстреляните яребици. На филцовата си капелка Стояна бе побола пъстро фазаново перо, в което сияеха лъчите на залязващото  слънце.

Паун щрапаше бос по мекия път, запретнал крачоли, по потник. Беше изключен студент, но земята не го оставяше безработен. Имаше къде да копае и оре, да коси и сее. И ето, Стояна му махаше с ръка за поздрав, той също вдигна ръка. Най-неочаквано тя свали  пушката от рамо и стреля - пъстропера птица тупна зад гърба на  Паун. Той се обърна, взе гребенарчето, което бе  тупнало от дивата круша на земята и сега потреперваше предсмъртно.

- Повече няма да се провиква по дърветата - каза  Стояна и прибра в раницата нещастната птица.

- Е, Тане, това не очаквах …Какво е съгрешило пред тебе горкото пиле?

- Нищо. Но щом имам пушка, трябва да стрелям. Иначе защо ми е?

Днес тя разполагаше с голяма тухлена къща, редеше и изтупваше завивки, чистеше  и

боядисваше неуморно стаи и  антрета. Дала си бе дума, че няма да се остави някоя домакиня в махалата да я надвари в чистенето и наредбата. Чуждата завист за нея беше похвала, която посрещаше с усмивка. Дръзка и самоуверена, оглеждаше мъжете така както търговците оглеждат добитъка на хайванпанаир. Зли езици шепнеха от ухо на ухо, че нощем отваряла вратата на специални хора. Те попадали в дома й с лека стъпка, но излизали навън като давени котараци.

Един ден Паун я попита къде се губи нейният  Делчо, да не би да го крие нейде у дома.

- Скрил го господ - каза  Стояна. - Замете се в града, търчи по събраня и митинги, нали е дърводелец, кове там рамки за плакати, дялка дръжки за байраци. Наумил си да не  стои тука, селото било само за дърти хора и за отчаяни баби и дядовци.

- Ти си  все още млада, не те ли привлича големия град?

- Ами то дето се окучило, там се и научило… И ти не си стар, а караш самичък.  Мариана не стъпва в къщата. Вода ли е извряла в твоя двор, та се бои и гледа отдалече?

Милотинов махна с ръка  и едва-едва се подсмихна. Знаеше накъде бие съседката му. За да пресече любопитството й, той разказа спомен: бил хлапе, когато леля му Марина изнесла на пътя Стоянка, тогава още бебе. Повикали я от къщи и тя подала бебето на Паун: подръж го, аз ей сега ще се върна. Беше пухкаво зайче, с надиплени като кървавица крачета. И аз взех да те подхвърлям като топка, накрая нацелувах петичките ти. Ти започна да риташ от гъдел.

Стояна разцъфна като минзухар на горска поляна.

- Виж ти, пък аз дане знам… Мама защо не ми е напомнила за това.

Целувал си петите ми и аз до ден днешен да не зная! Много съм ти благодарна…

Тя позапретна розовата си пола, сякаш да потърси следите от нявгашните вендузи, невинни и случайни подарени от младия  Паун. С шепа потри ходилата си: ух че сърбят, сега ги  усетих, не са изветрели твоите целувки.

- Минали-заминали работи. На човека е съдено да  изпита и хубаво и лошо.

- Знам, знам какво ви причини баща ми навремето… Смрази ни с хората, сетне замина в града, там се разболя. Пиши го, че вече съм без баща. Грях е да го казвам, но така е. Беше като катър, който управниците караха да върши проклета работа, а те се кипреха чистички и спретнати…