Интервю на Мария Шандуркова

Преди години ръководех литературен кръжок към едно софийско читалище. Кръжочниците бяха гимназисти, които се стремяха да мислят и пишат оригинално. Решихме да направим среща-разговор с големия майстор на българския стих Славчо Красински. Посетихме го в дома му на 15 май 1981 година.

- Как протича при Вас творческият процес? Как улавяте темите? Вдъхновението?

- Аз не съм ловджия. На лов за вдъхновение не ходя. На лов за теми също не ходя.
Сигурно, ако отида аз на лов за теми, какъвто съм “красив”, темите веднага ще изчезнат. Имам приятели, които казват: “Кажи нещо да напиша”. Казвам му. (Дава пример с разказа “Златната чаша” от книгата на Марий Ягодов “Древният път”). Един от неговите добри разкази.
Това аз му разказах, но той не е описал всичко – и слава богу. Писал е по негов стил.
Вдъхновението е малко вятърничава приказка. Няма вдъхновение. Има някаква внезапна изненада, хрумване и почваш да пишеш до там, докато почувстваш умора, отчуждаване, хладина вътре. – Оставяй го. Нататък е вече волско оране – не с трактор. Пиши само когато има какво да кажеш. Ще ми простите, аз съм циник. Какво се надуваш, когато си гладен? Не можеш да пишеш за нещо, което ти е омръзнало. Един път ти е омръзнало, но после, когато отново започнеш да пишеш, без да знаеш, без да искаш – пишеш за него. И този път изведнъж се отделяш от себе си, умората е изветряла, ежедневието – забравено.
Няма сядаш или не сядаш. Системно се пишат спомени, история. Но ги пиши за своето време.
Търси на всяка цена оригиналното. Не като стръв. Ако пишеш по тема, мисли не как е тя, а как я чувстваш ти. Пиши, когато ти се пише. Писането е кацване на птиче на рамо. Трябва да хванеш нишката – като при пашкулите. Хвани я, но не я гони. Виж, трябва да мислиш по тая тема постоянно – ще ти просветне, ще ти стане ясно. Не идва ли съдържанието на темата, не идва ли това, от което ще излезе разказ, есе – не идва ли – все едно, не го търси, няма да стане. И чувствата трябва да са свежи.

- Какъв е вашият критерий за езика? Има ли хубав и грозен език?

- Езикът трябва да бъде изразителен – тогава е хубав. Колкото по-изразителен, толкова по-хубав – това е критерият. “Хубав език” като даденост не съществува. Има, например, лоши преводи – и ги събират в солидно издание. (”Да вземеш да ги заколиш без комисарско разрешение в безмесен ден”). Литературата е общуване. Аз чакам да усвоя прочетеното, да стане мое и тогава мога да кажа: тука е добре, тука – не е. Не всяка поезия мога да приема, да усвоя. Някога веднага чувствам – не е. Друг път: “Тук има нещо, ще го видим”, а друг – “Виж това – хубаво, хубаво, добре, добре!” Пример: като деца играехме на гоненица из ливада. Ще минем от тука – много е хубаво. Изведнъж – хоп - в гьол – изкаляхме се – гьола ме излъга – с тревата, с цветята, с моето хубаво настроение да бягам, да тичам, да се радвам…
Важна е изненадата. Когато пишеш, да попаднеш на думата, на фразата, на мисълта. Една лоша дума – засъхнала, завехнала, разваля живота на всичко. Затова човек преглежда как му е прозвучало – довечера или утре ще го препрочета. За този, който пише, е трудно, за този, който чете, е лесно – неговото е готованщина.

- Младият творец в какво трябва да се вглежда повече – в живота, в хората, в себе си?

- Във всичко. Мога да ти кажа веднага колко деца се налепиха на вагоните (апартамента на поета е срещу ж. п. прелеза). Нещо отвъртат. Ако пиша за тях, аз ще знам какво. Но не пиши това, което не познаваш. Не опошлявай, ако не можеш да изразиш. Вдъхновявай се от неизразимото, от непостижимото – как да го хвана, как да го изразя?

- Кое калява характера на поета и писателя и какво той трябва да изисква от себе си?

- Упорито да работи, даже когато не е сполучливо – все нещо ще остане. Веднъж ми хрумнаха два-три стиха и се хванах като луд за тях. Учудих се на лекотата, с която идват. След време ги намирам в архивите си недописани. Не преставайте да работите непрекъснато. Времето ще покаже какво можете и какво не можете. Да се учиш да виждаш по-другояче за стихове и есе. За есетата е хубаво човек да чете книги от големи писатели. Лично се познавахме със Съмърсет Моъм – “Равносметката” – как си играе с тебе, подвежда те за темата…

- Какво ви харесва в съвременните млади поети и белетристи? (става дума за 1981 година)

- В поетите – смелостта, дързостта – даже повече трябва да има. Не вярваш ли в себе си, не почвай! При белетристите – по-сложно, защото там се борави с по-дълбоко описание на образи, характери, нужно е по-добро познаване на действителността. Не пиши, което не познаваш! Трябва да познаваш живота.

- Вие сте съвременник на различни събития от историята на нашия народ, познавали сте наши големи поети като Смирненски, Вапцаров. Какво ви е мнението за участието на поета в съдбините на народа?

- Ботев отдавна е отговорил на този въпрос, отдавна. Има ли тема, която той да не е заченал, да не е отговорил?

- Къде и в какво трябва да търсим и откриваме поезията?

- В хората и само в хората.

- Нали хората не винаги са съвършени как да търсим поезия в тях. Може би в природата?

- Еднакво търси поезията и в хората, и в природата, даже и в поетите, ако ги потърсиш като хора. Като четеш, чувстваш ли поезията? Хлябът мирише ли на хубав, пресен хляб или на кромид лук? Словата не бива да бъдат само подредени, но и вдъхновени – вземи Яворов, Дебелянов:

“Ако загина на война,
жал никого не ще попари.”

“Един убит” – по-човечно и страшно стихотворение няма.