Диана Димих

КОРОЗИЯ

Пускам водата да пия.
Ръжда под ръждата се крие.
Струя куршумена отнася мътилката.
Бурно отмива,
бистра потича в бутилката.

Ръжда от живота отколе преглъщаме.
Трупа се тиня, облепва, прояжда.
Порой, порой за утайката трябва -
да ни отмие отвътре.
Вкупом да пуснем чешмите!

Грешите!
Сменете тръбите!

***

Ще бъдеш в бяло…
П.К.Яворов

Не съм във бяло.
Нито в леко кремаво.
Без вейка от маслина.

Годините пресоваха маслините.
До днес процеждат
в мисълта зехтин.

А ти ме чакаш в бяло до амин…

ВЪЗДУХ

Зеле претакам,
в кислород го къпя - да втаса.
И мисълта въздух иска.
Не за да вкисне,
обратно - да не блатяса.
Като се движи - разжаря.

Тъгата претакам,
вкиснато минало пъдя.
Болезнени думи превъртам -
благи да дойдат.
Слова с вятър облъхвам,
уста в уста ги обдишвам.

От вулкани угаснали
сбирам лава студена.
С длани я сгрявам.
Фигурки за украса
с топъл спомен вая.
За утре - сила.

МОТО

Во стаичката пръска аромат
оставена от тебе китка цвете.
Пенчо Славейков

Думата дума ражда.
Аромат от слово
на устните ми прескача.
От мене - на друг.
В един тлее,
разгаря го втори,
у трети прегаря.

Мисълта звук откънтява:
тъй облакът сипе сянка и дъжд,
слънцето - цъфтеж и суша.
Твой стих
при мене отсяда.
Мото -
за мой дъжд и моя суша.

ГАРВАНИ

Картечен грак
прострелва зората.
С офицерски команди
своя власт прогласяват.
Без право на радост,
врабците гълтат
страхливо чирикане.
Униформи
черно облитат простора.
И стряскат.

СЕИТБА

За илюзии място пазя.
Път им отварям сред купища -
ненужни, струпани,
изживени спомени,
на торище без дъх смалени.

Купчините прекрачвам,
до белия лист стигам.
Ора в поле от букви и думи…
Невидимо зърно сея -
резеда пониква.

Буйват представи -
стръкове гъсто заселени.
Образи странни
като упойка пия.
И напоявам.

От влагата им набъбва
онуй забравено,
накуп захвърлено минало.
Дъхът му се връща.
Покълват измислици оживели.

Реколта.

КЛАДЕНЕЦ ЗА ДУМИ

Хора вечерни, думи вечерни
в памет столетна засявам.
В моето пладне прозвънва, просветва
скъпата реч на предците.
Детството крехко издъно отеква,
сякаш от кладенец думите смътни
прииждат, обемат, заливат деня ми.
С тътен внезапен се буди тъгата.
Минала уж, отлетяла, далечна,
струнно проплаква и тръпне у мене.
Сънно, с незрими криле ме облитат
звуци привидно приспани,
в пещерен екот разбудени.
Чувам гласа на дедите,
отглас жив, непогълнат от бездната.

Като нашепнат недавно,
възпев техен остава.