Надя Михайлова

„Аз търся тебе, ти търсиш друг… Той пък търси друга, тя пък търси друг…” се пееше преди години в една любовна естрадна песничка, но трябва веднага да отбележа, че не само в любовта е този „дисонанс”. Така е изобщо в живота.

Наскоро ми изпратиха по интернет линк за свързване с българи, които живеят наблизо до твоя адрес или твоята махала, наречен „Българска улица”. Само трябва да се включиш в играта. Попълних всички графи, както е редно и веднага - ето ти „радост вкъщи”. Веднага получих съобщение от организаторите, че някой иска да контактува с мен. С трепкащо сърце на рибар, топнал въдицата, кликнах да видя какво се е уловило.

Някакъв младок, нарекъл се „Тигърчо”, ми пише:

- Здрасти, къде си?

А, че е младок - няма съмнение: Първо, пише ти на „ти” и второ - направо на въпроса къде съм, като че ли сме се разделили снощи вечер от диското или кръчмата и сега пита къде съм, та не се обаждам. А бре, Тигърчо, а, бре кузум /тур. агънце/, а бре симпатяга такъв! Къде ходиш да се давиш!? Да бях някое маце, да станем приятели, но ти виждаш зад женското име „Дона”, дето съм си го измислила за по-секретно, само мацка, каквато ти искаш и нищо друго. Дори и не подозираш, че може да разговаряш с баба си! Блокирах го и толкова с Тигърчо.

След известно време отново получавам известие, че някой иска да контактува с мен:

- Здрасти, търся квартира.

Нито „извинете”, нито учтивата форма, нито нещо друго такова. Тоя път някакво момиче, дошло в тая страна наскоро. А че е младо, че е дошло наскоро, се разбира много лесно. Човек, който е в по-зряла възраст първо си урежда най-главните неща: квартира, работата и не разчита на случайността. И за капак на всичко още с първите думи се обръща към мен с проблема си, като че ли аз съм някакво квартирно бюро за българи в Лондон, или изобщо - бюро справки.

- Нямам информация - писах й, - но може да проверите в българския вестник в Лондон - „БГ БЕН”. Там има всякакви обяви.

Без да се бави, пак -„някой ви търси”. Същото момиче, нарекло се „Кети”:

- Проверих във вестника, но няма в тия квартали на Лондон, където аз искам.

Викам си, а бе, вие за „мищюрия” ли ме взехте мене!?”

Все пак отговорих вежливо:

- В такъв случай може да проверите в нюзеджънси-то на квартала, който желаете.
Тия нюзеджънси-та (информационни агенции) излагат обяви, лепнати на вратата, за какво ли не - търсене на квартири, даване под наем, съобщение за изчезнала котка, придружено с портрет на на самата нея, плюс телефона на собственика и прочие.

Наскоро Кети ми съобщава:

-Успях по тоя начин да си намеря квартира, каквато търся. Наемът ми струва само 20 паунда на седмица!

Какво ме интересува? Дава си и телефона за връзка. Това пък съвсем ме смая. Все пак, благодарих за телефона, и повече не се обадих. Откъде да зная по-нататък какви ще са проблемите й, а тя със сигурност ще има такива до 101 и обратно, както се казва.

Но ето, че си намерих и аз майстора. Обади ми се спешно мой близък, че търси някакво лекарство - да проверя има ли го там (в Лондон) и колко струва. В България било много скъпо и на различни цени в различните аптеки. Само да проверя за цената, та да сравни, защото струвало половин пенсия… Отидох в кварталната аптека, където си имах приятелка аптекарка, Барбара - знойна хубавица, потомка на някоя от топлите страни.

Така се случваше, че когато моя джипи си правеше опити, тоест, опитваше се да тушира едно усложнение на гърлото след свинския грип /свински ли беше или магарешки - не съм сигурна/, и все нямаше подобрение той казваше: „да опитаме” с еди-какво си. Реших да се лекувам сама с изпитани бабешки рецепти и с помощта на тая любезна аптекарка, която също „опитваше” да ми помогне със сиропи за гърло и бронхити, които донякъде даваха резултат. Бях я нарекла „моята докторица” и тя още повече се усмихваше приятелски. Така, че отидох при нея да провери колко струва това лекарство.

- Нужна е рецепта. Така само по название не мога да ви дам отговор - посъветва ме тя.
Роднината ми веднага сканира и изпрати рецептата. На другия ден изтърчах пак до аптеката. Барбара погледна рецептата и първото нещо, което видя, отпечатано с едър шрифт най-отгоре бе „МИНИСТЕРСТВО НА НАРОДНОТО ЗДРАВЕ”.

- Какво е това? На какъв език е?

Обясних й за моя роднина от България.

- България? - повтори Барбара и се усмихна още по-широко с нейната пленителна алена усмивка, която беше толкова чаровна. - Значи вие сте българка? Тук имам колежка, която също е българка - нали Диана е българка? - обърна се към старшия фармацевт през отвореното прозорчето за рецепти и той кимна.

Беше повече доволна от откритието, че ето на, не само работата ще се свърши както трябва, защото иначе се налагаше да нося за превод рецептата на английски лекар, който знае български, и да я подпише, но ще си спечеля и едно познанство със сънародничка.

Научих кой ден е на смяна и с още по-голяма радост се затърчах към аптеката. Видях млада, симпатична, светлокестенява жена, в нейните ранни трийсет - височка и стройна с делови израз. Нямаше нужда да проверявам дали е тя, защото Барбара ми я описа подробно, но за всеки случай попитах на английски:

- Вие ли сте Диана?

- Да - отвърна тя също на английски.

Представих се коя съм, на български. Аптекарката се опита също да отвърне на родния си език, че вече е известена, но това не й се отдаде сполучливо. Навикът, както е известно, е втора природа и, поради тази причина продължаваше ту на английски, ту на български. Както се казваше през тоталитаризма - разговаряхме „на българо-съветски”.

И тя не знаела със сигурност колко струва лекарството, защото тук, в техните описания може да бъде като главна съставка на лекарство, вписано под друго име. Даде ми пълни описания в кое медицинско заведение (NHS) да отида, където могат да направят справката.

- Обадете ми за резултата! - пожела да я информирам.

За съжаление, нищо не излезе и от тая справка. След като си чаках на реда, с номерче, ми се каза:

- Болният трябва да дойде тук, да има адрес, да го види и прегледа английски лекар и тогава да получи лекарството, което за него е безплатно, тъй като е над 60 години.

После като съобщих на роднината, той възкликна:

- Ей, в тая страна наистина е настъпил комунизмът! - „от всекиго според способностите, на всекиму според нуждите”.

На връщане се отбих при Диана да я осведомя. Макар да не стана работата веднага, както си я представях с нашето българско мислене, бях й благодарна за вниманието, което ми отдели, въпреки натоварения й работен ден.

Извадих визитката си и я подадох с повишено настроение:

- Хайде да се чуем, а защо и не да се видим някой ден след работа в моята градина - така, на кафенце или нещо по-крепко… Аз живея само на две преки по-нагоре по тая улица… - предложих й цяла светнала.

Толкова сме наблизо, че не е нужно да се ползвам от услугите на линка по интернет. Щеше да се получи приятелство! Но по израза на Диана долавях, че не беше много- много във възторг, макар да се усмхваше любезно:

- Съжалявам… не нося визитки…

- Няма значение - градусът на еуфория у мен не спадна ни най-малко. - Ще очаквам тогава вие да се обадите, когато ви е удобно!

Диана кимна неопределено.

Така и до днес не се възползва от моята любезност. Кой знае колко й е писнало от нашенци и се пази от неочаквани запознанства, както дяволът от тамян.

И права си е жената, защото най-често така става - ти си подаваш само пръста, а те ти хващат цялата ръка. Или най-точна, в случая, е философията на Прасчо от „Мечо Пух” на Алън Милн, макар и по детски: „…викат за помощ, а като приближиш, нахвърлят се върху теб и искат да те изядат”.

След като моята сънародничка не намери повод да ми се обади повече от месец, реших, че може би и тя ме е „блокирала” по същия начин, по който аз постъпих с Тигърчо и с Кети. Не се реших да я потърся на работата й.

По тоя начин се лиших и от помощта на Барбара, чиято липса чувствам сега доста осезателно, тъй като трябва и за най-дребното нещо като аспирин примерно, да ходя в централната аптека, за да не си помисли колежката й, ако попадна на нея, че й се натрапвам. Понякога я мервам, през витрината зад щанда, заета с клиенти, като минавам пеш за центъра, но бързам да отмина…

Повече не се чухме, ни видяхме с нея. А Барбара беше толкова щастлива, че е направила едно голямо добро като ни е запознала! Сигурно се е питала защо нейната „пациентка” вече не се вестява. Но в живота понякога така се случва: „…аз търся тебе, ти търсиш друг, той пък търси друга, тя пък търси друг…”

Е, не съумяхме да прокараме „българска улица” в махалата на чужда земя и това си е! Ама то, ние, българите, кога ли пък сме били задружни?