Никола Статков

Написал съм десетки, да не кажа, стотици разкази, шест романа, единайсет сценария за игрални филми и новели (най-известният - „Господин за един ден”). Уважавам киноизкуството, също и романите. Само имената на големите романисти като Толстой и Достоевски, Зола и Флобер, са достатъчно основание да четем безсмъртните им творби.

Свалям шапка, обаче, на късия разказ, този спринтьор на повествованието. Майсторите му са невероятни: Чехов, Мопасан, Джек Лондон. У нас върховните разказвачи са Елин Пелин и Йордан Йовков. Да не забравим и Чудомир.

Именно слабостта ми към разказа ме накара да протегна ръка към новата книга на Диана Димих „Планинска мълния”. А високото ми мнение за нея като писател ме задължи да прочета тази книга.

Направих го с удоволствие, защото книгата е хубава, много хубава. Авторката е впечатлена от „нещата от живота”, поднася ни ги по убедителен начин. Тя поставя на върха на перото си случки, теми, които интересуват цялото общество, карат людете да мислят.

Както се знае, разказът се спира на една случка: нещо се е случило, нещо е станало. Има, разбира се, разкази без „чисти” обстоятелства, които са повече мисловност и душевност. Такъв е „Спиралата”. Той е историята на един живот, в който има всичко: и политика, и обикновена битност… Е, и? Накрая разочароването е тотално. Има утеха, обаче, всичко е временно, отива си. Това е един от така наречените „размишлителни” разкази в книгата.

Диана Димих го е написала чудесно. И прави великолепно заключение: насъбраното от живота на героя се е трупнало у него като цирей, който той пуква, разказвайки всичко на приятеля до него. Права е авторката, набираме у себе си хубаво и грозно, добро и лошо, но трябва да го поделим с някого, инак ще се взривим. Нали е казано, че човекът не е самотник в пустинята…

Разказчето „Комшийки-съперници” е, така да се каже, веселушкото в книгата. Конкуренцията между жената и катеричката е за орехи. Поуката, която авторката извежда от тази приятна игра, е сериозна: жената обира само нападалите на земята орехи, онези, по клоните, оставя на съперницата си.

Така напомня на читателите да бъдат човеци, да мислят и за другите същества около тях, да им помагат, за да живеят. Такава заръка в днешното ни вълчо време, в което девизът е „Пари и само пари”, е благороден, чудесен жест.

Има няколко трогателни, нека ги нарека, лични разказа: „Чадърът”, „Обицата”, „Принце, защо?”. С такива случки, с такива истории животът ни е пълен, та прелива. Един младеж, забравил майчина ласка, целува ръката на непозната жена, която проявява грижа за него. Една обица открива и събира баща и син, разделени дълго време. И трагедия в разказа „Принце, защо?”.

Главата на фамилията губи работата си, издръжката ляга върху плещите на съпругата, което за мъжа е направо фатално, лишава го от самочувствие, той се разболява, става груб към жена си, дори… Това е пред очите на детето, което попива и преживява всичко. Катастрофата на семейството е неминуема. Помощта идва от бащата на съпругата. Благо отношение, съвет и опора. И нещата се успокояват. Детето вече не съчинява тежки думи в своята приказка: „Принце, защо биеш принцесата?”, а други, мили слова: „Принцът целунал принцесата и й казал: „Ще се оправи всичко, ще видиш, обещаха ми работа.”

Тук Диана е изкарала на видело отново темата за безработните хора, които се невротизират, поболяват се и единствено съчувствие и грижи могат да ги спасят. Разбира се, временно, защото големият проблем за безработицата трябва да се решава от управниците, които, уви, се правят на разсеяни, интересува ги само личното им благополучие. Прави чест на авторката, че пише за това, че е социален човек…

Много тъжен, но и прекрасен е разказът „Звукът на капките”. Той е въздишка и милост за старите самотници, затворени в домовете си, които мислят само за предстоящия край, в душите им няма и полъх от живота. И ето, един такъв нещастник сяда на пейка под дъжда, без чадър, само с бастунчето си.

Какво прави там ли? Ами, дошъл е да послуша как падат капките. Изглежда налудничаво, нали? Да, ама не. Тези капки дъжд са животът, който човекът чува, те, може би, ще са нещото, което ще го подтиква да поглежда към бъдещето. Прекрасно написано!

Разбира се, авторката не забравя и любовта, която блика от разказите „Буркани с минало”, „Каквото ни е писано”, „Тъмна кожа”, „Планинска мълния”. Особено ме впечатли „лудостта” в любовта на Рина и Роби. Някой ще рече, че тази любов е абсурд. Може да изглежда така, но от собствен опит знам, че в любовта всичко е възможно. Пък и Диана така го е направила, че човек вярва.

Авторката е отдала заслуженото и на изкуството, на таланта, който го ражда. Става дума за разказа „Внезапно лице”. Какви ли не спирачки се изпречват пред човека, решил да бъде той, да бъде личност. Те го карат да се отчайва, да спира, да се застоява, без да работи.

Само една дума, един добър жест, обаче, го изправят, подтикват го да се вземе в ръце. Дори и без тях талантът, пламъчето в сърцето му, се саморазгаря и плодовете отново са налице. Може би Диана Димих е преживяла едно-друго, знае ги тия неща и отлично ни ги показва….

Няма да се спирам на всички разкази, пък и не е нужно. Не мога обаче да отмина току тъй последния от тях „Потъване”. Той, преди всичко, изявява авторката като „зоон политикон”, както биха казали римляните - обществено животно.

Аз казвам: ЧОВЕК! И така… В историята на човечеството са водени повече от петнайсет хиляди войни. Стотици милиони убити, вероятно милиарди ранени, та оттатък минава.

Писал съм, че първият занаят на човека не са грънчарството или проституцията, а убийството. Убий, за да си жив! Убий, за да имаш! За целта се създават училища и академии, харчат се милиарди. В това число и за пропаганда, за лъжи, че противникът е лош, зъл, че той иска да ни унищожи, нас - добрите, кротките.

Тази пропаганда, тези лъжи направо побъркват така наречения електорат. Някога имаше един политик, шеф на министерството на отбраната на Щатите, на име Форестал. Нали знаете какво е казвал римският държавник и писател Катон Стари след всяка своя реч в сената? Извиквал е: „Картаген трябва да бъде разрушен!”.

И римляните, разбира се, го разрушават. Форестал е извиквал други думи: „Русите идат! Русите ни нападат!”. Извиквал ги е, може да се каже, денонощно. С тях на уста се хвърля отвисоко и умира.

Човекът се е бил побъркал. Към такова побъркване водят хората днес много управници по света. Именно такова нещо описва, и то по страхотно впечатляващ начин, Диана Димих в разказа „Потъване”. Тя поставя в извънредна ситуация баща и двете му деца, които полудяват като него и той ги удушава със собствените си ръце. Защо става всичко това?

Тримата са в един тунел, когато става земетресение. Но в тяхното съзнание това е атомна бомбардировка, начало на термоядрена война, апокалипсис, от който няма спасение. Затуй полудяват. За всемирния катаклизъм са „подготвени” от управниците, от пропагандата, от медиите.

Отвсякъде бълват за готвени вражески нападения, за предстояща гибел на човечеството, която ще бъде причинена от термоядрени оръжия. У нас също се заговори за таквози бъдеще, особено след случая „Скрипал” и бомбардировките над Сирия. Даже тия дни съобщиха, че в едно допитване бая народ се изказал, че отиваме към термоядрена война.

Ако у нас е така, да не говорим за Съединените щати. Тези дни оттам се завърна приятелка на семейството ми, прекарала в Ню Йорк доста години. Каза, че американците едно си знаят, едно си баят: руснаците са бандити, те ще ни нападнат, ние трябва да ги предварим.

И какво ще стане? Едните ще нападат, другите ще отвръщат и… край на човечеството. Атеист съм, но се моля, дано ни отмине тази отровна чаша.

Боя се, обаче, че катоновци и форесталовци не са се свършили, че съдбата може да удари с лудата си сачма някой по-висш управник и… край. Прекрасният разказ на Диана, откровен и жесток, е предупреждение към човека и човечеството какво може да се случи…

На края не мога да отмина и това как пише авторката. А тя пише просто, в най-добрия смисъл на тази дума, непретенциозно, без пози и надувки, пише на точния говорим български език, като го обогатява с великолепни думи и сравнения.

Поздравявам я за хубавата книга, благодаря й за удоволствието, което изпитах, докато я четох.

——————————

Диана Димих. „Планинска мълния”, разкази. Издателство „Пропелер”, 2017.