СОНЕТИ
***
Мисълта като луна двурога,
изтънена от небесен мрак,
не е ли бумеранг,
подхвърлен ни от Бога?
Не ни ли връща отначало
и все към чувствената тъмнина,
където и в нощта, и през деня
възвишеното в нас не е изгряло?
И по-опияняваща от вино
къде ли мисълта ни ще ни призове
във времето, в което тъмни ветрове
безпощадно през душите ни ще минат?
Все по-висока ще е мисълта нататък,
а пътят ни все по-кратък. Все по-кратък…
***
“И с чувствата си се сражавам”
Марица Беловска
На война като на война,
сраженията са за живите единствено
и стрелят чувствата в една
простреляна душа напразно и безмислено.
И тихо както всеки друг,
останал насаме със себе си след боя,
светът ще те затваря в твоя кръг,
изплакал в стих душата своя.
Макар и без канонадните тътнежи
кънти сред чувствата ранена тишина,
полегнала в пръстта на твоите копнежи.
На война като на война:
и на теб животът ще отреже
до победата и дял разруха в уморената душа.
***
Защо в душата ми тежи печал,
печал по думи още неизречени?
Нима от този свят единствен дял
за мен са думите и аз на тях обречен?
Превръщам ги във пролетния цвят,
в тревите, в залеза на есенното злато.
тревожни в мойте сънища зоват,
изгубени из нощите словата.
Понякога притихват, скрити в лунен рог,
понякога за падаща звезда те плачат,
а аз мълча пред безсловесния урок.
Не знам дали съм свойта орис осъзнал,
но както сянката на здрача
тежи в душата ми понякога печал.
***
Понякога минутите на щастие
прелюдия са само към тъга,
безмилостна, неумолимо властна
пристига твойта самота.
Преди да се усетиш, вече
покорен роб й ставаш ти.
Във дните и във звездните ти вечери
тя с лунна светлина над теб блести.
Тревожни думи тайничко оставя
върху белия неписан лист
като сълзи от теб забравени.
И вместо да заплачеш , зидаш
от думите й стих. Но те боли
душата от внезапната прелюдия.
***
Отвъд вратата ти прекрачиш ли,
сърцето вече няма власт,
сърцето ти за живите играчи
отрежда непосилен час.
Отвъд вратата спира
часовникът на времето пред вечността,
там вятър не шуми и извор не извира,
отвъд вратата не е дори смъртта.
Там е незнайното, което
дъха ти спира във тревожен миг,
докоснал в теб дъха на боговете.
А може би е сянката на битието
без родилен и без предсмъртен вик,
над която неугасима твоята душа ще свети.
***
Когато суетите отшумят,
ти някак странно се оглеждаш:
дали във своя нереален свят
не си живял с измислени надежди.
Разбираш, че във друг сезон
отдавна е животът покрай тебе
и вече си обязден кон
от ветровете на това поднебие.
И става тъмно в миг такъв,
душата в този миг е тясна.
За бурите си вече стръв -
дъха им ти усещаш ясно.
И знаеш,че пътува твойта кръв
към пръст, ухаеща на прясно.
***
По жилавост тревата няма равна -
прораства след вода, след огън и след острие,
надживяла мъртвите отдавна,
ще надживее и родените след векове.
И само слънцето е нейната надежда,
земята - неотменната любов.
Тревата тиха е единствена одежда,
белязана с божествен благослов
да бъде вечна над праха ни
и светлината да събира в капчици роса,
а в тях да светят дните преживяни.
Тя е нежността, която ще остане
до камъка да бди под скръбни небеса
като утеха за безумните ни рани.
