НЕБЕСЕН ДОМ
НЕБЕСЕН ДОМ
На Д. Панделиев - Пандо
Спокоен като Струма в равнина
тече на юг, изпълва паметта ни.
Разсича кротко всяка планина,
която пред морето му застане.
С душа - дълбок, величествен пролом -
отваря път на пролетния вятър
и сам от хоризонт до хоризонт
оре и сее обич необятна.
През лятото е хубав като дъжд,
загрижен за треви, лозя, пшеници;
чинар, приел да бъде неведнъж
небесен дом на облаци и птици.
Загърнат често с тягостни мъгли,
спасява зиме подранили пъпки.
Боли във него, без да преболи,
закотвената в нас ръждива мъка.
Застанал над Беласица, смъртта
не би могла във гроб да го положи,
защото той е свята висота -
за тленност невъзможна.
ВЪРХЪТ
На Иван Спасов
Изгревът зърна високия връх
в късната есен.
Той се усмихна и влезе такъв
в моята песен.
Не по наследство, не като дар -
просто съдба е,
пръв да е в студ и във яростна жар,
без да ридае.
И не се крие зад ничий чужд гръб.
Знае какво е
изгревна радост и залезна скръб.
Облак пороен.
Някога вятърът свири отбой.
Млъкват реките.
Само върхът не намира покой,
в мен запокитен.
ЧАСЪТ НА ЯВОРОВ
На Галя и Драгомир
Учителят започна да говори,
но странно - скри се и във този миг
вратата кротко Яворов отвори.
Изгря замислен,
луннобледолик.
Погледна ни и мило се усмихна.
То значеше: Боя се и за вас!
Класът не дишаше.
Светът утихна,
заслушан във трагичния му глас.
С писец от лъч, намерил в нас пролука,
дописваше най-тъжния роман.
Пирин душата му страдална скътал,
прие го за светец във своя храм.
Сълзи обливаха лицата млади
и устните потрепваха от жал.
На връх бунтовен ако беше паднал,
кой би могъл да го замерва с кал?
Звънецът би, но той не си замина.
В сърцето на класа остана жив.
Навярно тук намери свойта Мина -
най-хубав и невинен негов стих.
2016
ПОСВЕЩЕНИЕ
На Димитър Златев
Аз пътувам към теб и играта не свършва
между пътя,
реката
и моята жажда.
Ти си сокът, достигнал високото върше,
от което нагоре звездите се раждат.
Нейде там, извисен над къпини и храсти,
все тъй кръстно,
разпънат над каменно бърдо,
неразбран,
оскърбен,
много кротък
и ласкав,
отстояваш съдбата си днешна и бъдна.
А когато нощта нестинарка разжари небето,
под горещия връшник твоят хляб е най-топъл,
но каква е цената - знае само сърцето
след Орфей как се свири и плаче в Родопа.
МИЛИАРДЕРЪТ
Не може с парите талант да си купи.
Бездарно живее.
В душата му зеят зловещи хралупи
със тъмни злодеи.
Той злия тиранин закрилник нарича.
Когато поиска -
подпалва войни,
и народи отрича.
Кръвта на Земята изстисква.
Но в дните си сетни без милост усетил,
че вехне и чезне,
поглежда със завист свирепа поета -
беден,
но звезден.
НАД РОЖЕНСКИЯ МАНАСТИР
Отроня камък - дълго се търкаля.
Събаря други -
бездната кънти.
Извикам име - векове повтарят
и гургулица с гургул прелети.
Всред пясъчните катедрални зали,
изписани с божествени творби,
кръвта ми, този земен кът избрала,
за него и във рая ще скърби.
Макар и сам - тук аз съм многогласен.
Орфей мълчи и слуша Кукузел
как ехо незаглъхващо възнася
душата ми и славей,
и орел…
СКРОМНОСТ
Крайречните акации цъфтят.
С упойващ аромат тече реката.
Пчелите нямат време да поспят.
Събират благи сокове лозята.
С крилете на попътни ветрове
завръщам се при Мелник и при Рожен
и пускам корен в тия брегове,
което не за всеки е възможно.
Природата, родила любовта,
отрекла всяка пошла повторимост,
на мен е отредила участта
безсмъртен да пребъда като вино…
ЩУРЦИТЕ
Поети и писатели придворни,
народни и не знам какви творци,
пари народни, ордени намордници
и свирещи във тъмното щурци.
Безименни, безхлебни цигулари,
на тях им трябва малко летен хлад.
Не знам един от тях да е бездарен,
един от тях не знам да е богат.
В треви, във храсти
или в скут на угар,
невидими, невинни
и добри,
щурците свирят,
свирят без заслуги,
дордето над света не зазори.
ВЪЗМОЖНО СПАСЕНИЕ
Затвори се зад девет врати!
До сърцето си никой не пускай!
Ти прескъпо за всичко плати
в този свят непростимо безвкусен.
Прецени си съдбата добре,
но не слагай черта.
Има време,
има време човек да умре.
По е трудно в ръце да се вземе.
Полети със посока и цел,
без да вярваш на думи и сълзи.
Като смъртно улучен орел
да целунеш небето - побързай!
А когато кръвта изтече,
прибери си крилете и падай…
Който своята смърт отрече,
няма да бъде забравен.
ЗАЩОТО ЗНАМ
Там - някъде във бездните отвъдни
и по-реално нейде тук - в земята,
в пространствата на мъртвата си бъдност,
макар че бях с отворени обятия,
ще зъзна като никога забравен,
ще скитам като никога бездомен,
ще викам като никога без отклик,
защото знам какво ви вас очаква,
защото знам какво ще ви се случи.
Не мъртвите, аз живите оплаквам,
когато съществуват еднозвучно.
ТРЕВА
Всяка пролет тъчеш многоцветни килими.
Никой земен творец не е тъй съвършен.
Неподвластна на бури -
тиха,
зелена,
безименна -
ще покриеш със стръкове утре и мен.
За пчели, пеперуди и други там твари,
за косача, наточил косата змия,
за художника, твоите багри разжарил,
няма нищо по-свято на тази земя.
Нека вдигат дърветата вихрени клони.
Нека облаци скитници скитат без цел.
Небесата в роса синеока се ронят
и от капка във капка прелита орел.
ЕТЮД
На Вл. Димитров - Майстора
Твоите мъдри, премъдри мадони
гледат света, уморен от войни.
И разцъфтяват безжизнени клони.
Тежки пшеници люлеят вълни.
Бяга полето. Жетвари от пламък
пламъци носят и трупат кръстци.
Сърпове съскат.
Не! Няма измама:
жънат в полето жетвари светци.
2016
ДИАГНОЗА
На д-р Кирил Вълчев
Благодаря ти, докторе, че питаш
не как съм със сърцето, а с поезията.
Във нея нося всички въпросителни -
големи и болезнени.
Дори когато ме боли, отричаш,
че съществува някаква опасност.
Благодаря за диагнозата: Обича
и страда за прекрасното!
НАЙ-ХУБАВИЯТ СТИХ
И цял живот все стръмното катеря.
Вървя към рая,
а попадам в ада.
Дамгосан,
обкръжен от лицемерие,
молитвено пред никого не падам.
Не зная как ще бъде по-нататък,
но знам, че няма лесно да живея.
Най-хубавият празник е най-кратък.
Победа е последен да се смееш.
Аз нямам самочувствие да мисля,
че мога да дочакам тази роля.
Наведен над безмилостните листове,
животът ми ще свърши като молив.
Животът ми ще свърши, недописал
най-хубавия стих за теб, Родино.
Запомних го със вкус горчив и кисел,
а други пиха веселото вино.
МЪЖЕСТВО
Като полярно куче
в шейната пак съм впрегнат.
Животът ме примамва с парче месо отпред.
Камшикът на глада свисти и ме преследва.
Полярно, вярно куче - по-бедно от поет.
И няма край пространството,
безмилостно замръзнало.
Куршумен вятър свири.
Светът е смъртно бял.
Да спра е невъзможно
и аз отново бързам.
До капка кръв измъчен.
До клетка премалял.
Изтичат километри зад гладните ми стъпки.
Очите ми убожда Полярната звезда.
И близка,
и далечна,
но вечно недостъпна -
звездата на живота в небето на глада.
БИ ТРЯБВАЛО
Би трябвало днес всичко да си кажем.
Да няма нищо скрито и покрито.
В мен притчата Христова се обажда:
Не хвърляй върху камък хлебно жито!
Би трябвало да мисля, че се свършва
пътеката на моите години.
Но даже и безмилостно прекършен,
във друга земна форма ще премина.
И не без своя гордост ще затворя
прощалния с небето кръг годишен,
когато разбера, че във простора
цъфтят и мои белоцветни вишни.
2016
