ПАПАГАЛ
Преди време той се събираше на почерпка с приятели, такива като него - без семейства. Разведени, вдовци, стари ергени, подминали петдесетака. Особено по празници. Но с годините се разпиляха, едни се преселиха в по-добрия свят, други си намериха приятелки, нови съпруги. Порасналите им деца ги канеха на празнични вечери, дундуркаха внучета. А Методи си остана сам. Бившата му жена грабна децата още в предучилищна възраст и отпраши за Щатите. Не без разрешението му, разбира се. В по-младите години той не оставаше без внимание, събираше компании вкъщи, жените го харесваха. Инженер, китарист, певец, но такива забавни компаньони обикновено не напират да се обвързват, особено парени на младини. Навъртя годинки и му дойде друг акъл, взе да се озърта за съвместен живот. Сега пък жените се дърпаха. Отказваха да подписват, дори не искаха да живеят с него под един покрив. Интелектуалки със самочувствие, имаха си установен ред, самостоятелни жилища. Търсеха го само за мъжко присъствие и раздвижване на кръвта.
Вече пенсионер, загуби надежда за истинска близост. А по природа беше семеен тип, привличаше го домашният уют, обичаше да прави романтични изненади. Но на кого? В последно време сякаш беше невидим. Нито приятели, нито жена, която да го вълнува. Всяка вечер - пред телевизора или с книга в ръка. Сам из градските паркове, единак и на излет. Апапите ги въртяха коленете, най-много в бирарията да се съберат. Затова Методи се включваше в групови екскурзии из страната и зад граница - в очакване да срещне свястна и симпатична жена, която да не се опиянява от своята самостоятелност и да е готова да сподели живота си с него. Но къде ти! На лятна почивка, на ски - все сам. Най му тежаха празниците. Пълни ресторанти, а за него - пусти нощи, празни улици. Само светещи прозорци, гласове и музика от шумни компании. Щураше се сам из града, докато му изтръпнат стъпалата.
Намери му цаката с многобройните киносалони в новите молове, където ходеше на последните прожекции. На всеки празник запълваше вечерните часове, дори гледаше по два филма един след друг. Пенсията му беше прилична, можеше да си позволи разтуха. Убиваше си времето, потулваше празнотата. Но с кого да размени дума? Онемяваше сред безмълвните мебели. И почна да си говори сам. Цели монолози. Обсъждаше политиците, сравняваше характерите на близките си, които вече не бяха на тоя свят, спомняше си случки, възпроизвеждаше разговори отпреди десетилетия… Приказваше с предметите, с футболистите от екрана, с иконите по стените, питаше Господ в какво е грешил, не е ли заслужил внимание и топъл поглед, да има за кого да мисли и да се грижи. Ако не бяха тия словесни и умствени упражнения, май щеше да забрави да общува. Никога не беше водил дневник, но захвана да записва мислите си. Първо ги изговаряше в тишината на стаята, после пишеше. Хареса му, така сякаш не беше отхвърлен от живота, усещаше се активен, мозъкът му се раздвижи, занимаваха го безброй въпроси. Взираше се все повече във вътрешното и в околното, някои негови заключения даже докарваха на афоризми. Имаше психологически интересни обрати и социални отпратки, метафоричен смисъл и известна артистичност в изказа, та дори самият той се учудваше на резултата. Не беше очаквал, че ще се залови за перото. Все пак новите му занимания не запълваха липсата на човешко присъствие.
На млади години не обичаше да ходи по магазините, изнервяше се, но сега го привличаше навалицата. Все ще намери с кого да се разговори. Ту с пътниците в метрото, с продавачите, с някой купувач. Ще се повърти край стоките, ще попита нещо.
Днес даже за пръв път стъпи в подземния етаж на мола. Имаше още половин час до прожекцията. Този празник се събираха четири почивни дни, а дъждът не спираше да ръси - нито за разходка, нито за планина. Единствено му оставаше вечерното кино. Прекрачи в някакъв магазин, който се оказа детски. В първия миг се стъписа и беше готов да направи кръгом, но беше свикнал да не се отказва от никоя възможност да види нещо ново, да посети непознато място. Човек не знае какво изпуска, кого ще срещне, с кого ще размени приказка. Дори и в детски магазин. И тръгна напред.
Откога не се е заглеждал в такива малки дрешки, топки, столчета, дреболии. Отвъд океана вече имаше внуци, които виждаше само по скайпа. И то нарядко. Сега изпита умиление към щъкащите из магазина деца, които дърпаха родителите си към куклите и палячовците. Едно момиченце беше прегърнало голям шарен папагал с очи-копчета. Семейството се скупчи край пухкавата играчка и Методи не можеше да мине напред. Спря зад тях да ги изчака, и без това не бързаше, можеше да изпусне и гръмките кинореклами, които му надуваха главата. Младата майка накара детето да си каже трите имена. Звънкото гласче изпълни нареждането и изведнъж се чу друг припрян говор, с няколко гами по-изтънял, който повтори думите на момиченцето. Малката зяпна, родителите се разсмяха. И отново странният глас повтори смеховете им. Методи осъзна, че някакво записващо устройство в папагала възпроизвежда всяко изречение на бързи обороти, затова звучи тъничко-тъничко и забързано.
Беше като любов от пръв поглед. Върна се назад, огледа рафтовете и грабна също такъв мек папагал. Видя съответното копче, разбра как действа и попита:
- Искаш ли да те водя у дома?
Пискливият отговор разсмя и него, и околните.
- За внучето е - сконфузи се Методи.
- За внучето е - пропищя и папагалът.
Плати ухилен и побърза да излезе с луксозния хартиен плик, в който мълчеше новият му приятел.
Поизчака десетина минути да свършат рекламите, подпрян на парапета преди билетния контрол. Влизаха повече млади хора. Само една приятна жена на средна възраст подаде билетче и той веднага се разбърза след нея. И този път - без шанс. Тя тръгна наляво, той - вдясно, към своя салон. Вечното разминаване!
В залата завари само трима души. Филмът беше за възрастна двойка, хванали се за ръка в залеза на живота си, които трябва да изпитат неодобрението и създадените пречки от големите си деца, загрижени да запазят наследството си непокътнато. Но единият от тях не преживя разочароването и си отиде от живота. Когато светнаха лампите, Методи се насочи към изхода. Коридорът пред него беше празен и той извади папагала.
- Тази вечер няма да сме сами, нали, приятелю?
Свежото гласче му отвърна със същия въпрос. Той се засмя и го изключи, доволен от компанията.
И внезапно чу отзад женски глас, който произнесе неговите думи. Отговорът беше още по-нежен и смешно припрян. Обърна се. Спортно облечената жена, с която се размина преди филма, държеше папагал като неговия и със закачлива усмивка гледаше Методи.
Човек не знае какво изпуска…
